Христо Иванов: Докладът на ЕК е прощален подарък за Борисов от Юнкер и Меркел

Текстът на доклада на ЕК по Механизма за мониторинг на българското правосъдие граничи с гротеската и оставя усещане за тежък пристъп на институционален "ишиас". И в това, за съжаление, няма особена изненада. 

Ликвидация на мониторинга от страна на ЕК е исторически рубикон в нашите отношения с ЕС и заслужава сериозен и обстоен анализ, пише на страницата си във Фейсбук лидерът на "Да, България" и бивш правосъден министър в правителството "Борисов - 2".

В текста му се казва още: 

Механизмът възникна на основата на увереността на една предходна политическа и бюрократична генерация, че страни като България могат лесно и с помощ отвън да преодолеят тежката наследственост от тоталитарния режим в съветската периферия и организирано-криминалния преход. Увереност, че институциите на ЕС и НАТО могат да бъдат могъща платформа за догонващо (а често и придърпвано) развитие.

Още по време на преговорите за присъединяването ни към ЕС българските власти опитваха всякак да заблуждават партньорите си относно състоянието на нашето правосъдие и нивата на корупция и дори успяваха да намерят съмишленици на политическо ниво – справка комисаря по правосъдие Франко Фратини и неговата твърде приятна визита на Боровец с Румен Петков... При приемането ни обаче се намесиха няколко правителства и хора със здрав смисъл (и добра информация от разузнаването) от професионалните нива на ЕК и беше отчетено, че страната ни (заедно с Румъния) не отговаря на стандартите за върховенство на правото. Тогава, по изключение, беше създаден механизъм за продължаващо наблюдение, известен като Cooperation and Verification Mechanism (CVM). Идеята беше, че в рамките на допълнителни три години ние ще постигнем необходимите минимални нива на законност и ред в ЕС.

Наблюдението се опираше на няколко „показателя“, формулирани с оглед един първоначален списък от мерки, които България не е успяла да довърши в рамките на преговорния период. По-важното е, че докладите стъпваха на наблюдение на списък от конкретни дела и не просто отчитане на предприетите мерки, но и анализ на техните резултати. Този подход намираше своето отражение в постоянното напомняне на изискването за „track-record“ (устойчиви практически резултати) - едно понятие, което българските власти все се правеха, че не разбират.

Прогресорите и съпротивата на хайдуците или трудно е да бъдеш бог

В началото, под водачеството на желязната Катрин Дей, генерален секретар на ЕК до 2015 г., в Брюксел и в София работеше екип от експерти, които наистина вярваха във възможността чрез комбинация от натиск и експертна помощ България да навакса своите тежки дефицити в областта на правосъдието и вътрешните работи. Тези хора бързо разбраха, че проблемите ни са много по-дълбоки и нито първоначално планираните три години, нито ограничените формулировки на показателите могат да бъдат основа за постигане на реален напредък. Съответно, очакването за изпълнение на един ограничен списък от формални мерки в лимитиран времеви хоризонт беше изоставено. Докладите анализираха широк кръг от фактори, стъпваха на усилено събирана информация от широк кръг източници, списъкът от наблюдаваните дела постоянно се допълваше, а настояването за трайни практически резултати се повтаряше постоянно, заедно с нови и нови препоръки.

С малки изключения, българските власти водеха постоянна партизанска война срещу наблюдението. Подаваше се лъжлива информация, рекламираха се откровено фалшиви мерки, използваха се всякакви бюрократични хватки и преструвки. Българските комисари в ЕК имаха важната задача да осигуряват напълно безпринципен натиск за „смекчаване“ на констатациите и препоръките, а тук се правеше възможното да се ограничат контактите на експертите на ЕК с независими източници на информация. Стигна се дотам, че по време на специалната експертна мисия относно прокуратурата през 2016 г. беше организирано демонстративно „външно наблюдение“ и заснемане на лицата, идващи за интервю в офиса на ЕК в София, а спрямо референта на комисията тук беше приложена пълната гама от медийни атаки и оклеветяване през проправителствената пропагандна машина.

Началото на края

След пенсионирането на Катрин Дей механизмът загуби своя двигател. Доминираният от всеядната ЕНП настоящ състав на ЕК нямаше никаква политическа воля да притиска управляващите в България да правят реформи, а самият Юнкер има откровено „банкетно“ отношение към въпросите на корупцията и принципите в политиката. В столиците на големите страни-членки се установи разбирането, че стига България бъде държана извън Шенген, въпросът дали у нас има реално върховенство на правото касае единствено нас самите. Един по един чужденците, желаещи да се борят за това българските граждани да получат европейско ниво на законност и ред, напускаха своите постове в ЕК и в София. Последен, след епични усилия на българските власти, беше освободен референтът по механизма в София...

