В най-тежките моменти в моя живот, когато съм си лягала и нямам никаква мечта, си казвам: „Даниела, щом нямаш мечти, с тебе е свършено. Трябва да имаш мечти.“

Когато преди повече от 15 години се запознахме с Мартин Кръстев, той също имаше мечта да направи протезен център. Пътищата ни се разделиха. Всеки пое по негов път. Може би не беше узрял моментът да осъществим това начинание.

Една есенна вечер през 2008 г. пред моя блок ме очакваше Мартин с подарък за рождения ми ден, с присъщата му галантност. Познайте какъв беше подаръкът – букет цветя и принтер. Даже мисля, че цветя нямаше – само принтер. С принтера сякаш ми даде знак – давай да се хващаме за работа.

Намерихме си съмишленици, съдружниците на Мартин – Иван Пеев и Емил Матев. Техният бизнес е много далече от протезирането, но застанаха зад нас и дадоха всичко от себе си, за да осъществим тази своя мечта. Има една поговорка – „Когато една врата се затваря, друга се отваря.“ Много е правилна, защото преди две години, когато трябваше да напуснем предишното място, където се помещаваше центърът, си казахме, защо не направим това, което винаги сме искали – да имаме собствен протезен център, собствена сграда. И ето сега имаме този прекрасен Център за протезиране „АЛЕГРО“.

Така започна разказът на д-р Даниела Данчева или Дани, както наричат служители и пациенти управителката на протезния център.

Надмина ли очакванията Ви това, което се случи след 10 години, д-р Данчева?

Не, всичко е дежа вю. Всичко е в главата ми още оттогава. Следва естествения си път. Нещата си идват едно след друго. Още когато падна Берлинската стена, аз знаех, че това ще се случи. И започнах работа в социалното министерството. Защото трябваше да се започне с нормативни промени. Германците, които посещаваха България, ме питаха - защо не може и в България да се въведе модулното протезиране? Защото първо трябва да има съответните закони, правилници и наредби, им казвах аз. Тогава идваха при министър Коралски, получаваха обещания, но нищо не се правеше. В ония години за една подколянна протеза се даваха 400 лв., толкова струваха и едни обувки и журналистите писаха „Обувките на Масларова струват повече от една протеза за крак“.

Но те не струват и колкото обувките на Масларова, нали?

Медицинските услуги са скъпи. Това е технология, която не е масова. За да се разработи, трябва да инвестираш милиони. Да произведеш примерно карбонови стъпала, електронни колена, да изработиш протези, които да вървят в крак с техниката. Често питат защо една протеза е толкова скъпа – ами скъпа е, защото протезните модули са медицински изделия в малки серии и протезата се изработва по индивидуална мярка. Докато един айфон се произвежда в милионна серия. Ако някой не поеме да заплати тези медицински изделия, няма как да стане. Протезите в Германия се плащат от здравната каса.

Затова започнах стъпка по стъпка. Четях денонощно, анализирах, проверявах, търсех депутати, които да бъдат лобисти, да вкарат съответните законови промени - за шофьорите инвалиди, за какво ли не. Разбира се, у нас нещата стават с костенурско темпо, но както винаги съм казвала – правя неща, които трябва да се случат рано или късно. Това винаги е било в главата ми, аз съм си следвала пътя, в този път, слава богу, се събрахме съмишленици, това е изключително важно, но също не е случайно. Не е случайна срещата ми с Мартин Кръстев, с когото рано или късно трябваше да се съберем. Не е случайно, че ни подкрепиха Иван Пеев и Емил Матев. Рядкост са бизнесмените, които са готови да инвестират в нещо непознато, далечно от техния бизнес.

