Да се помолим за Боян!

Боян Петров е в тежко състояние с опасност за живота, след като румънка с "Ауди" го блъсна днес сутринта в Кресненското дефиле. С него е бил и екологът Андрей Ковачев, чието състояние също е сериозно, но лекарите не прогнозират опасност за живота му.

Много от вас сигурно не знаят кой е Боян Петров. Не е от неинформираност. Той е толкова скромен, че правеше всичко възможно да не запомнят името му. Даже за приятелите му е Съни, а не Боян.

Боян е моят личен герой. Един от малкото живи хора, заради които вярваш, че чудесата са възможни, че хората освен да мамят и да убиват, могат да помагат и да правят велики дела.

Боян е тежък, инсулинозависим диабетик. На всеки няколко часа трябва да си инжектира инсулин, за да живее.

Историята, която ще разкажа е лична и знам, че той не би ми позволил, ако можеше да ме спре. Въпреки това искам да я разкажа, за да разберете какъв човек сега е на ръба между живота и смъртта и да се помолим за него. Вярвам, че молитвите ни могат да го спасят, защото в този момент не ми е останало друго, в което да вярвам. А точно Боян ме е научил, че щом вярваш в нещо, значи ще стане.

Преди години ми се обади колега, с когото не се разбирах. Знаех какви усилия му е струвало да ми се обади и оцених това. Разказа, че сестра му е болна от диабет и е изгубила всякакво желание за живот. Показателите ù не са толкова зле, много диабетици имат по-лоши данни. Но умира. Не иска повече да живее и гасне.

В интернет видял, че някога, много отдавна съм правил интервю с Боян и ме помоли да уредя да говори със сестра му.

Беше ми трудно да формулирам какво точно ще искам от него. И понеже съм от онези щастливци, за които Боян е Съни, а не г-н Петров, му преразказах директно разговора.

Оказа се, че няма какво да му обяснявам. Това била хилядната подобна молба, която стига до него. Ясно, трябва да ù вдъхна желание за живот. Тя трябва да си поговори с някой, на когото му е по-тежко от нея, каза Боян.

Не знам дали му повярвах тогава. Малко по-късно друг приятел ми се обади с подобна молба, после трети. Всички хора, които пратих при него, сега са живи и по-жизнени от здравите хора, въпреки неудобствата от диабета.

Запознах се с Боян покрай една ужасна история. Трима млади алпинисти загинаха под връх Матерхорн в Алпите. Журналистите, включително и аз, тормозеха приятелите им. Те, почти деца, бяха ошашавени, настръхнали и гневни. От една страна трябваше да отбиват журналистите, от друга - да успокояват родителите, а заедно с това да приберат телата от Швейцария и уредят многото формалности около това.

С прибирането на телата и с уреждането на формалностите се зае Боян. Предполагам, че защото някога за кратко съм бил алпинист, реши, че чрез мен трябва да обясни на света защо в такава смърт има смисъл и как за алпинизма трябва да се говори като за себенадмогване, а не за лудост.

Разказа ми как животът му се крепи на една игла. Ако с няколко часа забави инжекцията с инсулина, може да е фатално. Повечето диабетици се обсебват от това. Подчиняват живота си на иглата, на това всеки път, каквото и да става, да са сигурни, че ще имат възможност да поставят животоспасяващата инжекция.

Първо се отказват от мечтите си. Отказват се да вярват, че могат да постигнат чудеса. После се отказват от удоволствията си. Повечето удоволствия са нездравословни и всяко не добре планирано удоволствие може да застраши правилната доза, правилната инжекция и правилното време за поставянето ù. После се отказват от приятелите си, защото не могат да се присъединят към неразумните им авантюри. Накрая се отказват от живота, защото той не им носи никакво удоволствие. Продължават да живеят, но без желание.

"Аз съм човек като всички останали. Единствено съм инсулинозависим. Отнема ми няколко минути на ден, за да си поставя инжекциите и малко познание как работи организма ми. Няма да позволя на някакъв инсулин да ме направи половин човек.

Ако заради смъртта на Иван, Филип и Тихомир дори един човек се откаже от катеренето на върхове, значи от един мечтател сме направили диабетик. Обясни на хората, че никой не трябва да се отказва от мечтите си, защото има риск да умре. Така и така ще умре, нека поне преди да умре, да живее", ми каза тогава Боян.

Срещахме се няколко пъти след това и дълго говорихме за стени, които той беше катерил, а аз - здрав и по-млад от него дори не бях започвал, за експедициите, на които беше тръгвал, без почти нищо да е уредено, а аз се бях отказвал, макар че почти всичко бях уредил.

Няколко години по-късно, въпреки скромността си, Боян все пак стана известен. През 2014 година изкачи три осемхилядника и Дарик радио го номинира за мъж на годината. Помня, че тогава се обадих на колегите от Дарик и им казах, че най-после, за пръв път в дългата история на анкетата им, ще има за кого да гласувам. Изненадах се, че най-скромният мъж на света спечели 22% от гласовете на слушателите. Ако имаше поне една стотна от желанието за самоизтъкване на пишман-политиците, които печелеха предишните им анкети, сигурно щеше да е световна знаменитост. Само петима инсулинозависими алпинисти в света изобщо са опитвали да изкачат осемхилядник. Боян вече има 7. Сред тях са невъзможните К2 и Нанга Парбат. Много по-трудни от Еверест, недостижимата и смъртоносна мечта на всеки алпинист.

Едва тогава, покрай тази анкета, разбрах, че 2 пъти Боян е бил болен от рак и два пъти го е преборвал. Много пъти сме говорили за инсулина, но нито веднъж за рака. Докато пиша това, се сещам за вчерашния разговор с един човек, който миналата седмица кашлял и затова тази седмица не дава да се пуска климатика.

Нито рака, нито диабета, нито стените в Алпите, нито Аконкагуа, нито осемхилядниците в Хималаите не успяха да убият Боян. Може да го убие някаква банална катастрофа на най-баналния път, по който всички ние сме минавали. Правили сме го десетки пъти без усещането за никакъв риск, а междувременно сме треперели да не хванем птичи, свински и не знам какъв си грип, забранявали сме на децата си да тренират алпинизъм, а на себе си да покорим, ако не Еверест, поне Монблан.

Нека просто се помолим за Боян! Ако той си отиде, няма да има на кого да се обадим по телефона, за да питаме дали чудесата са възможни.