Паралелно се изхабяваше мобилизацията на българите, които бяха готови да се надяват, че ЕК ще окаже ефективен натиск и работеха, за да отстояват реформите и да оказват съдействие в процеса на наблюдение. Такива хора има(ше) много – в медиите, в неправителствения сектор, но – най-важно – сред магистратите и държавните служители на различни нива.

Мисля, че решителни за пречупване на обществената мотивация за реформа у нас се оказаха поредицата напълно безпринципни заявления на Юнкер и Тимерманс за прекратяване на мониторинга, независимо от липсата на реална реформа и при установяване на все по-явни авторитарни практики. Това съвпадна и с отказа на няколкото активни преди посолства да настояват за реформи и да търсят сметка за корупцията. Съвсем естествено управляващите, тяхната пропаганда и обслужващ персонал в съдебната власт и службите усетиха ръцете си напълно развързани и се развихриха. На всички нива започнаха акции по показното смачкване на неудобните и техните близки (напр. продължаващия медиен и институционален погром срещу семейство Панови, който остава напълно безнаказан).

Прокуратурата консолидира безпрецедентен репресивен инструментариум, значимо законодателно влияние и видимо собствено присъствие в медиите и пристъпи към все по-директни политически акции (напр. аферата "ЦУМ гейт"). Министърките Захариева и Цачева напълно предадоха каузата на реформата и механизма, която мнозинството от техни предходници все пак се чувстваха длъжни да отстояват поне в някаква степен.

Така - за първи път от много години - се оказахме със състав на Висшия съдебен съвет, в който няма дори малка устойчива опозиционна група или глас с ясен дневен ред за реформа, който да оказва организирано противодействие и да демаскира действията на мнозинството. Толкова активният до скоро цех от съдебни репортери също изпадна в частична летаргия. С малки изключения, замлъкнаха и гласовете от гражданския сектор. Публичният разказ за това какво се случва, къде са проблемите и какви реформи са нужни се разпадна.

В последните години Комисията постепенно се отказа от проследяването на конкретни дела, лиши се от присъствието на свой референт тук, ограничи максимално обхвата на докладите до отдавна изгубилите значението си показатели, определени през далечната 2006 г. Отказът от формулирането на нови препоръки е същинският край на механизма.

Това, което имаме като доклад, или празнините говорят

Така, съвсем закономерно, стигнахме до този напълно изпразнен от съдържание анти-доклад. Текстът на т. нар. политическа част (важната) е сведен до захаросано изброяване на всякакви формални „мерки“ при тотален отказ да се анализира тяхната годност или наличието на резултати от тях.

ЕК дори не си прави труда да се престори, че регистрира някакви резултати от борбата с корупцията. В текста отсъстват или не са акцентирани достатъчно такива мащабни скандали като:

- замитането на "ЦУМ гейт" от ВСС и ИВСС;

- фактическия отказ да се разследва скандалът с разпределението на делото, свързано с несъстоятелността на КТБ от председателката на Софийски апелативен съд Даниела Дончева;

- фактическото замразяване на делото КТБ и разобличаването на отказа от разследване на редица елементи на казуса, направено в поредица публикации в медиите;

- липсата на сериозна проверка по съмненията за връзки на Булгартабак с международна контрабанда;

- липсата на проверка за казуса с „Къщата в Барселона“;

- "GP Group гейт";

- липсата на проверка за обстоятелствата по придобиването на ТЕЦ-Варна от Доган и възлагането на договор за студен резерв на ТЕЦ-а;

- отказа да се разследва казусът с „дупката на Гергов“;

- закъснялото задействане по търговията с български паспорти на прокуратурата и обстоятелството, че през годините е имало неопределен брой сигнали, а всички преписки минават през ДАНС;

- показната акция срещу бившата районна кметица на "Младост" Десислава Иванчева.

Докладът отбелязва липсата на действия по въвеждането на процедура по ефективно търсене на отговорност от главния прокурор, но не прави никакви изводи от това обстоятелство. Тоталният отказ от прилагане на процедурата по парламентарни изслушвания на главния прокурор изобщо не е регистриран. Макар че към датата на публикация на следващия доклад процедурата за избор на следващ главен прокурор вече ще бъде в ход, по този въпрос няма никакви предварителни изисквания или препоръки.

Докладът не забелязва и не коментира изграждането на паралелна извънредна наказателна система и закономерното превръщане в КПКОНПИ в инструмент за оказване на натиск и разправа, включително:

- атаката срещу председателя на ВКС Лозан Панов (в едно с многогодишната медийна разправа с него и съпругата му от страна на проправителствената пропагандна машина), както и самото обстоятелство, че КПКОНПИ в момента проверява множество съдии, въпреки че това е изрично възложено на ИВСС от конституцията;

- атаката срещу съдия от Софийски градски съд от страна председателя на КПКОНПИ заради направено преюдициално запитване.

