"България, моя земя" - турският филм на "Ал Джазира" (видео)
„Оръжията прогърмяха във Видин, джамията беше унищожена по време на сутрешната молитва, църквата беше построена по време на следобедната молитва. Неверниците се заселиха в църквата. Всяка сутрин невинни младенци бяха завеждани в църквата и ги караха да почитат Бога. О, султане мой, спаси ни от непознатия. Знай това, няма друга религия освен исляма."
С тази песен започва документалният филм на Йелда Янат Багджи "България, моята земя", излъчен по телевизия "Ал Джазира" на 16 декември. За последните няколко дни видеото провокира множество дискусии в родното интернет пространство, тъй като много от българите, които го изгледаха, се възмутиха от твърденията, изказани там.
Според коментиращи в социалните мрежи, в него е пълно с лъжовни и манипулативни твърдения относно мюсюлманите в България и на Балканите, тяхната история и отношението към тях, очерняйки християнските балкански народи - и по-точно България - и представяйки турците като мъченици за своята вяра, култура и етнос.
„Балканите са били много турско място преди Балканските войни от 1912-1913 г. Малко над половината от населението на Балканите е било мюсюлманско. В Западните Балкани е имало албанци, а в Източните – турци. Те са били мнозинство. До края на войната, която създава България през 1877-78 г., около 17% от турците са избити. По време на Балканските войни е дори по-страшно, тогава 27% от турците са убити или умират от глад и болести. Това, което се случва на турците на Балканите, е едно от най-лошите неща, случвали се на човешки същества в цялата история. Това е една от най-големите катастрофи, за които никой не знае“, казва във филма Джъстин Макарти, историк от университета в Луизвил.
Според гласа зад кадър по време на Балканските войни умират 2,5 милиона мюсюлмани, а още 1 милион емигрират. "Въпреки това мястото с най-голяма концентрация на турско население е държавата, която днес наричаме България".
Друг цитиран е историкът от университета в Уисконсин Кемал Карпат:
„През 19 век по-голямата част от населението на България е било от турци мюсюлмани. Така наречените българи са били малцинство. За да стане България зависима от Русия и да подкрепя политиката ѝ, е трябвало българите да станат мнозинство. Така руската армия и български банди (бел.ред. - „gangs”) избиват и изселват турци от Видин към Тракия и Анадола. Когато не могли да постигнат това, те се опитали да асимилират турците“.
Филмът посочва, че през комунизма се провежда целенасочена политика на асимилация на турското малцинство, а противниците на това са пращани в лагери, по затвори и са били потискани по всякакви начини.
След това дават историята на Кадир Ахмед Осман, роден през 1937 г. в България и представен като учител по турски, френски и физика. Той разказва как комунистическата партия е затворила турските училища, забранила е турският език и е заменила техните мюсюлмански традиции с християнски. Стигнало се дотам, че надгробните плочи от турско време са премахнати, за да се заличи историята. Името на Осман също било сменено.
"Аз съм български гражданин, не турски, но съм турчин. Да си смениш името от Айше на Фатма е зле, но да го смениш на Ангелина от Фатма е много по-лошо", казва той.
"Някои български приятели идваха по домовете ни, за да проверят дали говорим турски. Ти ги каниш, приготвяш им вечеря, сервираш кафе и те после доносничат за теб“, казва друг, също учител.
Трето интервюиран, отново учител, изтъква, че за мюсюлманите обрязването било задължително, но правителството „стигнало твърде далеч“, като обявило, че то било вредно за децата. И така турците започнали да го правят тайно. Според филма, през юни 1989 г. се стигнало до протести и масова депортация на български турци в Турция - 300 000 напуснали страната ни. Южната ни съседка обаче затворила границите си след 2 месеца и върнала много от тях обратно.
Според Кадир Ахмет Осман през 1989 г. интелектуалците и учителите на турците били изгонени от България, "за да няма кой да ги води". Разказът продължава с идването на демокрацията и създаването на „Движението за права и свободи“ през януари 1990 г., водено от Ахмед Доган.
„Българите бяха шокирани, стотици години турците никога не се противопоставиха на българските власти. Първоначално го помислиха за бунт, много хора ме заплашиха", разказва Кадир Осман за гладната стачка на турците в протест срещу отношението на страната към тях.
