Фестивал в бомбоубежище

Септември 2024 година, два часа през нощта. Граница. Много едра полицайка с огромен молдовски герб на рамото слага печати в паспортите. Освен шофьорите и мен, всички в препълнения автобус са жени. Бягат от войната, бих си помислил, ако не бях прекарал предишните 10 дена в Украйна, и ако в също толкова пълния автобус на отиване съотношението на половете не беше абсолютно същото. За времето, изживяно в жестоко нападнатата страна, разбрах, че жените са бягали само когато и където има опасност убийците и изнасилвачите, наричани руски войници, да достигнат физически до тях. При отблъскване на тази непосредствена заплаха, украинките се завръщат. В момента в Украйна никой никъде не бяга. Първото впечатление от неокупиран украински град е невероятното спокойствие на хората. Заразно спокойствие. Първата въздушна тревога в живота ми беше само няколко часа след слизането ми от автобуса в Измаил. Татяна Станева, откривайки фестивала „ОКО“ в препълнената зала на Болградското читалище, бе прекъсната от вой на сирена. Ораторката спокойно подкани тези, които искат, да отидат в бомбоубежището. Никой не помръдна и тя още по-спокойно довърши речта си.

Подобни бяха реакциите и в Измаил, който - за разлика от много по-малкия Болград, е често бомбардиран от началото на пълномащабната война насам. Иначе бомбоубежища има на всяка крачка. Те са удобни, чисти, снабдени с всичко необходимо и изключително ясно указани с насочващи табели. Влязох в две - в едното заради първата ми среднощна тревога, защото знам, че руснаците сипят смърт по-обилно през нощта, а хотелът ми бе до многократно удряното пристанище на Измаил. В укритието бях сам. Постоях около две минути , колкото да го разгледам, след което отидох на рецепцията, където видях жената от нощната смяна кротко да си пише нещо. Отидох да спя – украинското спокойствие е наистина заразно. В другото бомбоубежище влизах много пъти, защото там се прожектираха не малка част от филмите, участващи във фестивала. 

“OKO” – така се казва международният етнографски кинофестивал, повод и причина за отиването ми в Укрйна. Организаторите му наричат сами себе си „Бандата“ на български или „Команда“ на украински и са няколко много смели и енергични украински жени, като повечето са бесарабски българки. До началото на пълномащабната война в екипа има и двама мъже, които сега служат в украинската войска. Водач и сърце на Бандата и основател на фестивала е Татяна Станева – горда украинка, също толкова горда бесарабска българка, но още по-горда Чушмелийка. Село Чушмели е на равно разстояние между Болград и Измаил, на брега на най-голямото естествено езеро на Украйна. То има 5000 жители, изцяло българско и е родно за всичките българки от Команда ОКО. Когато ги попиташ, ще ти кажат, че силното им родолюбие е в духа и традицията на селото. А то, родолюбието, е истинско и в трите си аспекта – любов към корените и рода, българския род, към родното място- село Чушмели, както и към родната земя – Украйна, която трябва да бъде опазена цяла и свободна за идните поколения чушмелийски българи.

Тези украински българки или български украинки (най-честно би било да ги наречем изцяло българки и изцяло украинки) въплъщават и други възрожденски ценности, днес рядко срещани в същинска България, като трудолюбие, инициативност и чувство за общност. Само те правят възможно събитие с размаха на ОКО по време на страшната война. 114 филма от почти всички континенти се състезаваха за наградите на фестивала. Със сигурност видях филми от България, Украйна, Франция, Германия, Гърция, Аржентина, Полша, Естония , Испания, САЩ, Израел, Иран, Виетнам, Япония, Бразилия, Португалия, Швеция, Южна Африка и др. Като член на журито за оценяване на късометражните филми, трябваше да преценя качествата на 41 филма, разделени в 3 категории – игрални, документални и анимационни. Наградите бяха 6 – по 1 за категория филм, 2 за особен принос и 1 за най-добър филм от всички. Ще спомена само, че журито избра за най-добър филм украинско-немския анимационен филм на София Мелник „Мариупол. Сто нощи“. Той е само 8 минути, но във всяка от тях зрителят чува с душата си гласовете на убитите от руските орди деца. Изключително силен филм. Най-добрият анимационен филм е на иранката Йегане Мокхадам, която с поглед в бъдещето държи да го представя като ирански, въпреки че днес не би могъл дори да бъде показан в родината й. Филмът е седем минутен протест срещу задължителното робско покриване на косата на всяка жена в Иран. Казва се „Нашата униформа“ и трябва да бъде видян както заради посланието, така и заради самата анимация. Най-добрият документален филм, и с него ще приключа тези щрихи от фестивала, е „Сестри на вятъра“ на Хулия Каризо Соланас от Аржентина. Той е изключително добър, почти светотатствен поглед върху една от малкото останали, непроникнати до скоро от непосветени, тайни религиозни процесии. Става дума за почитане на Богородица от местна общност в пещери в най-забития край на Андите. Особеното в случая е, че откакто има спомен за нея, тази религиозна мистерия, подобно на други преди нея, от Античността и ранното Средновековие, е абсолютно забранена за мъже. Истинско и едновременно с това плашещо мистично.

