Днес Украйна отбелязва Деня на покръстването на Киивска Рус

На 15 юли Украйна отбелязва Деня на покръстването на Киивска Рус (День хрещення Київської Русі – України). Празникът съвпада с деня на светия и равноапостолен княз Володимир Велики, по време на чието управление християнската религия е разпространена в земите на киивската държава. През 2023 г. честването е изместено от 28 на 15 юли поради преминаването на Православната църква на Украйна и Украинската гръкокатолическа църква към новоюлианския календар. Датата съвпада и е свързана също с Деня на украинската държавност (День Української Державності), заемащ днес централно място в националния календар на Украйна.

Покръстването на Киивска Рус представлява събитие от фундаментално значение за историческото развитие на киивската и по-късно на украинската държава. Чрез въвеждането на новата официална религия Киивска Рус постепенно се утвърждава като пълноправна част от европейската християнска цивилизация през Средните векове. Нещо повече, тогавашен Киив се оформя като един от основните източноправославни центрове на континента – статут, който градът, покровителстван от Архангел Михаил, е съхранил и до днес, въпреки множеството тежки изпитания и вражески нашествия. В продължение на повече от хилядолетие християнството, в неговите различни деноминации (източно православие, гръкокатолицизъм, римокатолицизъм), представлява основополагаща част от идентичността на украинския народ. Показателно в тази връзка е, че съвременна Украйна поставя особен акцент върху делото на Св. Володимир и на неговото съдбоносно историческо наследство.

* * *

Въпреки наличието на разкази с легендарен характер (особено популярен е този за мисията на апостол Андрей Първозвани в Киив) и противоречиви отражения в хрониките, централно събитие за християнизацията на Киивска Рус представлява покръстването на великия княз Володимир Святославич. Общоприето в историческата наука е твърдението, че киивският владетел е приел християнството през 988 г. в Херсонес Таврически (антична гръцка колония на Кримския полуостров, разположена в пределите на днешен Севастопол), макар някои изследователи да допускат по-късна датировка. Формален повод за покръстването на Володимир и впоследствие на неговата държава следва да се търси в динамичните събития, протичащи по това време в Източната Римска империя (Византия). През 987 или 988 г. византийският император Васил II Порфирогенет търси помощ от Володимир срещу разбунтувалия се военачалник Варда Фока. Киивският княз се съгласява да изпрати войски на императора при условие, че последният му даде своята сестра Анна Порфирогенета за съпруга. Василий II обаче настоява, че това може да се случи само след като Володимир приеме християнството заедно с целия народ на Киивска Рус. Великият княз изпраща исканата военна помощ, но също така превзема кримския град Херсонес Таврически, за да окаже натиск върху Василий да изпълни обещаното. В крайна сметка Володимир получава Анна за своя съпруга и е покръстен в Херсонес.

Разглеждано в по-широк контекст, решението за покръстването на киивската държава е продиктувано преди всичко от стремежа на великия княз да консолидира личната си власт и да централизира своята държава, дотогава представляваща обединение на често враждуващи помежду си племена. Не следва да се пропуска също факта, че Володимир разполага с примера на своята баба Олга Киивска, която приема Светото кръщение. Християнизацията на Рус също така допринася за присъединяването на страната към семейството на тогавашните цивилизовани европейски народи и нейното утвърждаване като културна метрополия.

Покръстването на киивската държава обаче следва да се разглежда като дългосрочен процес, който не се изчерпва единствено с личното обръщане на княз Володимир в Христовата вяра. След като се завръща в своята столица владетелят инициира масовото покръстване на местния болярски елит и население, заповядвайки в същото време символичния демонтаж на доминиращия дотогава славянски езически пантеон. Известното от летописите мащабно покръстване във водите на река Днипро се установява като популярен сюжет в изобразителното и литературно изкуство през следващите столетия. Малко след покръстването на киевляни е изградена т.нар. Десятинна църква, представляваща първият каменен храм в Киив. Впоследствие новата религия започва да бъде разпространявана в другите градски центрове на държавата, където постепенно се изгражда и съответната църковна инфраструктура. Не навсякъде обаче християнството е възприето охотно от населението – в някои региони на страната, особено на североизток, езическите култове запазват своята популярност и дори са известни случаи на бунтове срещу централната власт. Освен това на различни места езичеството успява да абсорбира новата религия, създавайки специфичен религиозен синкретизъм, който е практикуван дълго след формалното покръстване.

