Идва ли краят на султануването на Ердоган?

След края на Студената война политическият дневен ред на турското общество започва да се променя, социално-икономическите, класовите и идеологическите разделения бързо отстъпват място на сунитския ислям и национализма. В политиката натежават ценностите, свързани с религията и етническата принадлежност.

През деветдесетте години на миналия век набират популярност Партията на националистическото движение и Партията на благоденствието на ислямиста Неджметтин Ербакан. Може да се каже, че Партията на благоденствието е първата политическа сила, която успешно реализира мечтата на ислямизма в стремежа му към властта и назначава хора на ключови позиции, но въпреки това тя не успява да утвърди идеологическото разнообразие в политическата мисъл сред управленския елит. Турската политика постепенно се плъзга към крайно десния спектър, отдалечава се от демокрацията и се наблюдава уклон към авторитаризъм. Днес, Турция се управлява от Републиканския алианс, съставен от Партията на справедливостта и развитието на президента Ердоган и Партията на националистическото движение с лидер Девлет Бахчели. Това управление се окачествява и като турско-ислямски синтез.

След поправките в конституцията, гласувани на референдум през 2017 г. турската демокрация загуби инерцията си, защото цялата власт беше концентрирана в ръцете на един човек. Турският пример ни показва, че преминаването от парламентарна към президентска република не подобрява непременно качеството на демокрацията, а се случва тъкмо обратното – води до авторитаризъм. Реджеп Тайип Ердоган е нещо като 3 в 1 – той хем е държавен глава, хем ръководи правителството и същевременно е лидер на партията си. Турският политолог проф. д-р Ерсин Калайджъоглу нарича новия режим на страната „султанизъм“, като заимства термина от книгата на H. E. Chehabi и J. Linz „Sultanistic Regimes“ (Султанистки режими). Проф. Калайджъоглу изтъква пет признака на султанизма и твърди, че всички те са налице в Турция на Ердоган. Първи признак: липса на разделение на властите – управляващата партия овладява държавата, налага волята си над правителството и партията се сраства с държавата. Втори признак: фигурата на лидера се персонифицира с властта, институциите губят значението си. Трети признак: законите се прилагат избирателно или въобще не се спазват от властниците. Четвърти признак: централизирано управление, ликвидиране на плурализма и утвърждаване на безграничната власт на лидера. Пети признак: нарушаване на икономическите правила и разпространение на шуробаджанащината.

На 14 май в Турция ще се проведат избори за парламент и президент едновременно. Две са причините, които ни дават основание да анализираме изборите в югоизточната ни съседка с известна доза оптимизъм. Първо, след като Турция преминава към многопартиен управленски модел през 1950 г., страната се управлява в условията на дефектна демокрация, с други думи, турското общество познава демокрацията и би искало нейното възстановяване. Второ, изборната победа на най-голямата опозиционна Републиканска народна партия в Истанбул и Анкара на местните избори през 2019 г. също вдъхнаха доза оптимизъм, че в Турция все още е възможна промяна с честни избори. От друга страна, обаче проф. Ерсин Калайджъоглу изтъква, че в султанистките режими липсва силна опозиция. В тези режими опозицията е посочвана като враг. В условията на султанизма решенията в изпълнителната власт се взимат еднолично, тя е лишена от институционалното си съдържание и е подчинена само на лидера, който от своя страна е недосегаем и не се отчита за решенията си пред никого. Според проф. Калайджъоглу при тези режими изпълнителната власт не смята, че конституцията я задължава по някаъв начин, властта тълкува конституцията съобразно своите интереси. Друга важна особеност на султанизма се отнася до връзката между държавата и гражданите – смисълът на свободното и независимо гражданство е сведено единствено до ръкопляскане на успехите на лидера.