Успяхме да привлечем проф. Бекер. Той е разработил програмите за обучение на протезисти. У нас през 1992 г. държавата е решила, че нямаме нужда от специалност „ортопедичен техник“ и я закриват. Това е голямата драма на българското протезиране, че няма всъщност квалифицирани кадри. Една протеза на 99% зависи от ортопедичния техник – може да купиш най-скъпите материали, да сложиш най-скъпите модули – протеза няма да направиш. Пет години се обучават – анатомия – мускули, нерви, откъде минават... биомеханика, биодинамика и т. н.
Проф. Бекер повярва в нас и се посвети на това да обучава нашите момчета. Идваше тук, те ходеха там. Той е работохолик-идеалист.

Привлекли сте световно признат специалист, а с институциите как работите?

Нашият бизнес е зависим от институциите. Протезирането е медицинска услуга, която човек не плаща от джоба си – не е да отидеш в магазина, да ти хареса нещо и да си го купиш. Ние постоянно сме на тръни да не ни сервират някоя промяна в ущърб на всички ни.

Все пак намерихте ли съмишленици?

Все още търсим. В момента се подготвя голяма промяна и е важно да потърсят и нашето мнение, на хора от бранша, които сме наясно с потребностите на пациентите. Когато аз предлагам някакви промени, винаги анализирам, проучвам, виждам как трябва да стане, съветвам се. По-рано, за протезите, по закон, по правилник, хората получаваха в рамките на 10 дни заповед за изплащане на медицинското изделие от социалното министерство. Идваха с тази заповед и правехме протезата. Сега ги бавят по 3, по 4 месеца. И човек вместо след като му е направена ампутацията, заздравял му е кракът, да може да се изправи и да проходи, седи по 4-5 месеца и ние не можем да му направим протеза. А това е сериозен проблем, който министерството трябва да чуе.

Какво поема социалното министерство в момента?

Много малко, но тази тема не ми се коментира засега. Защото винаги съм казвала – ние първо трябва да покажем стандарт, качество и тогава да отидем и да кажем – ето има стандарт, има качество, дайте да направим нещо, за да има адекватна реимбурсация на протезите. За съжаление, в България ортопедично-технически бранш, бранш на протезистите, няма. За да може като бранш да заявим исканията си. Знаете ли какви стандарти има разписани за зъботехниците? Имат стандарти и правила, включително и за най-малката шпатулка, която трябва да съдържа една зъботехническа лаборатория.

За нашата дейност няма никакви стандарти, никакви правила, никакъв регламент. Когато с Мартин отидохме в социалното министерство и им представихме нашите предложения, бяхме проучили как е в Чехия, как е в Германия. Там има подробни и ясни условия и критерии, на които трябва да отговаря един протезен център – точно какво оборудване трябва, какви помещения, какви инструменти.

Има ли с кого да водите диалог в момента?

Бисер Петков, в интерес на истината, е един много добър министър, много спокоен, умен, човек, който може да анализира нещата и с него сме имали разговори. Както и с директорката и експертите от Дирекцията за хора с увреждания в Социалното министерство, с които сме имали много добра и ползотворна съвместна работа. За съжаление, сега вече по закон тези плащания се прехвърлят към здравната каса. Здравната каса, естествено, се опъва и казва – не щем. Защото нямат експертния капацитет.

Това са пак прибързани неща. Ама чакай сега – ти пишеш в закон, че от 1 януари медицинските изделия ще се поемат от здравната каса. А има ли готовност здравната каса – не финансова, експертна готовност има ли? Първо подготви хората, които ще се занимават с това. В Германия в здравните каси има цели дирекции, които се занимават само с изплащането на медицинските изделия от групата технически помощни средства за инвалиди. Списъкът за протезите, които плащат немските здравни каси, наброява над 800 позиции.

Първо анализирай, подготви нещата, а не да пишеш закон – от 1 януари протезите минават към здравната каса. То няма още стандарти на кого е разрешено да прави протези! Преди време имаше едни случай във Варна, дето един едва ли не в един плод-зеленчук правеше протези.

Щом дейността не е регламентирана, вероятно има центрове, които работят непрофесионално?

