Роклята: разказ от Здравка Евтимова

Прибрах едно от децата на Тано, първото, най-голямото. Кръстих го Ана - хем късо, хем лесно се помни. Не знам дали тая бяла въшка е глупава. Взе да се мъкне след мене. Аз съм ялова жена, откъде ще знам защо едно ситно хлапе мете като опашка подире ми. Мършаво и недохранено ми изглежда. Ръцете му по-тънки от луканките, дето висят на тавана в антрето. Краката му - писалки. Аз мръдна към кухнята, защото ми се прияде, то след мене се влачи. Поема да си налея винце, то подире ми се люшка. Обичам червеното вино, това ми е едновременно и силата, и слабостта, мога да пия червено четири седмици без прекъсване. Производителка съм.

В избата имам пет хиляди бутилки, мога сама да си ги изпия. Сядам на земята в хола. Там е покрито с един мокет, моята експертка и икономка Изабела го купи. Момичето разбира от рокли и мокети, от италиански манджи и мъже, но виното не го схваща. Отначало я карах да сяда да пием заедно, тя от втората чаша прави главата, мъртво се оформя, пада в краката ми и заспива.

- Ставай, ма Изабело, да пиеме!

- Добре, госпожице Мана, както кажеш. Почваме – но само се полива по шията, от косата й капе вино върху белия мокет. Аз я сритвам, Иза измъчва още една чашка и ми разправя: - Много те обичам, госпожице Мано, само не ме карай да пия - и пак заспива.

Аз седя, не ме оборва виното, защото главата ми е високо. Не съм от дребния народ по тоя край, голяма съм като хижата под Черни връх, дето се издига и коронясва цял Радомир. Пия здравословно, замезвам със саздърма - отглеждам си едни специални малки магаренца. Аз лично им нося вода, аз ги зобя със специален зоб - смес от жито, ечемик и просо, за да стане саздърмата с качество за ялова жена като мене: хем корава, хем да ми мирише на хубаво и да ме пази от алкохолно влияние. Къркам си разумно и спокойно от най-гъстото червено вино. Правя го от лозите на южния склон на Прехвърляч - това е баир, който ако го прехвърлиш, без да ти се разлумка сърцето, значи има още сто години да се мъчиш и да живееш, а Господ хич и не бърза да те прибере зад Черни връх.

Аз използвам, че Господ не ще да ме прибира зад върха, поемам червеното, преглъщам саздърмата, дето аз собственоръчно съм заклала магаретата и сама съм месила каймата. Изабела спи до мене, аленото толкова я е стиснало, че върху моя бял мокет прави локвичка, но не й придирям. Утре ще изчисти, само ме е яд, че си нямам компания, с която да се напия като нормална жена.

Но сега, както си дегустирам аленото от Прехвърляч, Глупавото хлапе седи до мене и ме гледа. Хваща парче саздърма и дъвче, страх ме е да не се задави - нали си е малко просто, не може да приказва друго, освен “тате”. “Тате” казва на Тано, когато съм го викнала, защото ме е стегнало настроението в жегата. Той си държи на обещанието – обича ме като господ, съвсем безплатно, затуй, че приех да гледам детето му. Глупачето вика и на мен "тате", опитва да ме хване за крачолите на дънките. Като се умори да пълзи подире ми като гъсеница - увесва се и казва "гуш". Веднъж го гушнах, но ризичката му миришеше на вкиснато и не можах да го изтрая. Казах на Изабела:

- Изабело, я изкъпи Глупавото, че от него смърди като от контейнера за отпадъци.

Изабела го изми на две на три, но тя, макар че според мен не е ялова, никак не я бива да мие деца. Мъже я бива да избира, по лицето ми познава дали в момента се нуждая от някой тих и кротък свит на купчина вар пред мен, или искам Стоичко – въпреки че е дребен като ярка, е мъж с хъс. Та следователно Изабела изми Глупавото, но то пак лъхаше на контейнер. Тогава накарах Тано, бащата на тази мъничка нещастна тиква, да я изкъпе. Тано къпа въшката половин ден и хубаво я изчисти, ама после взе че й облече същата мръсна ризка и детето пак си вони. Пратих Изабела да купи някакво детско костюмче и най-после ситната стотинка спря да мирише на тор и пор.

- Знаеш ли, Манче, майка й носеше рокля, и това се държеше за роклята й. Що не си купиш рокля и ти? – подтикна ме подло Тано.

- Аз и рокля! Виждал ли си ти, Тано, Черни връх в рокля? – питам го аз.

- Не съм виждал - призна той. - Не е важно дали е планина или е риба, важното е да е в рокля.

И аз се поднесох по акъла му, викнах моята Изабела.