Изборите в султанистките режими нямат нищо общо с демократичните избори, смята проф. Калайджъоглу и обяснява, че в утвърдените султанистки режими изборите се провеждат, за да се покаже подкрепата на широката общественост към лидера. Турският учен твърди, че свободната изборна надпревара е несъвместима с природата на утвърдените султанистки режими. Опозиционните кандидати по-скоро се допускат в предизборната надпревара, за да придадат легитимност на изборите. Султанизмите искат да укрепят властта си чрез широка подкрепа, заради което защитават тезата, че властта произтича от хората, а лидерът, който е начело на държавата е истинският, автентичният водач на народа. Затова лидерът и народът са като едно цяло, няма нужда институциите да бъдат посредници между тях. Лидерът трябва да бъде подкрепян на всяка цена, грешките и недостатъците му не са обект на критика. Проф. Калайджъоглу заявява, че това не е демократична среда, в която свободно може да се обменят мисли и идеи. Следователно, според него, ако се провеждат избори, то те не са съобразени със свободната воля на избирателите, такива избори се правят, за да потвърдят, че лидерът е единственият истински водач на народа, а не за да го сменят с нов управник. Привидно изборите в условията на султанизъм изглеждат като демократични, но в действителност нямат нищо общо с демократичния вот.

Предстоящите избори в Турция ще се осъществят под знака на султанизма, в което няма спор. Например срещу един от потенциалните кандидати за президент на Народния алианс, какъвто беше истанбулския кмет Екрем Имамоглу беше повдигнато обвинение за оронване престижа на Висшия избирателен съвет само заради една дума. Този ход целеше отстраняването му от предизборната надпревара и той постигна целта си. В такъв случай, какви са шансовете на опозицията да спечели изборите?

Социологическите проучвания показват, че опозиционният кандидат Кемал Кълъчдароглу има известна преднина пред Ердоган, но тук същественият въпрос е дали турският президент ще признае изборните резултати, ако загуби – каквито са очакванията и прогнозите – и дали ще предаде властта мирно, тихо и кротко. Най-напред трябва да подчераетм един факт, откакто Турция преминава към многопартиен модел на управление с идването на Демократическата партия на власт начело с Аднан Мендерес през 1950 г. никога досега не е падала такава дебела сянка върху честността на вота. От западната преса, до турските опозиционни медии всички се фокусират най-много върху този въпрос – ще има ли честни избори в Турция? Главната причина за това е, че след мега корупционния скандал в републиканската история на Турция, който избухна в края на 2013 г. съдебната власт беше подчинена на изпълнителната. А след опита за военен преврат през 2016 г. имаше масови уволнения в съдебната система, без да се спазват и минималните европейски стандарти за провеждане на дисциплинарните производства срещу магистратите в страната. Тогава изпълнителната власт надвиши правомощията си като започна да се намесва в работата на съдебната. Така беше нарушена архитектурата на правовата държава, формирана с конституцията от 1982 г. Ето затова най-коментираната тема сега е свързана с честността на вота.

На всички е ясно, че провеждането на избори в дадена държава не означава, че тя е демократична. В Турция на Ердоган беше утвърден „хибриден режим“ (след хибридните режими са авторитарните, а преди тях са дефектните демокрации и на първо място пълните демокрации), според Индекса на демокрацията за 2020 г., изготвен от Икономическия разузнавателен отдел (Economist Intelligence Unit). С други думи, не е достатъчно само да се организират избори, но те трябва да бъдат прозрачни, честни, свободни и справедливи.

Фундаменталният въпрос на предстоящите избори на 14 май не е кой ще спечели и кой ще загуби, а – дали управляващата партия ще признае изборните резултати, ако загуби. Настоящата власт в Турция има контрол върху съдебната система, Висшия избирателен съвет, полицията, армията, службите, държавната администрация, 95 на сто от медиите и има силно влияние в научните среди. Ердоган има доверие в режима, който той изгради. Но дрои опозицията да спечели, на Турция ще й са необходими най-малко десет-петнайсет години за връщане към нормалността. Има една максима, че „смяната на властта в авторитарните режими не се случва чрез избори“. Ще оправдаят или ще опровергаят предстоящите избори в Турция на Ердоган тази максима? Предстои да видим.

Б. ред. - Мехмед Юмер е журналист и външнополитически анализатор. Издател е на сайта obzornews.bg.