Да, за съжаление, има. Когато предложих на Минчо Коралски, директор на Агенцията на хората с увреждания, да променим наредбата, за да имат право да се регистрират само хора, които отговарят на определени критерии, той каза, че медицинските изделия са към Изпълнителната агенция по лекарствата. Казвам - нищо подобно – ИАЛ единствено и само регламентира самото изделие, дали отговаря на стандартите – примерно една модулна колянна става дали отговаря на стандартите за медицинско изделие от клас еди-кой си, но самата дейност на протезните работилници се регламентира от АХУ – кой има право да прави протези и кой не.

Сега излиза така, че тази работа ще я поеме здравното министерство. Чух, че има някаква работна група. Сега съм подготвила едно писмо до здравния министър, да разбера коя е тази работна група и да ни включат в нея. Това би било от интерес на всички. Защото, когато се сложат строги регламенти, ще се отсеят мошениците. Сега покрай сухото гори и мокрото. Затова казвам - дайте да сложим ред, правила и стандарти.

Доста работа Ви предстои, както разбирам. Как си почивате?

Не знам. Аз си почивам, като се прибера вкъщи и махна всички тези протези от тялото си, особено през лятото, когато е кошмар. Аз, с 4 протези, все едно съм с ботуши и ръкавици. И най-големия кеф за мен е като се прибера, да махна всичко и да си почивам. Имам толкова непрочетени книги… Някои приятели ми се сърдят – не сме се виждали… А какво значи да си почива човек?

Да прави нещо, което му доставя удоволствие, но да не е свързано с работа, според мен. Струва ми се, че животът Ви минава в този център.

Естествено е, когато искаш да изградиш нещо, да посветиш всичко на него. Това е напълно естествено. Иначе всичко това нямаше да се случи.

Центърът вече е факт, една мечта е реализирана. Каква е новата Ви мечта?

Центърът е факт, но предстоят много битки, защото тези пациенти, които видяхте с електронните колена, са хора, които са намерили спонсори. Тези изделия не са достъпни за всички пациенти. Битки предстоят, защото нормативно, от 2008 г. плащанията за протезите не са променяни. Посочете ми една сфера в нашия живот, в която цените не са променяни 11 години – няма такава. Защо не са променяни - защото няма бранш. Ако имаше бранш, който да регламентира дейността си и добрите практики и по този да защитава не само своите интереси, но и интересите на своите потребители (т.е. пациентите с ампутирани крайници), нямаше да е така.

Изглежда сте сами в усилията си...

Не, не сме сами! Заедно сме с хилядите наши пациенти. Най-голямото удовлетворение за нас е, когато след успешно протезиране, пациентите ни възстановяват своята мобилност и могат отново да се радват на привичното за тях ежедневие – да карат кола, да работят и да се радват на деца и внуци. Тук няма героизъм, има технологии, микропроцесори, хидравлика, пневматика и съвременни материали, същите благодарение на които хората един ден ще отидат на Марс. Ето нашият пациент Янко Запрянов, който е с бедрена протеза, обработва 1800 декара земеделска земя, кара мотор и пътува по света. Или нашият колега Александър Севиля, който е с подколянна протеза и е един от най успешните ортопедични техници. Той работи по 8 часа всеки ден, грижи се за семейството си и трите си деца. Или Борислав Симеонов, музикант, който благодарение на електронното коляно и качествено изработената протеза, се върна на работа във Филхармонията като контрабасист. Всички те работят и плащат данъци, не окрилени от някакъв “висок дух”, а защото имат хубави качествени протези. Без тях те щяха да седят в инвалидните си колички и да чакат социални помощи. Историите на тези и други наши пациенти може да видите във филмите на нашият сайт и фейсбук страницата ни.

За това как се създава протезен център на световно ниво, проф. Карл Бекер, експерт по протезиране и ортетика има интересна история.

