Защо се стига до патология в съжителството между мъж и жена?

Иво Алексиев Последна промяна на 28 октомври 2021 в 17:08 5890 1

Иво Алексиев в разговор с режисьора на „Демони“ Крис Шарков

Този въпрос от начало до край витае като призрак на сцената. Урната с праха на починалата му майка, която в началото на постановката Франк е донесъл в къщи, сякаш е събрала и погиналите му надежди. Надежди за съвместно щастие с Катарина - жената, с която живее от 9 години. В по-късна сцена, в пристъп на ярост изсипва праха от урната върху главата ѝ. Прави го с ритуален патос. Като свещенодействие. Като символично погребване. Като да минава избавлението му през нейната смърт.

Усещането, че съжителството ги е превърнало в живи погребани, е взаимно. Катарина също чувства така. Вместо щастие и позитивизъм връзката им ражда мъчения. Мъчения които взаимно си причиняват. С течение на времето спонтанното нараняване на другия се е превърнало в нагон. Развило е собствена динамика. Франк и Катарина обаче не се разделят. Сами като че ли не знаят какво ги кара да продължават заедно. Сякаш за себеуспокоение намекват, че се обичат, което в кошмара, който си причиняват, звучи гротескно. А истината е, че систематично - с някаква садистична наслада, затриват един друг. С внушителна знакова метафора в края на постановката режисьорът Крис Шарков превръща застланото с черни чаршафи брачно ложе в гробница на двойката. В истеричен, безпомощен смях двамата биват погълнати от постелите си като от гробове. Кулминация на обзелата ги безизходица…

Логичен край на наивни любовни надежди? Надежди - свързващи мъжа и жената в съвместен живот. Надежди за взаимно допълване, което предава на живота смисъл, радост, вълнение. Надежди за безброй споделени оргазми, оформящи познанието за наслада. Надежди за взаимна подкрепа и край на беззащитността в лицето на житейските катаклизми. Надежди за по-приятен бит отвъд самотата. Надежди за продължение на живота чрез деца. И други, и други. Надежди, илюзии, блянове. Невинните надежди на Катарина и Франк свършват с катастрофа. Катастрофа с мащабите на древногръцка трагедия…

Такива са размислите на шведският драматург Ларш Нурен, чиято постановка „Демони“ театър Азарян представя за пръв път у нас. Тя изследва възможните разочарования на половете, избрали в съвместен живот да се посветят един на друг. Мъжко-женското привличане събира под общ покрив - с брак или без брак. Започва се с очаквания за щастие. За еротични еуфории. За взаимодопълваща градивност. За продължение на живота чрез поколение. Свършва нерядко с взаиморазрушителен гнет…

Нурен не е оптимист. Не спира обаче изследването си до тук. За да онагледи трагедията в пълнота, добавя в сюжета и двойката Йена и Тумас, която пряко противопоставя на Катарина и Франк. Катарина и Франк нямат деца. Дали пък това не е причината за апокалиптичните им отношения? Все пак децата са логична крайна цел на връзката между мъж и жена. Без тях липсва завършеност. Йена и Тумас са съседи на Катарина и Франк. Катарина и Франк ги канят на гости, защото се страхуват да прекарат вечерта сами. Винаги, когато това се случва, отново и отново се нараняват.

За разлика от техния, животът на Йена и Тумас изглежда осмислен от рутината около отглеждането на тяхното бебе – второто им дете. В началото пред Катарина и Франк съседите им пазят благоприличие. Играят роля на галеници на съдбата. На доволни от живота. На щастливо свързани. С напредване на вечерта и ефекта от изпития алкохол малко по малко и техните отношенията се разголват. Като бомба със закъснител гръмва дълго таена ненавист. Поведението им от тук нататък показва, че и те преживяват катастрофа - не по-малка от тази на Катарина и Франк. Ако търсим разлика, то тя е единствено в нюансите. Ларш Нурен е избрал две двойки, достатъчно представителни за средната класа. Песимистичната му прогноза става всеобхватна: съжителството между мъж и жена - в каквато и да е конфигурация, се оказва непредвидимо и рисковано начинание.