Използването на КПКОНПИ за атака срещу опозиционни издатели и политици и медийните кампании на Комисията в тези случаи, координирани с проправителствената пропаганда и медиите на Пеевски, както и публичната защита на Делян Пеевски от председателя на КПКОНПИ.

Докладът не забелязва и не коментира отказа на Министерски съвет от искането на специална експертиза за състоянието на административното правосъдие и Върховния административен съд.

Стратегията за съдебна реформа не просто не се прилага, но и вече реализирани постижения се ревизират – например връщането към предишния режим на командироването, което отново се превръща в механизъм за поставяне на магистрати в зависимост. Докладът обаче ведро намира, че Стратегията се изпълнява.

Докладът не забелязва и не коментира разбиването на Бюрото за контрол на използването на СРС и лансирането на поредната креатура на Пеевски в него.

Докладът не забелязва и не коментира липсата на въвеждане на електронни обществени поръчки, нито обстоятелството, че премиерът нареди договорите с GP Group да бъдат прекратени и фирмата, вместо да си търси правата, доброволно се отказа от тях.

Докладът не забелязва и не коментира отказа от каквито и да било усилия за реформа и модернизация на МВР.

И, на целия този прекрасен фон, ЕК обявява намерението си да прекрати окончателно наблюдението върху България точно в навечерието на инсталирането на Пламен Георгиев, Иван Гешев или някой като тях за следващ главен прокурор...

Пирова победа

Правителството побърза да благодари на ЕК за този доклад. При този списък незабелязани скандали - напълно логично, но и доста саморазобличително. 

Политическата ликвидация на мониторинга не е просто прощален подарък от Юнкер и Меркел за Борисов. Тя отразява големите промени, които настъпват в ЕС. Никой, нито в Брюксел, нито в Берлин и Париж не си прави никакви илюзии за състоянието на българската държава и естеството на корупционния ни модел. Докато Борисов се радва, че ЕК му спира наблюдението, той пропуска, преустановяването на втората част от названието на механизма: сътрудничеството.

ЕС все повече престава да мисли за себе си като благотворителна институция, основана на вярата във всеобщата добронамереност и неизбежния и еднопосочен прогрес. Съюзът се сблъсква с все по-остри външни атаки и вътрешни предизвикателства и смяната на лидерите му ще донесе и все по-осезаем преход към активно изграждане на защитни механизми и инструменти за отхвърляне на чужди тела. На мястото на безкрайните кандърми с ценностни аргументи идват санкции, на мястото на консенсуса и неограниченото разширяване, идва консолидация на онези, които наистина могат да си имат взаимно доверие и да споделят общи стандарти и отговорности. ЕС ще изгражда ядро, което ще споделя общи политики по сигурност и отбрана (което на първо място означава споделяне на големи обеми чувствителна информация), ще развива много по-голяма интеграция на икономическата си политика и общност на подхода при справяне с предизвикателствата на застъпващите се технологични революции. В това ядро троянски коне и вечни повтарячи ще попаднат трудно.

Механизмът беше условие за допускането ни в ЕС. Неговото безплодно прекратяване може да се окаже много по-близо до връщането ни в изходна позиция, или изтласкването ни в една вече оформяща се периферия на по-бавна скорост, отколкото щедър подарък на пълноправно членство. Отказът на Брюксел да ни наблюдава, не се случва, не защото след 11 години лъготене те най-сетне са се хванали и са ни повярвали, а защото за тях е все по-желателно да се откажат да ни „придърпват“ към себе си.

Оттук нататък за нарушение на върховенство на закона няма да пишат доклади с препоръки, а ще спират евросредства. За корупция ще пращат не ОЛАФ, а европейски прокурори. Нарушенията на свободата на пресата ще се разглеждат все повече като централен проблем на принадлежността към ЕС и вероятно затова в доклада се появява този толкова контрастно адекватен параграф по тази тема.

Чакалнята се превръща в ад или вечната периферия

Вероятно можем да видим мостра на бъдещите динамики в примера с кандидатстването ни за т. нар. чакалня за Еврозоната (ERMII). При все, че формално вратата за нея е отворена за всички, изпълняващи определени макроикономически критерии, когато ние поискахме да влезем, нещата се оказаха по-сложни. За нас бяха поставени нови условия, основани на все същото недоверие към нашите институции и документите, които те произвеждат. Понеже не разбрахме намека, че не сме добри дошли в чакалнята, за нас беше изградена една предходна чакалня. Изискванията, които са ни поставени, предполагат ударно оздравяване на целия ни финансов сектор и, каква изненада!, да направим съдебна реформа (дето тъкмо сме я приключили). Всичко това трябва да бъде изпълнено до другото лято.