Бахри Юмер, пети пореден мандат кмет на Джебел и един от основателите на ДПС, казва, че на Балканите винаги е имало жестокост спрямо турците, но потисничеството в България винаги е било най-голямо - „Сто пъти повече“.
Според мюфтията на Кърджали Бейхан Мехмет в България има около 1,5 милиона мюсюлмани официално, неофициално са близо 2 милиона. 1,2 милиона от тях говорят турски. Във филма се посочва, че на българите им пречи викането от джамиите за молитва, тъй като им било силно. На много места даже било забранено.
Гласът зад кадър споделя, че МОН дало позволение да се изучават различни религии в училище, но директорите на училищата намирали различни начини да спират преподаването на ислям.
Споменава се и за "расистки партии" като „Атака“, които били против мюсюлманите и исляма.
„На 20 май 2011 г. имаше неприятен инцидент, който ясно показва нетолерантността на България към други религии“, коментира Шабан Али Ахмед, представен във видеото като председател на Висшия ислямски съвет на България (High Islamic Council of Bulgaria).
Той визира нападението на джамията край ЦУМ от симпатизанти на „Атака“ и Сидеров. Според него между 150 и 200 души са нападнали молещите се в петък, като твърдели, че джамията ражда терористи и питали защо се молят на улицата и защо високоговорителите са толкова силни. Даже изгорили килимчетата, върху които мюсюлманите се молели. „Много е тъжно, че подобно нещо се случи в столицата на страна член на ЕС“, допълва той.
Отец Петър Гарена, свещеник на Кърджали и преподавател по история в Пловдивския университет, казва, че проблемът не е в религиите, но властимащите постоянно искат да ни разделят. Той изтъква, че църквите бият камбаните, а от джамиите викат, което е същото и не пречи никому.
„Това е политическата игра, политиците искат да имат проблем и хората да не се разбират, а те да се явяват като спасители“, смята православният отец.
Друга интервюирана жена изтъква, че през 1958 г. в родното ѝ селище закрили турската паралелка и забранили да се говори на турски. Когато синът ѝ бил на 9-10 годинки, тя поискала от директора на училището да започне да се изучава отново турски език. Той отвърнал, че ще го позволи, ако има поне 5 деца турчета, които да искат да учат езика. Имало обаче само 2. Така тя поискала от мъжа си да се преселят в Кърджали, където синът им да учи турски. Когато пристигнала там и чула да се говори навсякъде свободно турска реч - се просълзила. Училищата там обаче също не преподавали родния ѝ език.
Документалната лента завършва с прочувствена реч на Лютви Местан на турски език, където той се жалва от лошото отношение на българската държава към турското малцинство и език. Политикът заявява пред множеството, че ще настоява в училище да се изучава 4 часа седмично турски език.
Йелда Янат Багджи, авторката на "България, моята земя".
В сайта на "Ал Джазира" се посочва, че филмът е започнал като проект през 2012 г., когато се навършват 100 години от началото на Балканските войни.
"По време на проучването си открих колко малко знаем за истинските събития в България през войните. Открих, че проблемът е много по-голям от първоначално смятаното. През ноември 2012 г. пропътувах 12 000 километра из цяла България и говорих с над 100 турски семейства, страдали от българската политика против турците", пише авторката Йелда Янат Багджи, която е прекарала 3 седмици в страната ни в разговори с политици, историци и обикновени хора.
"Второто нещо, което дълбоко ме изненада, бяха реакциите на хората, когато научаваха, че съм от Турция. Възрастните хора се разплакваха в момента, в който чуеха думата "Турция" и обикновено започваха да ме прегръщат силно и да викат "Добре дошли", допълва авторката.
"През по-голямата част от времето на интервютата ми с българските турци не можех да спра да плача и се опитвах да гледам встрани, за да спра, но тогава виждах, че операторът и звуковият оператор също плачат. Мисля, че това беше една от най-искрените, емоционални и тъжни истории, които съм снимала. И по-важното - беше скрита история, която се е случила толкова близо до нас. Като разказват, аз се чувствам горда, че представих този безценен разказ, който ми бе доверен", завършва Йелда Янат Багджи.