- Изабело – подхващам изтънко. - Ходи ми купи от магазина една рокля.

- Да не си болна, госпожице Мана? – изуми се Изабела. - Да ти дам ли аспирин и парацетамол?

Освен че готви италиански и испански пици, тя ме лекува и ме пази от мухи с едно борово клонче.

- Веднага ми донеси рокля, или ще те уволня. Знаеш ли колко жени чакат само да си поклатя ръката и да ги повикам за мои икономки?

- Ти без мене не можеш да си поклатиш ръката – изтъква ми Изабела и е напълно права.

Добре, но в магазина няма рокли за висока жена като мен. Изабела ми донесе една, едва се наврях в нея, пък и пустият парцал къс, стига до бюста и повече не ще. Накарах Изабела да разреже една завеса - хубава, червена завеса от Италия, седемстотин евра парчето. От завесата Изабела ми съши една рокля за чудо и приказ.

- Трябва да ме черпиш, госпожице Мано! – прави си устата за бонус Изабела. – Тая дреха е уникат, да го знаеш от мене. Ще ти стои като на лебед.

Като облякох роклята, Тано се задави, после вика:

- Я фърли тая палатка, че приличаш на бик в нея.

Обаче Глупавото ме видя в рокля, лепна се за мене, грабна подгъва и изведнъж ми каза: - "Мамо, мамо!". Никога не ми е било така радостно, макар че аз съм много радостна жена. В който джоб бръкна, пари вадя. Ако има нещо, дето работи и дето дава хляб на народа по тоя край, това са моята мандра, моите овчарници, моят цех за работно облекло, пижами и престилки, моят ковашко-пресов цех, моята гора. Рекох на Изабела:

- Хайде Изабелче, сега ще ти дам банкет. Глупавото ми вика "мамо"!

Сладка работа. Изабела изпече агне. Първо с нея пихме с напръстници от най-хубавата ми ловджийска ракия. После я накарах да ми прави компания с виното, но тя от втората чаша заспа като чувал с репи. Взех да разсъждавам: ако и аз се отрежа, та заспя, Глупавото може да излезе от къщата и да се удави в шадраванчето. А то да видиш, особено дете - седи тихо, без въобще да шавне, гледа ме. Подавам му да яде, не взима. Като изтърва парче месо, както се подхвърля на куче, то го грабва и лапа. Така ли са го гледали у дома му, гнидите престъпни. Вечерта ми се доспа, легнах – хлапето си има креватче. Вехтошарят Аго ми докара легълцето за без пари, защото не бях сигурна дали ще държа дребното вкъщи, или ще го дам на Изабела да го хвърли някъде за осиновяване.

Обаче като си легнах на кревата, онова малоумниче дойде, покатери се до мен се и полека пропълзя в краката ми. Така по пижамка остана. Не се зави, сви се на топка и изведнъж отново каза "мамо!"

- Какво бе, Анче, миличко? - питам го, а то щом ми чу гласа, веднага се изхлузи на пода и се завря под кревата.

- Защо бягаш, бе дете? Ела тука - но то, нали е просто, седи под кревата и колкото повече го викам, толкова по-навътре се натиква.

Изабела се порязала здраво с алкохола и спи като желязо, но аз я сритах и й викам:

- Изтрезнявай веднага и измъкни Глупавото.

Експертката ми уж се разтрезни, напъха се под кревата да вади Глупавото, но веднага заспа там. Така се беше оформила, че под нея на белия ми мокет се появи локвичка. Аз на такова нещо не обръщам внимание - утре ще я измие, но ме е страх, че хлапето под кревата притихна. Ни се чува, ни се вижда, мисля си - да не се е задушило, да не е ритнало камбаната. Едно дете веднъж да ми каже “мамо” и аз да го изпусна да умре. Хайде бе!

- Ставай, Изабело – сритвам й краката, но тя така се алкохолизирала с червеното, горката, че не помръдна.

- Глупаво! Глупавичко! - викам хлапето аз, но от него ни вест, ни кост. Аз съм потънала в роклята от оная завеса като газела в тиня, опитвам се да стана, обаче настъпвам подгъва. Със сигурност не съм пияна, защото имам висок тренинг. Сама съм изпивала четири бутилки и заради бас със Стоичко после съм се покатервала на най-високата череша да бера череши и да стрелям с ловджийската си пушката по косовете. Както съм си изляла в стомаха пет литра червено, косовете ги гърмя като стой, та гледай. На сутринта аз и Стоичко ходихме да броим колко крилати съм съборила - четири парчета, но може и да са били повече. Имам три котарака и си правя сметка, че всеки е закусил с по един-два жълтоклюни вредители. Не съм пияна, само ми е ядосано, че онова глупаче се набута под леглото; Изабела се формирала като кон - и тя под леглото.

