Без осъждане на политическото насилие, няма патриотизъм

30 години сме свободни. Да казваме какво мислим и чувстваме, най-малкото.

30 години без диктатура и политическо насилие е най-дългият свободен период в новата ни история.

30 години почитаме жертвите на диктатурата и насилието разделени. Децата, внуците, правнуците - пред “своя” паметник. Огромното мнозинство е безразлично, то няма убити роднини. И няма “свой” паметник с името на баща, леля, дядо. И няма съзнание - и откъде да го има - за обща национална загуба и болка от десетките хиляди жертви на насилие, извършено от българин срещу българин.

Липсата на общо, осъзнато и убедено осъждане на политическото насилие пресича усилията за осъзнаване на българската политическа нация.

Без общ прочит на насилието в историята ни - от онази августовска нощ, в която българи - чужди агенти - детронират Княз Александър, та до онези августовски дни век по-късно, когато 300 000 български граждани бяха прогонени от домовете си - има държава, има етноси, население, но няма нация.

Любен Каравелов казва:

“Патриотизмът е любов към политическото отечество, към собствените права и свободи”

Без осъждане на политическото насилие, отнемането на живот, здраве, достойнство, имот - няма патриотизъм. Няма усещане за общи болки и страдания, стремежи, победи.

Бог да прости жертвите от 1 февруари 1945. Аз си знам - “моите” жертви са на този паметник.

Но не знам дали Бог ще прости на живите днес, които още не можем да кажем:

“Мир на праха на всички жертви. И никога да не се повтаря!”