Как да се държат българските държавници с руските: съветът на Евгений Дайнов
Това писание предлагам в помощ на българските държавници, когато си имат работа с руски такива. Наистина. Искам да помогна.
В момента, в който видях снимката на почти-коленичилата вицепрезидентка при посрещането на руския патриарх Кирил – още тогава ми мина през главата да напиша статия по темата: „Защо нашите държавници и държавнички, като видят руски власт-имащ, все ги тегли да падат на колене?”. Ама – мина ми. Да си се радват, казах си. Да му се подмазват на развален руски, а той да ги гали по главите. Поне „високият гост” ще остане доволен.
Да, ама – не. Не остана човекът доволен. Напротив – напопържа ги на изпроводяк. В момента най-вероятно нашите държавници и държавнички са плувнали в студена пот, задавайки си безпомощно въпроса: „Къде сбъркахме? На ръце го носихме... Не пуснахме никакви украински знамена на Шипка... Профилактирахме гадове-протестъри, за да сплашим населението да не го попържа... А сега той попържа нас... Къде сбъркахме?”.
Ще ви кажа, драги, къде сбъркахте.
Имам огромен опит с руснаци, трупан в продължение на десетилетия. Затова знам, какво и защо е станало. Въпрос на разбиране на „широката руска душа”.
За руския народ предлагам да не говорим. Там е... странно. Сред руската интелигенция има хора, които са много просветени, начетени, цивилизовани и добри. Намаляват, като бройка, но ги има. Управляващата каста обаче е съвсем друга бира. А нашите държавници си имат работа тъкмо с нея.
Основите на нейното поведение са поставени още в средата на 16-ти век от Иван Грозни. Именно Грозни решително обръща Русия с гръб към Европа, бързо привеждайки я в татарско-азиатски вид.
Изтребва аристокрацията, а онези, които оцеляват лишава от поземлена собственост. За разлика от европейската аристокрация, оттук насетне руската ще зависи изцяло от царя. Ако го слуша – има имение, титла и признание. Ако не – не. Това става по времето, когато в Европа кралете са „първи между равни” по отношение на аристокрацията – една подялба на властта, от която в крайна сметка произлиза днешната представителна демокрация.
В същото време, когато в Европа на практика вече няма крепостни селяни, Грозни въвежда крепостничеството в Русия. Веднъж лишил от автономност и достойнство аристокрацията, той втори път превръща дотогава свободните руски селяни в роби. Цялата власт – и цялата собственост – се събират в ръцете на царя; и само той решава, кой ще има, по негово благоволение, някаква власт и някаква собственост. Която той може да си прибере обратно във всеки миг.
Всички до един (т.е. освен избягалите от това робство свободни селяни, нарекли себе си „казаци”; те са подчинени чак от Петър I) в Русия зависят от волята, произволните хрумки и прищявки на царя.
Тези ходове ликвидират възможността за структуриране на обществото покрай йерархии, свързани със собствените усилия, достойнство, умения и качества. Йерархията в обществото се определя от царя.
В началото на 18-ти век тази йерархия е официализирана, от Петър I, в т.нар. „Таблица за ранговете”. Всички, които не са крепостни, са разделени на 14 основни категории, пронизващи военните, придворните и светските чинове. Ранг VIII, например, съдържа: колежски асесор (светска длъжност); майор (армейска длъжност); капитан-лейтенант (флотска длъжност) и титулярен камергер (придворна длъжност). Те са равни помежду си, но над себе си имат седем пласта „началници”, чиято воля са длъжни да изпълняват; под себе си имат шест пласта подчинени, които са длъжни да изпълняват тяхната воля. Тези, които не са в таблицата, са крепостни – роби, които могат да бъдат купувани и продавани, както и наказвани с камшик, от всеки с „ранг”.
В крайна сметка, разбира се, всички зависят от волята на царя, което изкривява цялата структура на общественото поведение и мотивации. Вместо да се придвижват в живота благодарение на собствените си усилия, хората търсят връзка с царя, който да ги уреди. Дори да нямаш достъп до царя, щом обитаваш таблицата на ранговете ти отново зависиш не от собствените си усилия – а от това, доколко те харесва началството. Ако, например, искаш да се придвижиш от ранг VIII към ранг VII, ще трябва качествено да се натегнеш на някой колежски съветник, полковник, капитан първи ранг или титулярен камергер.