Точно преди десет години той пристига в България, за да се срещне с д-р Даниела Данчева. С нея се познават от времето, когато е правил протезите на ръцете и краката ѝ в Германия. Посрещнала го и се качили в нейния Кадет, за да отпътуват за Пловдив, където ги очаквали другите трима души с невъзможната по онова време мечта да създадат ортопедична работилница на световно ниво – Мартин Кръстев, Иван Пеев и Емил Матев. Д-р Данчева извела малката си (за разбиранията на един немец) кола на магистралата и отпрашила със 160/180 км/ч. Разбира се, лекарката отрича споменатата скорост, но явно професорът е близо до истината, защото, докато пътували, се молел и си обещавал, ако оцелее, да изгради най-модерния протезен център в България.

Десет години по-късно протезен център „Алегро“ е в елегантна, нова сграда, съобразена с изискванията за този вид рехабилитиционни заведения на немските стандарти, тъй като пациентите, които обслужва, са по-специални хора – идват тук, за да си направят протеза.

Проф. Бекер, разкажете как започнахте?

Тук ме привлече д-р Данчева. Направихме ръцете и краката ѝ в Германия. И тя каза: „Моля ви, г-н Бекер, елате в България. Имам толкова много приятели, които се нуждаят от ръце и крака. Вероятно вие можете да им помогнете.“ За мен този ангажимент стана нещо специално. Пациентите, с които се срещнах тук, казваха, че искат да бъдат протезирани В България, защото идването до Германия за тях е непосилно.

Започнахме да провеждаме разговори с тях, какви са проблемите, как можем да помогнем, стъпка по стъпка… Един от тези хора беше Янко. Той е фермер. Дойде при мен и каза: „Имам само 4 седмици да обера реколтата, но не мога да използвам добре крака си. Направих му нов крак, по международен стандарт, с нови стави, и все още го използва. Знам историята на всеки пациент тук. Всяка година се старая да образовам, да уча хората. И да вдигам нивото все повече. След 10 години мога да кажа, че тук има изключителен международен стандарт.

Какво отличава този център?

Имаме пакет от услуги, които обхващат целия процес. Д-р Данчева приема хората, убеждава ги, че ампутацията не е край на живота им, а ново начало. В този център има и хотелска част, където пациентите могат да останат и всеки ден можем да настройваме протезата им, докато получим оптимален резултат. Пробват, докато се намери това, което е най-добро. Това не е включено в цената. Важно е да е добре за пациента.

Тук имаме и физиотерапия. Когато най-после има крак, който е добър, пациентът се качва във физиотерапия. Проследяваме с него цялостния процес. В този процес протезата е само елемент. Винаги казвам, че когато пациентът си тръгне, трябва да е доволен 110%. Настоявам да е така. Затова пациентите се връщат при нас с усмивка – вече не мислят за крака си.

Разбрах, че за тези 10 години са минали над 3000 пациенти?

Да, имаме много голям брой пациенти. Някои идват само за долна част на стъпало, други - до глезена, до коляното, над коляното, с корсети, с ампутации. Имаме всякакви случаи.

Колко време отнема целият процес?

Минимум две седмици. Идват тук и си отиват, когато са доволни от протезата и се чувстват удобно с нея. Аз съм човекът, който прави консултации с тях, когато имат проблем. Всички в страната познават д-р Данчева и я търсят при нужда. Тя говори с тях, свързва се с мен. Хората идват с придружителите си. Три часа ми отнема една консултация, за да разбера ситуацията. После предлагам как да започнем. Преценяваме дали това е правилната стъпка. Когато уточним как ще процедираме, хората идват отново тук и работят с техниците, които са отлично обучени. Остават в центъра две седмици и аз наблюдавам дали нещата се подобряват.