Освен българките в Командата, останалите са украинки от Харкив и Одеса. И при тях, както и при всички украинци, дошли за фестивала от 4-те краища на страната, откривам същото смайващо спокойствие и увереност както у местните. Дори когато разказват от първо лице наистина страшни истории. Войната засилва и укрепва единството на нацията. Вярата в победата, любовта към Родината, омразата към агресора, пропиват всеки разказ, независимо дали авторът му го предава на украински, български, руски или дори на гагаузки тюркски (оказа се, че познаването на истанбулски разговорен турски позволява и такава комуникация).

Гагаузите са тюркоговорещи източноправославни християни. Има вероятност да са потомците на онзи голям кумански народ, играл такава важна роля за възхода на второто ни Царство. Това е предпочитаната от мен теория за произхода им, която е една от поне десет, включващи почти всички изчезнали племена от Великото преселение насам.

Днес гагаузите живеят в България, Румъния, Молдова и Украйна. Заедно с организаторите на Фесивала бях в огромния гагaузки културен център в иначе малкото гагаузко село Каракурт (на тюркски "кара курт" означава черен вълк). Тук трябва да отбележа, че поне в тази част на Украйна културен център казват на това, което ние в България наричаме етнографски музей, само че с библиотека на съответния език. Във всеки случай този на гагаузите е изключително богат и добре подържан. Същото важи за българския културен център в сърцето на Болград, на две крачки от кметството. Много добра колекция от носии, килими, всякакви предмети от бита на бесарабските българи. Издържан от общината, както и от украинската, и от българската държави. Там ни заведоха на следващия ден след като бяхме в българското училище „Г.С.Раковски“, което отново се намира в центъра на Болград, до саме Съборната черква на града. Пред него има голям бюст на Раковски. Вътре на всяка крачка български и украински знамена. Повечето предмети се учат на български, а от стените гледат портретите на големите ни възрожденци и строители на съвременна България (по Симеон Радев).

Немалка част от тях, като самия Раковски, Христо Ботев, Александър Малинов, генерал Колев и други са учили или преподавали в същото това училище. То е основано през 1858г. с хрисовул (едикт) на Никола Конаки Богориди, последен княз на историческа Молдова преди обединението на двете румънски държави. Гимназията процъфтява като българско средище през целия период, в който Бесарабия продължава целокупно да е част от младото Румънско княжество. През руско-турската война от 1877-78г. Русия заграбва от съюзника си Румъния Бесарабската земя заедно с половин Молдова, което е смъртна присъда за училището като българска гимназия. През 1883г. тя е превърната в руска нормална гимназия „Император Александър III“ на името на тогаващния владетел, страшен враг на българския народ и държава и инициатор на първата мащабна насилствена русификация на подвластните на империята неруски народи.

До краха на Империята не може да става дума за никакви предмети на български или дори български език като предмет в това училище. В това отношение единствената промяна след 1919г. е, че гимназията става от руска румънска. Когато руснаците, този път маскирани като съвети, отново заграбват Бесарабия и половин Молдова, училището става съветско, но тогава настъпва и времето, когато не само да се преподава, а да се диша става възможно само на руски. Всички бесарабски българи бяха единодушни, че по съветско време българският е бил до вратата на дома, а отвъд нея всичко е било само на руски. Впрочем същото ми казваха и те, и всички останали украинци за украинския език в съветска Украйна. След Сталин използването на украински на обществено място не би довело до Гулаг или смърт, но е водело, когато е систематично, до липса на работа и на достъп до образование, както и на поставяне в социална изолация. Същото важи и за българския, и за другите малцинствени езици. Болградската българска гимназия е възстановена като такава в сградата на основаването й от княз Никола Богориди през 1992г. по волята на независима Украйна. В музея й (тя си има музей и театър) до хрисовула на българския княз на Молдова, се намира и съвсем скорошна грамота, присъдена от украинската държава, за „защитата и издигането на българския език и култура“.