Резултатът е, че в последните поне 300 години нравите, култивирани в руското общество по нищо не приличат на европейските. Докато в Европа се ценят способностите, способстващи за воденето на независим живот, в Русия се цени подмазването, лакейството и качественото коленичене пред вишестоящите. А те, на свой ред, култивират особено брутално отношение към по-нисшите от себе си.
Идеалният обитател на тази система качествено ближе ботуша на по-висшия, та да може да се изкатери нагоре; и с особена бруталност се отнася към по-нисшите, за да им покаже, какъв е началник.
И така – едно 15-20 поколения. Съгласете се, че след толкова много упражнения, близането нагоре и бруталността надолу е, в Русия, доведено до висини, които са абсолютно недостижими за никой, който не е живял столетия в тази среда.
Къде, да се върнем на въпроса, са тръгнали нашите държавници с тяхното неумело-селско подмазване на руския патриарх? Не го умеят това, както трябва, защото няма как да са го научили. В неговите очи са изглеждали като някакви недодялани цървули, опитващи се да имат „правилното” поведение. Никак не е чудно, че е останал недоволен човекът.
Ако сега нашите се сетят да си внесат някой руснак, за да ги научи, как да вършат тази работа качествено – пак няма да им се получи; и следващият визитиращ руснак ще бъде ядосан още повече. А няма да им се получи, защото българите, за разлика от руснаците, никога не са били роби. Докато дедите на руския патриарх са били купувани и продавани като говеда, дедите на нашите държавници са имали имоти, училища, читалища и са пътували по Европа. Липсата на „правилния” исторически опит не може да бъде надмогната с тренинги...
Преди да хукнат по курсове по правилно коленичене и качествено челобитие, нашите държавници е добре да си дадат сметка и за начина, по който руската управляваща каста води своята външна политика.
Тъй като вътре в Русия няма равенство между хората, то и нейните управници не си представят, че може да има равенство между държавите.
Онези държави, големи и силни, които искат да бъдат „партньори” – т.е. равни – на Русия, непрекъснато са преформулирани, от руската върхушка, като врагове. Защо? Защото не може да има такова нещо като отношение между равни. Някой трябва да е господар – да е по-нагоре в таблицата на ранговете. А който не иска да се подчинява, а иска да бъде равен – значи е враг.
Така е още от времето на странните отношения между Иван Грозни и английската Елизабета Велика. Той иска да се ожени за нея, тя се дърпа – и той ѝ пише писмо, в което я нарича безпомощна дърта мома, която не е господар дори у дома си. Така е и днес, когато президентът Путин оня ден заплаши с нови и страшни оръжия... всички: „...във всяка точка на земното кълбо”.
В най-тежко положение спрямо Русия обаче не са големите и силни държави, а онези – като България – които хем са малки и знаят, че не са равни на Русия, хем обаче искат да бъдат с нея „приятели”. Добре, ама приятелството също е възможно само между равни. А в руския манталитет равенство няма. И оттук: руснаците не искат приятелство. Искат онова, което са искали винаги – подчинение. Да се изпълнява тяхната воля. Да се повтарят техните идеологически „опорки”.
Колкото и да се кълнеш в приятелство – колкото и може би наистина да искаш да си приятел на Русия – това никога няма да ти се случи. Колкото повече се кълнеш – толкова повече искания ще чуваш и толкова повече наказания ще получаваш, ако не ги изпълняваш до последната запетайка. Както казва Сталин: „Крачка вляво, крачка вдясно – разстрел”.
Всичко това главният руски свещеник съобщи на нашите държавници и държавнички. Съобщението е достатъчно ясно: „Ще ви обичам само тогава, когато вие правите всичко така, както го правим в Русия – падате качествено на колене, говорите онова, което ние искаме да говорите”.
Както вече предупредих, обаче, положението е такова, че – обективно погледнато – нашите, колкото и да се стараят оттук насетне, никога няма да се справят така качествено, че да получат бублик, блинчик или дори чаша квас. По-добре да правят онова, което се прави в Европа. Да имат уважително, но независимо поведение.