- Тано! Тано! - викам аз.

Откакто прибрах малоумното му дете и го кръстих Ана, Тано се премести в двора ми. Не съм толкова широка в сърцето, че да го пусна в къщата. Мъжът трябва да си знае мястото. Обича те, колкото те обича - и довиждане, форматирай се в бараката с инструментите, при мотиките и лопатите. Бараката не е далече от прозореца ми и наблюдавам Тано да не избяга. Той е единственият мъж в Южна България, по-висок от мене с един сантиметър. Вместо да си дера гърлото да го викам, сама слизам долу. Днес е събота.

Уж сме се разбрали да не пие в сряда и събота, отмъкнах се криво-ляво до бараката и що да видя - до Тано две празни бутилки от евтината ракия. След две стъкла от моята евтина ракия и железен сандък ще се оформи и ще остане пиян десет дни.

- Изабело! Изабело виновна! – съскам аз, щото вече нямам сили да крещя. - Днес е събота, кокошка такава. Защо си му дала алкохол! Вдигни го на крака, детето му се изгуби.

Но Изабела се форматирала и остана завряна под кревата ми. Глупавото ни се чува, ни се вижда. Седя аз, огромна като Червена Могила в оная рокля от завеса, Глупавото го няма да ми каже сладко “Мама, мама”. Какво да правя? И аз обърнах от онова вино, от южния склон, което продавам само на англичани и дойчета. Обаче ясно е, че не съм го продала всичкото на англичани и дойчета, ами виното бълбука най-радикално в главата ми. Искам да летя, доколкото ми позволява новата рокля от завеса и доколкото съм ядосана на оня двуметров слон Тано, дето спи неподвижно в бараката за инструменти. Тръгвам към бараката, но се разминаваме, по едно време падам върху Тано, но той не усеща. Стъпвам върху него.

- Ало! Детето се изгуби. Няма го. Боже изгубих го аз детенцето.

Какво да правя.

- Изабело! - едвам се помръдвам в тая рокля, която се усуква като змия около краката ми. - Днеска събота ли е, ма Изабело? - но и тя не знае дали е събота. Цялата се е навряла под леглото. Не се вижда.

Какво ще стане с Глупавичкото ми, господи!

Едвам отварям вратата – огромна желязна порта, циментирана в зида около моята къща. Ходя трудно, непоносимо е в тая рокля – ту я настъпвам, ту ми се повдига над кръста. Гадна работа. И защо я навлякох? Да се улавя Глупавото за нея и да ми казва “мамо”! Толкова хубаво беше, божичко.

Къщата на Стоичко е наблизо. Отивам, тропам по вратата, те всички спят като къртици, но ето – по едно време виждам първо жена му. Като плъх изскочи, после и Стоичко се изсули навън по пижама. Дребен тип ти казвам, дребен като престъпник. Според мене ниските мъже трябва да ги слагат в затвора, но добре, че този не са го сложили в затвора, защото днеска сигурно е събота.

- Ако искаш, госпожице Мана, да ти дам аналгин и фервекс две опаковки? - пита жена му. Гласът й едва излиза от евтината й нощница. - Ей тука ще ти постеля, докато чакаме да дойде доктор Господинова. Сигурно вече си е легнала жената. Чакай малко! - и се наведе, ще речеш, че ще ми целува ръка.

- Жено и Стоичко - викам им с все сили. – Тръгвайте да извадим едно дете изпод един креват.

Те тръгнаха, тя по нощница, той - по пижама, смачкана и сива, от най-евтините, каквито ги шият в моя цех на баира. Едва сега усетих, че виното от лозите по южния склон, дето го продавам на дойчета и англичани, вече се е покатерило в мозъка ми и ме командва да падна долу. Сигурно не бях замезвала с достатъчно саздърма. Нямах сили да крача. Паднах някъде по средата на двора на Стоичко и добре че не се търколих върху самия дребен мъж, защото от него щеше да остане локва - същата като ония, дето ги правеше Изабела на белия мокет. Макар че бе по-дребен от собствената си жена, Стоичко беше жилав. Мъжете по нашите баири макар дребни и стиснати, имат яка кръв.

Стоичко ме е завлякъл от техния двор до моя хол и ме хвърлил на легло. Не помня колко съм спала. Когато на сутринта се събудих на спалнята си, разбрах, че дори росата не ме бе наквасила. Някой ме беше омотал в две родопски одеяла. Глупавото детенце спеше на креватчето си до мене, завито с олекотено юрганче.

Сигурно Изабела беше изтрезняла по-рано от мен.