За мен като българин е истинска гордост, че от многото поканени на фестивала чужденци, всички, които дойдоха лично (а не по zoom) бяха българи. Някои, като известната журналистка Илияна Маринкова, бяха дошли от България. Същото важи и за българския актьор и продуцент Алекс Алексиев, който в началото на войната води конвои, организирани от него, да доставят хуманитарна помощ и да извеждат жени, деца и старци изпод носа на настъпващата руска напаст. Други, като Красимир от Варна, са избрали да живеят и работят в Киев години преди началото на войната.

Днес, подобно на всички останали киевчани, които бяха дошли, и той казва, че не би заменил тази столица за никое друго място на Земята. Има и такива, които отиват да живеят в Украйна след началото на пороя от насилствена смърт, изпратен от Москва. Изключително умните, обаятелни и много смели Петко и Карина, независимо един от друг, решават да се заселят в Киев през април 2022г. напук на руснаците и на бомбите им. Запознават се, докато си уреждат постоянното пребиваване в Украйна. Сега са двойка, живеят в Киев и вярват, че това е градът, в който си струва и трябва да живееш днес. Последното се чуваше с трогателна повторяемост от всички киевчани, с които имах удоволствието да се запозная. Тези гордост и чувство за принадлежност към собствения град избликват, както от разказите за блестящия нощен и културен живот от преди войната - или от тези за спокойствието и надменността, с които понася несгодите и днес, така и от спомените за онези страшни дни, в които орките са пред вратите на града.

За хората от ам, именно той е победил и отблъснал руското бедствие със симпатичната помощ на Въоръжените сили на Украйна. А всъщност, това самочувствие изобщо не е неподплатено, както ми стана ясно, когато към старите кадри от 2022 г. на хора приготвящи коктейли "Молотов" в домашни условия, прибавих пресните за мен разкази на очевидци за отбраната на града от населението му. Ще спомена само за камионите, спрели на големите кръстовища, пред които се редят опашки от хора, защото по заповед на кмета Кличко, от тях раздават калашници, така както на друго място, в друга криза биха раздавали хляб. Това се случва, когато руските главорези са в предградието Буча. Нека сега да се опитаме да си представим такъв хъс и такова доверие между граждани и власт в Москва или Минск...

Измаил. Два дена преди заминаването ми. Разхождам се в парка, когато завива сирената за въздушна тревога. Продължавам да се разхождам, както правят всички. Възхищавам се на невероятната чистота на алеите и улиците в града. Хващам се обаче, че оглеждам небето за нисколетящи дронове – убийци и се вслушвам за необичаен шум отгоре. Това няма да ми попречи да проспя, както правят мнозина, тревогата от следващата нощ. Същата нощ, сънят бе последен за трима старци, убити в къщата им в Одеса, на 60 км. от мен. Грозното руско зло се е постарало да ги уцели с балистична ракета, изстреляна от окупирания Крим.

Последната вечер дамите от Команда ОКО ме бяха поканили на вечеря в Измаил. Бяха избрали ресторанта така, че да бъде на две крачки от автобуса ми за Букурещ, а на тях да позволи да се приберат навреме за комендантския час. Обратно на пренебрежението към въздушните тревоги, абсолютно всички украинци, с невъобразими усърдие и дисциплина спазват комендантския час, нареден от собствените им правителство и войска. Между полунощ и 5ч. сутринта никой няма право да излиза. Това е, за да се улеснят движенията на линейки, пожарни и ПВО, както и за да се избегнат струпвания на много хора, защото „руснаците сипят смърт по-обилно през нощта“.

Границата. Два и половина през нощта. Огромната молдовска полицайка в автобуса е заменена от много висок брадат румънски неин колега. Оставих Украйна зад гърба си, но в мен остава огромната обич към народа ѝ, и също толкова големите яд и тъга за цената, която той трябва да плати за да опази свободата си. Автобусът най-накрая се търкаля през окъпаната в пълнолуние румънска шир, а аз отивам към места, небето над които е път, а не заплаха. Кръвожадната лакомия на московското зло ме кара да се запитам – за колко време още?!