Все пак частен случай ли разказва Нурен? Оставям на зрителя сам да прецени. Не намекват ли бракоразводните хроники обратното? Дали пък съвременният светоглед, движен от егоизъм и хедонизъм, не ни отнема способността за дългосрочно съжителство? Не са ли живели двойките в предходни поколения по-хармонично? Разкази от миналото създават такова впечатление. И да – и не. Гледайки играта на актьорите от сдружение „Enso“, си спомних виц от времето на соца. „Бракът“, се казваше в него, „е тиха ненавист, лош секс и вечно безпаричие“. Такива идеи се прокрадват и в постановката на Нурен. Той обаче предрича, че краят на презрението не е примирение. Оставя дълго изтърпяваната „тиха ненавист“ да ескалира в безконтролна агресия: „Не ме гледай с малките си, сбръчкани, свински очички!“, казва Франк на жената, с която живее, която трябва някога искрено да е обичал…

Като цяло Ларш Нурен толкова безпардонно ни отвежда в спалнята на героите, където трайно се е настанил кошмарът, че потресът е неизбежен. Усещаме, че сцените, на които ставаме свидетели, въобще подлагат на съмнение смисъла на идеализираната любов като цивилизационно завоевание. А каквото и да е, любовта е нещо прекрасно, нали? Интуитивно искаме да се дистанцираме от видяното. Да го отречем. Да намерим аргументи, че то няма нищо общо с нас. Че никога и по никакъв начин не би ни застигнало. На мен лично ми хрумна да търся доводи в полза на теза, че трагедията, на която ставам свидетел, е плод на чужда нам скандинавска народопсихология. Че далеч на север, близо до полярната нощ, сигурно са такива. Сетих се за „Мъртвешки танц“ на Стриндберг, който е сънародник - а вероятно и вдъхновител - на Нурен. Нали в изблик на откровеност и стриндберговата героиня бе казала: „…мразя мъжа си, защото не е умрял преди въобще аз да се родя“…

Замислих се обаче. Осъзнах, че спасителната ми теза се клати. Демоните на Нурен не се интересуват от пол, възраст, образователен ценз, етническа принадлежност, религия, притежания, власт, местожителство. Не са заключени и в определена епоха. Дори не и в определена класа. Могат да застигнат всеки. Всякога…

Режисьорският подход на Крис Шарков ме заинтригува. Заглавията на постановките, които досега е поставял, документират, че той е човек с мисия. Мисия некомпрометирана от масовия бълвоч, преливащ самодоволно по театралните ни сцени.

Г-н Шарков, може ли да бъде спасен стойностният български театър от обезобразяващата и обезценяваща комерциализация, заливаща изкуството ни като цяло? Има ли тенденция дебилността на съвременното телевизионно шоу да окупира театъра, да промени нагласите на публиката?

Има такава тенденция, разбира се, но тя датира от около десетина година. В общи линии, откакто се занимавам професионално с театър, българският театър е поставен в такъв контекст; някъде от прословутата „реформа“ от 2011 г., която официализира комерсиализацията. Но може би нито една европейска култура не би издържала изцяло на подобна политика. Пазарен принцип в културата е възможен при огромно население, което говори дадения език, което на всичкото отгоре има културна памет. Нищо общо с нашия случай. Но по тази тема е говорено много, превърна се дори в клише и някакси се срасна с битието на театрала, който продължи да търси начини да прави т.нар. „смислени“ спектакли.

