Едва ли съществува обществен въпрос, който да е способен да генерира по-широка подкрепа от различни социални групи от правото на образование за всяко дете.

Разнообразието от политически, културни и социални възгледи в обществото създава палитра от мнения и разгорещени дебати, но по отношение на достъпа до образование обикновено се постига консенсус. Директно казано – всички искат децата да ходят на училище. Това е особено валидно за по-изолирани, поради езикови, културни или етнически фактори, групи или общности, които са в процес на интеграция в дадена държава или среда. Недопускането на деца да посещават училище създава огромен риск от обособяването на капсулирани общности. Това само по себе си води до невъзможност да се изградят стабилни връзки с връстници, които не са част от близката на децата общност, затруднява се процеса на асоцииране с обществото, от което детето е част и го поставя в риск. Всички тези елементи е силно вероятно да доведат до бъдеща безпомощност и безизходица на трудовия пазар, което, логично, наранява всички – както самото дете, така и обществото. Представете си, че изтриете от живота си всеки учител и всеки съученик, с които животът ви е срещнал. Представете си, че никога не сте ходили на училище. Едва ли бихте били същият човек, който сте днес.

Бюрократичният танц на Мелия срещу децата

„Всички деца в Сеута и Мелия трябва да имат правото да ходят на училище!“

Това е битката на живеещия в Мелия испански фотограф Хосе Паласон, придобил световна известност със снимка, на която се вижда как двама души играят голф, а само на метри от тях десетки мигранти се опитват да прескочат оградата, ображдаща Мелия – един от двата испанския анклава в Северна Африка. От години Хосе Паласон посвещава значима част от времето си на опити да убеди властта, че всяко дете в града има право и трябва да ходи на училище.

Испания не е сред държавите, в които децата, които се раждат на нейна територия, получават автоматично гражданство. Въпрос, който поражда много страсти и разгорещени дебати, а мнозина имат принципно мнение по въпроса. За стотици деца в двата испански анклава Сеута и Мелия въпросът изобщо не е принципен, а напълно реален. Те нямат право да посещават испански училища, независимо че са родени и живеят в Испания. Почти всички никога не са напускали страната, тъй като са в една от най-ужасяващите административни ситуации, в които един човек би могъл да попадне – тези деца не са граждани на нито една държава. Испания не ги признава за испански граждани и не ги допуска до образователната система, тъй като властите твърдят, че децата трябва да бъдат регистрирани като чужденци, за да бъдат записани в местните училища. Изискване, което децата не могат да покрият, тъй като те не са чужденци в административния смисъл на думата – те не са граждани на нито една държава, макар да са родени в Испания, а родителите им да са дошли преди 30 или 40 години. Обикновено тези деца са с марокански произход, но никога не са били в Мароко, а арабската страна не ги разглежда като свои граждани.

Испанецът Хосе Паласон и неговата организация за права на децата PRODEIN отхвърлят изискването за регистрация, което поставя стена пред правото на децата да посещават училище. Според тях испанският закон категорично подкрепя тяхното становище, тъй като съществуват само две условия, на които едно дете трябва да отговаря, за да получи правото да посещава училище – да е на определената за това възраст и да живее в Испания. Изисквания, на които местните деца, макар и без документи, отговарят.

Действията на Хосе Паласон

Много деца в Мелия и Сеута с усмивка наричат Хосе Дон Кихот – техният смел рицар. Той обаче не е съгласен с мнението, че се бори с вятърни мелници, а с реални проблеми, които могат и трябва да бъдат решени. Организира протести, изпраща сигнали, среща се с децата и техните родители, а през лятото на 2019-а година с помощта на доброволци създава подписка, в която са събрани над 100 000 подписа, които изпраща до Министерството на образованието на Испания в Мадрид и омбудсмана на страната. Целта е „да им се напомни задължението да осигурят възможност на децата да ходят на училище.

„Училищното образование е задължително и не мога да разбера защо трябва граждански организации, а не институции, да се грижат да няма нито едно дете, което да не ходи на училище“ – отбелязва говорителят на PRODEIN.

Усилията на гражданското общество в Мелия, което си е поставило за цел да няма деца, които не ходят на училище се развиват от няколко години, но постоянно решение все още не е открито. Нова година – нова битка, в която по-голямата част от децата успяват да пробият невидимите административни пречки и за първи път прекрачват прага на училищната стая. Други обаче не са приети и борбата за тяхното право на образование продължава. Най-болезнени са случаите, при които дете, което е било записано в предишния курс на обучение сега получава отказ.

„Това са деца на града, може да нямат все още документи, но за причините не са отговорни те. Всяко дете има право да ходи на училище“ – допълва Хосе Паласон.

През последните години ситуацията се е подобрила драматично след активната намеса и на Националния омбудсман Франсиско Маруган. В рамките на миналата година той се зае с разрешаването на случая на 160 деца, които са останали извън училище, от които 124 достигнаха до чиновете. Маруган поиска от правителството да разреши „административната невидимост“ на тези семейства, тъй като образователните закони и Конституцията признават правото на образование на всички деца в Испания, „независимо от положението на техните родители“.

Може ли България да се поучи от опита на Мелия и борбата на Хосе Паласон?

В към 15 септември 2018 г. необхванатите в образователната система в България са 159 077 деца и ученици – огромно число, зад което стоят бъдещи икономически и социални проблеми. Липсата на образование в 21-и век е гаранция за невъзможност за качествена професионална реализация, в който и да е бил сектор на икономиката, както и поставя необразованите деца под огромен риск от негативни социални, икономически и религиозни влияния, както и почти сигурно пълно изключване от обществения живот.

Продължителната тежка демографска ситуация, в която се намира България и постоянното застаряване на населението налагат полагането на максимални усилия за образоването на всяко едно дете в страната. Днешните деца са утрешните двигатели на икономиката, утрешните генератори на пенсии, утрешните родители, които ще предадат на своите деца модела, по който те са израснали. Порочен кръг, който може да бъде нарушен единствено с поставянето на образованието на пиедестал и осъзнаването, че не можем да си позволим да оставим нито едно дете без право на образование. Мотивите са различни – социални, икономически, свързани с правата на човека, националната сигурност или битовата престъпност, но целта трябва да бъде една и съща – всяко едно дете да ходи на училище, за да има бъдеще във все по-сложния и изискващ знания и умения свят.