Бойковците и хейтърите нямат инструмент, способен да обърне света. Ние продължаваме да имаме електрически китари

Чета чудесната книга на Михаил Вешим „Химия на шегата“ (толкова е добра, че вече я подарявам за ЧРД) и се натъквам на следния здрав политологически анализ:

„Не надпреварата във въоръжаването… не икономическото превъзходство на Запада… доведоха до падането на комунизма. Само той, рокендролът, взриви комунизма. Китарните рифове на Satisfaction и Smoke on the Water, рефренът на Stairway to Heaven (To be a rock and not to roll – Бъди скала и не се търкаляй), космическите звуци от The Dark Side of the Moon, солата на Джими Пейдж и Ричи Блекмор, гласовете на Плант, Гилън, Ози и останалите велики рокаджии от онова време – те срутиха „империята на злото““.

От години разправям и дори пиша, че електрическата китара бе оръжието, което събори комунизма. И все ми обясняват, че не бива да бъркам битието си на китарджия с това на политолог. Но ето, и колегата Вешим го е написал; а и Васко Кръпката го говори от десетилетия.

Значи сме поне трима, а значи – не сме луди: „Лудостта – това е култура, съставена от един човек“ (Робърт М. Пърсиг). Да видим, вече в дълбочина, как стана така, че електрическата китара бутна комунизма и какво се случи после.

Всеки, роден преди „Живковата“ Конституция помни ефекта от първото чуване на парче на The Beatles. За мен този момент бе лятото на 1969 година – бях на 11. Чух малка плоча, издадена в Югославия, с парчетата Oh! Darling и Come Together. Сумарно – няма и осем минути музика.

Но! Какви осем минути… Музиката свършва, излизаш от нея като от транс. Все едно си бил другаде цял един живот. Оглеждаш се наоколо. Уж всичко е същото, но е друго. Светът е съвсем различен. Нищо не е останало такова, каквото е било преди само осем минути.

Този ефект се повтаряше при милиони младежи, обитаващи тогавашния „соц-лагер“, от Балтийско до Черно море. Вселената правеше салто, с теб вътре, и се установяваше наново по съвършено различен начин.

Идеологическият ефект бе мигновен. След отшумяването на електрическите китари на четиримата ливърпулци внезапно ставаше кристално ясно, че цялата огромна, всекидневна комунистическа пропаганда е жалка и смешна лъжа. Никой, минал през електрическия китарен звук от края на 60-те до средата на 80-те години, повече не вярваше нито на една дума, прочетена във вестник или чута по радиото или телевизията.

Това бе моментът на прозрение, по принцип постигнат от западната цивилизация доста по-рано, чрез философията на Рене Декарт (1596-1650). Нарича се „критична дистанция“ и поставя началото на специфичната за Европа свобода на индивида. Той вече не вярва на авторитети. Автономен е от тях, подлага ги на критика и сам си формулира позициите.

В Източна Европа звукът на електрическата китара постигна ефекта на Декарт, тъй като попадна в рядко благодатна среда. Да вземем България. Към 1944 година това е страна с под 25 на сто градско население. Между 1965-та и 1975-та то минава 50 на сто.

Огромен дял от това внезапно появило се градско население са „бейби-бумърите“, родени между 1945-та и 1960-та година, т.е. – младите. Огромно количество градски младежи вече не се ориентират в живота според традициите на селото; а собствено градски традиции и ценности още не са установени. На тяхно място режимът се опитва да настани постни, убийствено скучни и тежко провинциални „социалистически ценности и обреди“.

Появата на електрическата китара има ефекта на тайфун - 5та степен – “the finger of God”. На мига измита ценностните напъни на режима към бунището на историята. Оттук насетне ценностите за българските градски младежи са закодирани в The Beatles, The Rolling Stones, The Kinks, The Monkees, Cream, Led Zeppelin, Deep Purple, Black Sabbath, Uriah Heep, Queen, Motorhead, AC/DC, Guns’n’Roses, Van Halen… Спирам тук, за да не обидя някого, като не спомена точно онази група, която го е събудила точно него.