Присъединяването на Киивска Рус към християнското ойкумене представлява основополагащо събитие в европейската история, имащо несъмнено важни политически и културни последствия. Още по време на управлението на княз Володимир (978–1015) международното значение на страната нараства съществено, започват да се изграждат характерните за останалите европейски християнски държави от това време светски и религиозни институции. Непосредствено след покръстването е създадена Киивската митрополия, намираща се под юрисдикцията на Вселенската Константинополска патриаршия. Предприето е също мащабно религиозно строителство, а столицата Киив се превръща във водещ религиозен и културен център на православния и източнославянския свят, в същински „Константинопол на Днипро“. Последвалият период се характеризира със значително развитие на средновековната киивска книжнина, изобразително изкуство, архитектура и т.н. Уви, значителна част от това наследство е безвъзвратно загубена вследствие на опустошителното монголско нашествие срещу Киивска Рус през първата половина на 13 век.

* * *

Християнската, но също и източнославянската принадлежност на Киивска Рус неизбежно отпращат към важния исторически въпрос за етнокултурните характеристики на тази средновековна страна и днешните интерпретации върху нейните разнообразни наследства. Добре известно е, че още от зората на модерната светска историография през 19 век постепенно зараждащите се украинска, руска и белоруска национални интелигенции търсят своя исторически първообраз тъкмо в Киив на Рюриковичи. Още от царския период обаче водещи общественици в Руската империя изтъкват изключителни претенции върху Киивска Рус, разглеждайки основополагащи епизоди от историческото минало през една опростена, предимно националистическа перспектива. В този идеен климат се появява и пропагандната постановка за „древноруската народност“, според която в рамките на Киивска Рус се образува „единна“ етническа общност, едва впоследствие дезинтегрирана на руски, белоруски и украински народи. Широкото разпространение на тези наративи става възможно поради продължителния монопол върху историческата наука от страна на кръгове с изявени проруски възгледи.

Инструментите на професионалната история обаче показват ясно, че Киивска Рус не подлежи на подобно „национализиране“. Тя представлява средновековен тип общество, където модерните категории на идентичност, каквато несъмнено е нацията, не могат да бъдат разглеждани и оценявани през оптиката на съвременната национална мисъл. Този въпрос е разгледан подробно от Серхий Плохий в неговото фундаментално изследване Произходът на славянските нации: предмодерните идентичности в Русия, Украйна и Беларус (2006 г.). Във връзка с това претенциите върху наследствата на киивската държава от страна на царска, а по-късно на съветска и постсъветска Русия разкриват напълно осъзнат стремеж за имперска асимилация на неруските общности на запад, отколкото съвестно отношение към историческото минало. Освен това културните, религиозни, езикови, а в началото дори и династически връзки свидетелстват, че наследствата на някогашната Киивска Рус са съхранени в по-пълна степен в Галицко-Волинското княжество, а впоследствие във Великото литовско княжество. Ето защо съвременна Украйна разполага със собствени основания да черпи историческа легитимност от средновековното киивско наследство.

Важно е също да се отбележи, че съвременната руска федерация не просто продължава своите асимилационистки опити за присвояване на наследството на Св. Володимир и Киивска Рус – нашествениците водят разрушителна война и срещу хилядолетно материално наследство, унищожавайки паметници от изключително историческо значение. Съвсем наскоро се появи информация и снимков материал, документиращи как руските окупатори разрушават археологическите останки в Херсонес Таврически, единственият паметник в Крим от световно значение и вероятното място на покръстване на Св. Володимир Велики. На мястото на автентичния комплекс руските окупатори са построили открит театър. Голяма част от артефактите, открити в обекта, са преместени в различни музеи в русия.

Дни като днешния показват повече от нагледно, че украинската държава е изградена върху хилядолетно духовно и културно наследство. То трябва да бъде признавано, почитано и защитавано. Крайно време е посегателствата върху това наследство да получат нещо повече от осъдителни декларации – руските престъпления трябва да бъдат последвани от действителен и единен отговор на международната общност.