Самата перспектива за ревизията на финансовия сектор вече предизвиква сътресения в застрахователното блато, готви се банковото и пенсионното, а тепърва трябва да почнат реформи в управлението на червивите от корупция държавни дружества. Всяка стъпка по този път ще предизвиква шокове, които ще се отразяват и на съответните регулаторни институции и ще генерира политически кризи. За едно управление, чиято философия е да отказва да прави реформи и да живее от поддържането на корупция и разруха на институциите, това означава или сигурна смърт или просто пълна невъзможност за минаване по този път. Опитът да се приближим към Еврозоната или ще наложи шокови реформи, или просто ще ни отблъсне от прага й, а то значи и от бъдещото политическо ядро на ЕС.

Най-вероятно, аналогично ще се окаже положението, когато Шенген бъде надграден с общите политики по сигурността и отбраната и ние поискаме да влезем там, понеже сме изпълнили някакви формални условия на хартия. Необходимостта ударно да покажем готовност да споделяме реална отговорност и да изберем страна във все по-напечения черноморски регион, ще се окаже непоносима за всяко управление от типа „Борисов“.

Инструмент от Ерата на милосърдието

Ако Борисов имаше повече далновидност (или министър на правосъдието с повече капацитет и характер) той би се борил да съхрани механизма за мониторинг. Този инструмент от една много по-оптимистична епоха, лишен от санкционни последици, можеше да бъде превърнат в аргумент България да не бъде третирана като останалите. При правилно управление и известни задръжки в лъженето, сътрудничеството с ЕК в рамките на Механизма можеше да ангажира Брюксел като реално заинтересована от нашия успех страна. Ако ние реално бяхме извършили необходимите реформи в правосъдието, днес ние щяхме да имаме убедителни доказателства за своята годност да бъдем част от ядрото. Вместо това, ни е се радваме на това, че развеселеният чичо Юнкер ни целува по челото за довиждане...

Политически извод или можем ли без „Радецки пристигна с гръм“?

Реалността е, че механизмът беше колкото потенциално полезен, толкова и политически развращаващ за нас. Той беше един от най-ярките примери за нашата склонност да възлагаме на Брюксел задачата да оправи нашата собствена страна. В този смисъл, той работеше колкото за нашето развитие, толкова и за утвърждаване на нашата политическа инфантилност. Неговият край е момент на необходимостта от съзряване.

Самият аз, вземайки решение да стана министър в кабинета на Борисов, за когото нямах никакви илюзии, че смята да прави реформи, възлагах надеждите си на помощта от ЕК. Когато комисията отказа молбата ми да включи конкретни препоръки за реформа на прокуратурата в доклада за 2015 г., разбрах грешката си, но се бях хванал на хорото и реших да използвам възможността максимално. Неизбежният край дойде, когато Тимерманс, въпреки обещанието си към мен, не подкрепи настояването ми за независимо разследване на "Янева гейт". Моят извод беше, че решението е единствено в изграждане на вътрешен политически инструмент, който (за разлика от РБ) може да осигури реална и последователна подкрепа за необходимите реформи.

Създаването на "Да, България" и обединението "Демократична България" показаха колко трудно е това. Днес обаче, въпреки всичките си грешки и криволици (а може би и заради тях), аз гледам спокойно на бъдещето, защото зная с увереност, че в България има устойчив политически инструмент за извършването на нужното обновяване на нашата държавност. Ние още сме малки, но подкрепата за нас нараства, нямаме осигурени финанси, но оцеляването ни без тях е много по-важен ресурс, не сме във властта, но знаем кои сме, имаме силен екип с осъзнато доверие и ясни цели. Днес "Демократична България" е годен политически инструмент за необходимата промяна, а гражданите, които разбират, че спешно трябва да се преборим за България в сърцето на Европа, стават все повече. Сигурен съм, че на задаващите се избори (европейски или парламентарни) ще се срещнем.

Нещо повече, трябва заедно да се погрижим на следващите избори за Европейски парламент да изберем такива хора, които наистина могат да отстояват върховенството на правото и свободата на Европа и които няма да търпят пасивно още една комисия като тази на Юнкер и Дол.

Та, без особени съжаления, днес можем да си вземем довиждане с Мониторинга. Изпитвам огромна благодарност към хората от страна на ЕК, които работиха с искреност и желание да помогнат на страната ни. Сред тях има такива, които заслужават на тях да бъдат кръстени Софийски улици, редом с големите европейски приятели на българската свобода от миналото. Изпитвам гордост за страната си и това, което тя може да стане, заради всички съдии, прокурори, журналисти, експерти и чиновници, които видях през тези 11 години да се борят за родината си и нейното реформиране. Зная, че техният брой и качества са точно толкова, колкото е нужно, за да обърнем мача. Така е устроена вселената.

Просто трябва да си свършим работата. И, понеже днес големият ми син навършва 4 години, нямам никакви колебания, че той ще израсне в една по-добра България и в една по-добра Европа.