Това е нормален процес. След тези две седмици си тръгват с протезата и след 6 месеца идват да ги прегледам, ако се налагат промени. Следим как приемат протезите си, всичко е подробно описано в документацията ни. Веднъж годишно се прави профилактичен преглед. Доколкото знам, здравната каса тук поема част от средствата. Надявам се следващата година да предвиди по-голяма сума за протезите, защото частите им стават все по-скъпи. В Германия протезирането се поема изцяло от здравните каси. За всеки пациент преценката какъв вид протеза трябва да използва е индивидуална. Ако човек е в активна възраст, работи интензивно, му се изплаща по-усъвършенствана, по-скъпа протеза, с която да успее да запази качеството си на живот и да бъде полезен за семейството си и за обществото. Трябва само да е здравноосигурен.

Клиентите

Янко – фермерът с един крак: „Да полетя с парашут е най-новото ми предизвикателство“

„Аз съм от хората, които много обичат да работят и повечето ми време е заето с работа. С протеза съм от 2002 г. Това са 17 години, но с тази съм от 10. Преди това протезите бяха много обикновени и не можех да върша нещата, които искам. С тази протеза правя всичко, ъгълът ѝ на свиване е 135 градуса, което ми позволява да клякам, всичко мога да направя. Трябва да имаш много добър баланс, да усещаш протезата, крака, много е трудно в началото.

На мен ми трябваха две седмици, за да ми свикне мускулатурата. Защото това коляно, с което съм в момента, е хидравлично и има едно усилие, което трябва да се преодолее. Мускулите, които са останали в бедрената част на крака, не са много и отначало е трудно, схващат се, но се свиква. Трябва да има движение, защото мускулите ще атрофират напълно.

Мога да танцувам, карам мотор, плувам и много често ми се карат, че повреждам протезата – почти всички елементи вече са ми от неръждавейка. С другите пациенти се виждаме, когато се налага да дойдем до центъра, чуваме се по телефона, но рядко се събираме, всеки има ангажименти. Мечтая да полетя с парашут. Това е най-новото ми предизвикателство.

Стела – три пъти параолимпийски вицешампион на хвърляне на диск и гюлле: „Протезите и колите са на едно ниво, зависи трабантче ли караш или мерцедес“

Счетоводител съм по професия, от дете съм с увреждане и винаги спортът ме е крепял да се чувствам физически по-добре. Тъй като нямам крайници, исках да развия горната си част, за да мога да се чувствам по-стабилна, по-устойчива, за да не ползвам помощни средства. И това беше моята мечта, да мога да си ходя спокойно и нормално. Ако здравият човек може да извърши нещо за половин час, аз мога да го направя за 40 или 50 минути. Карам кола, колело, катеря се. Човек няма препятствия, стига да има желание, мотивация, цели и мечти. Защото, ако няма цел в живота си, няма никакво бъдеще и развитие.

Мен ме мотивира спортът. Разбрах, че има протези за спортисти, за по-голямо натоварване. Моите родители са ми казвали, че протезите са, за да мога да се придвижвам, но аз бях едно буйно и палаво дете, което искаше да опита от всичко и много редовно ги чупех. После се запознах с д-р Данчева и тя ме насочи. Протезите и колите са на едно ниво, зависи трабанче ли караш или мерцедес. Когато искаш да издържиш целия ден, да се чувстваш сигурен, че няма да се счупи протезата, трябва да избереш по-скъпото. Протезирането е индивидуално. Това е като една обувка. 

Аз съм от работохолиците и пренебрегнах малко личния живот. Имала съм и много големи възходи и падения, но не е важно колко удара ще получиш, важното е да се изправиш, да продължиш напред и да вярваш. Да не се отчайваш. Интересите ми са в социалната сфера. Може би това е призванието ми. Създадох първата фитнес зала за хора с увреждания във Варна. Много ми костваше, през 2010 г я отворих. Доволна съм. Тя беше за аматьори, някои идваха със страх, други с лечебна цел или за контакти. Това е нещо, което успях да създам, и се чувствам много удовлетворена.

Догодина е параолимпиадата в Токио. Тренирам, подготвям се. Не може да се чака само на късмета – без усилие, без воля, без желание целта не може да се догони.