Основната „електрическа“ ценност е онази, която се поражда от критичната дистанция на индивида, осъзнал се като автономен – свободата. Режимът на секундата усети новата опасност и, след като по-рано „Тошо комуниста забрани туиста“, забрани изпълнението на сола на електрическа китара. Пиано може. „Ел. китара“, както се казваше тогава, не може. Агентите на режима гонеха младежите и за външни белези на принадлежност към „ел. китарата“ – дълги коси, бради, клош-гащи.

Но към средата-края на 1970-те години идеологическата къщичка на комунизма вече се беше срутила. Никой не вярваше на пропагандните глупости и никой не очакваше „светлото бъдеще“ да причаква зад следващия ъгъл.

Ефектът от загубата на тази вяра беше сътрисащ. Не вярващи нито на пропаганда, нито на светло бъдеще, хората престанаха да полагат усилия. Спряха да „бачкат“. Решиха да вярват единствено в собственото си лично настояще. И хукнаха да се „уреждат“ с „връзки“. Целта на уреждането бе човек да не се поти в безсмислен труд, а да седне на бюро и по цял ден да „върти синджирче“. Към втората половина на 1980-те години никой не работеше, но затова пък се роди огромно население от „чантаджии“, седящи по бюра.

И икономиката рухна. Защото вече се бе разрушила вярата в пропагандата. В момента на рухването хората в активна възраст имаха две коренно различни стратегии за бъдещето си. Едно значително градско малцинство прегърна идеята за изграждането на изцяло ново общество, което да реализира на практика импулсите към свободата, отприщени от електрическата китара. Други убедиха себе си, че и занапред окопаването в собственото домакинство, пък ако ще навън да има потоп, е стратегия за успех.

Първата група бяха „обществени животни“ в Аристотелевия смисъл. Втората група бяха изразители на онзи нов, днес продължаващ да е могъщ нихилистичен индивидуализъм, който е неспособен нито да участва в общите дела, нито дори – да ги разбира. В началото, първата група доминираше в идейната атмосфера. Много бързо обаче се наложи доминацията на втората – цинично-индивидуалистична – група.

Тази точно група породи чалгата като своя идеология. За разлика от рокендрола, в чиято култура свободата е съчетана със съпричастност и солидарност, чалгата твърди, че несдържаният от нищо егоизъм е висшата добродетел. Важното е да намериш някой да „ти пусне писта“ (новото „да те уреди“) и да направиш огромни пари. А после тези пари водят до реализиране на щастливия живот, въобразен като лакомия, бентлита, разпищоленост, демонстративна простащина и презрение към останалите хора.

Хората, чули свободата в електрическата китара, се оказаха във властта на хора, породили чалгата като идейна опаковка за собствения си егоизъм. Тази власт бе политически овеществена от режима на Бойко Борисов. Той – и тези като него – се чувстваха в свои води в компанията на Цеца Величкович и се бояха да общуват с такива като Васко Кръпката. В международен план Бойко и бойковците се чувстваха като риби във вода в компанията на руски политици и олигарси – и като риби на сухо в компанията на западни хора. Именно те изведоха алчността и социопатията (презрението към хората) като държавна идеология.

Тази идеология, на свой ред, породи днешните отровни хейтъри, маскирани като журналисти и политици, които си поставят за цел да унищожат последния спомен за свободата, отприщена от китарите на The Beatles в края на 1960-те.

Електрическите китари се оказаха в „ъндърграунда“ и преминаха в глуха отбрана из подземни (буквално) рок клубове в големите градове и по (безплатни) рок фестивали.

Но – тук има едно наистина много голямо НО. Бойковците и хейтърите не успяха да погребат свободата, тъй като не успяха да породят собствена музика, камо ли култура, свързана с определена музика. Чалгата увехна точно в момента, в който бойковците и хейтърите постигнаха идейна доминация. Те увиснаха без музикална основа. Рокендролът не може да бъде техен. Руските песни и пляски могат, но някак все не успяват да бъдат присадени на българска почва.

Те нямат музика. Ние имаме. Те нямат инструмент, способен да обърне света надолу с главата. Ние продължаваме да имаме електрически китари.

Да познаем кой – в крайна сметка – ще победи. Всъщност, няма нужда да познаваме. Предчувствието за крайния резултат вече е изписано по техните притеснени физиономии. Може би така са изглеждали и другарите от Политбюро през 1969 година, но тогава просто никой не ни позволяваше да ги гледаме на живо.