От известно време обаче ме тревожи повече как театърът ще продължи в най-новите обществени процеси, този път по-глобални. Проблемът вече не е само в локалната комерсиализация. Мисля, че театърът вече не е толкова приоритетен като цяло за новия технократски свят – за света на „новото нормално“, на дигитализацията и на cancel-културата. Простете ми патоса, но не живеем във време на духа. Тревожи ме това например, че tik-tok дава повече слава за един млад човек от дългогодишна артистична работа в театъра. И какво ли още не... Естествено, театърът ще продължи да съществува като един вид опозиция на всичко това, като „жива“ и „бавна“ култура, но дали това е достатъчно…

След като доскорошния ни премиер се биеше в гърдите, че активът му от прочетени книги се ограничава до една единствена - а именно „Винету“, нужно ли е въобще съвременният български театър да показва и възпитава дълбокомислие, като предпоставка за по-добър живот?

Колкото повече българският театър не възпитава това „дълбокомислие“, толкова повече клонинги и варианти на този модел ще се появяват. Видяхме го през последните месеци. Връзката между култура и политика е неизбежна и това трябва да се осъзнае.

Да вземем за пример българската преса. Тя до голяма степен е обезличена от партийно и олигархично влияние. Българските театри имат ли все още творческата свобода, без която автентично изкуството е невъзможно?

Странно е, но в това отношение има свобода. При пресата човек често може да отгатне коя медия на коя политическа страна е, но при българския театър не е така. Доколкото знам, театърът в други държави е много по-политически зависим, отколкото тук. Просто ние сме толкова маргинализирани, че имаме известна свобода от влияние. Това има своите и добри, и лоши страни. При нас няма идеологическа театрална цензура, като изключим тази на пазара. Все още нямаме и квоти за тип сексуалност и другите там критерии. Допреди две-три години тази ни маргинализация от политическите процеси ме смущаваше, но сега не съм сигурен кое е за добро и кое не е.

Разкажете, моля Ви, малко повече за стилистиката на Вашите „Демони“?

Пиесата на Ларш Нурен е много специфична – тя задължава да изградиш реалистичен ключ, през който да съумееш да надградиш и обобщиш, без да го разрушаваш напълно. Бих казал, че това е пиеса за постигане, не за интерпретиране. В този смисъл не позволява прилагането на стилистика, различна от тази, заложена в самия текст.

На всичкото отгоре тя е подчертано буржоазна, т.е. говори за конкретна социална прослойка – тази на „средната“ класа и това също трябва да вземе предвид. В този смисъл стилистиката на спектакъла е много близка до пиесата на Нурен, но и не толкова далечна до театъра, който съм правил досега. „Демони“ е писана през 1982-ра година и е типичен представител на драматургията от втората половина на 20-ти век – същевременно конкретна и метафизична.

По тази си особеност тя много повече прилича на Пинтър и на Олби, отколкото на Стриндберг, с който често Ларш Нурен е сравняван.

Вашата постановка за пръв път представя Ларш Нурен на българска публика. „Демони“ обаче е част от дълга традиция в скандинавския театър – от Ибсен и Стриндберг, та до наши дни. В нея дългосрочното брачно съжителство се изражда в психологическа, а нерядко и физическа война между половете. Защо избирате „Демони“ именно днес да припомни това на българския зрител?

В този случай е избор на актьорите и в последствие предложение към мен. Но през годините съм имал желание да поставя Ларш Нурен. Харесва ми театралното клише, че семейството е умален вариант на обществото. И като човек, който четири пъти е работил върху пиеси на Ибсен, ми направи впечаление твърдението, което бях чел някъде, че в неговите пиеси можем да проследим процесите в Европейския съюз през последните години – като напускане на някой член на семейството, завръщане на призраците от миналото, „прогресивна“ фасада и въпроси към бъдещето. В този смисъл скандинавската драматургия е възможно най-близката пресечна точка между интимния и обществения свят.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1000

1

Райчо

30.10 2021 в 10:12

Защо използвате думата "патология" ? Тя, патологията е наука за заболяванията и някои неуки доктори я използват вместо "симптоми". Но вие сте медия и не трябва да използвате жаргони!