Като да шофираш в ада. Разказ на преживял пожарите в Колорадо (снимки)

Тънката струйка дим, която забелязах в събота след обяд, беше много подвеждаща. „Ще потушат огъня за един час“, казах на съпруга ми. Имали сме подобни пожари и преди. Пожарникарите са се заели с него. Те са добри, бързи са и ще ни пазят. Освен това пожарът беше далече. Затова със съвсем малко притеснения изпратих съпруга си по работа извън щата в понеделник сутринта. Когато отивах по работа в Денвър във вторник сутринта, в небето имаше дим, но не ми се стори притеснително. Колко много може да се промени за един ден! Нямах време да проверя развитието на събитията през деня, затова първият намек, че нещо се е променило, дойде около 17.30 часа, когато стигнах до Castle Rock, по средата на пътя между Денвър и Колорадо Спрингс. Виждах дим. Много дим. Колкото повече се приближавах, толкова по-бавно се придвижвах заради трафика. Предположих, че хората са намалили скоростта заради някакъв инцидент. Реших да отбия до North Gate, по един от най-северните пътища, по които можех да стигна до крайната си цел. Беше като да шофираш в ада. Небето беше оранжево, колата се изпълни с онази зловеща зелено-златна светлина, която винаги предвещава нещо лошо. Което не беше оранжево, беше черно и небето беше изпълнено с облаци дим. Пуснах радиото. Течеше евакуация. Не от моя квартал. Поне все още не. Но колкото повече се приближавах до вкъщи, толкова по-гъст ставаше пушекът. Беше като мъгла на земята, изпълваше цялото пространство с бяло, което се установяваше в ниските места. Миришеше като по време на къмпинг. Пепел пълнеше колата ми, все едно прехвърчаше първият сняг. „Съберете вещите си, бъдете готови“, казваха по новините. „Вземете финансовите си документи, лекарствата си, домашните си животни“. Казах си: И кристалната купа за бонбони на баба. Вземи това, което не можеш да възстановиш. За всичко останало има застраховка. „Скъпи, ако си на среща, излез, трябва да говоря с теб“, казах на съпруга ми, когато вдигна телефона в Калифорния. „Какво трябва да взема?“ До полунощ колата беше готова. Около 2.30 часа умората победи тревогата ми и аз най-накрая заспах, с телефона от едната ми страна в очакване на обаждането от 911, за да ми кажат да тръгвам. Обаждането така и не дойде. Но на много други им се наложи да започнат отначало: „Семейството ми е в безопасност, останалото са просто вещи“.   Разказът е на Ким Мари, жителка на Колорадо Спрингс. Източник: yahoo.com