Цялата работа започна така...

През 1989 година в една ноемврийска вечер Митко седеше в кухнята.

Навън прехвърчаше снежец, а от касетофона се носеше песен на Хисарския поп - "Дай си сърцето, на който искаш тииии". Пееше попа, та се късаше.

Митко бръкна в хладилника и извади парче луканка. Взимаше я с връзки от месокомбинат "Родопа", където работеше братовчед му Евлоги.

"Мите, от мен да знаеш, докато бачкам тука, без луканка няма да останеш", казваше Евлоги и подаваше добре опакован с мазна амбалажна хартия пакет на Митко.

А Митко компенсираше с домашна джанкова ракия, която печеше нелегално в село Краводер. Беше си направил казан от стар изтърбушен бойлер.

В този момент започнаха новините. А касетата с песните на Хисарския поп сякаш нарочно свърши точно в тоя момент.

"Днес, на пленум на ЦК на БКП другарят Тодор Живков подаде оставка. Тя бе приета. Другарят Петър Младенов поема държавата, партията и каквото има там за поемане" - рече новинарката.

Митко тъкмо бе лапнал парче луканка и се задави.

Ами сега? Какво да прави? Ами другаря Живков като си тръгне, ще остане ли месокомбинат "Родопа" да работи? Ами ако уволнят Евлоги? Ами ако тоя Петър Младенов се окаже някой такъв... знае ли човек какъв? Агент на ЦРУ примерно? Ами ако стане революция? Точно сега ли е времето за революции???

И така Митко остана да се чуди какво точно ще се случи. А ние да оставим Митко да се чуди и да прескочим една година по-нататък във времето.

И да ви разкажем за Ставри. Ставри седеше, четеше вестник и не можеше да повярва. Годината беше 1990.

"Ама как така 2 часа ще има ток и 2 няма да има" - чудеше се Ставри.

И в тоя момент по радиото говорителката каза:

"Петър Младенов бе записан да произнася репликата - ПО-ДОБРЕ ТАНКОВЕТЕ ДА ДОЙДАТ". Започва обща стачка. Студентите окупират висшите учебни заведения.

Ставри погледна хладилника. Той бе празен. Парче сланина, 3 яйца, малко изсъхнало гадно сирене и бутилка водка "Царевец". Известна още като водка "Василий 2" - на всеки 100 пили от нея един ослепяваше само с едното си око...

И в този момент спряха тока.

"Е точно сега ли е време за революция?" - помисли си Ставри и тръгна да търси свещ, за да си светне, че във вестника имаше кръстословица.

"Пъстър папагал с три букви "АРА" - рече си Ставри. И така, без да иска, даде име на една от най-популярните компании за поп-фолк музика у нас...

Но да оставим Ставри да решава своята кръстословица и да се мушнем няколко години напред във времето.

Беше 1996. Ники Петров вървеше по "Раковска". Отиваше към магазина за ноти, защото беше разбрал, че там има една партитура на концерта за флейта и оркестър на Едисон Денисов, попаднала неясно как точно в България.

Часът беше около 18,30, беше ноември и Ники, бързайки да пресече около хотел Севастопол изведнъж се сблъска с някакъв здравеняк.

"Я бе, интелектуалчето! Нещо много бързаш! Пе*алче ли си ти ве???" - рече мутрата, а Ники понечи да каже нещо, но беше късно. Още трима здравеняци излязоха и започнаха да налагат Ники. По улицата минаваха хора, но никой не спираше. Здравеняците ритаха Ники, а отнякъде се появи полицейска кола.

"Момчета, какво правите сега" - рече полицая.

"Я бегай оттука ве, ченге. Ще кажем на шефа да не ти дава от ония зелените банкноти и ще храниш семейството с краставици" - рече мутрата.

А полицая погледна гузно и рече - "Поне го закарайте някъде да не се вижда" - и продължи по пътя си.

Не беше време за революция. Беше война. Война на групировки. А концерта на Денисов остана некупен, защото съвсем скоро книжарницата за ноти бе затворена и на нейно място се появи филиал на банка. Как така на най-оборотната улица в София магазин за ноти? Това да не ви е бащиния???

Но да оставим Ники да лежи един месец в болница и да отидем в 1997 година.

Пешо Николов стана и видя, че няма хляб.

"Отивам за хляб" - каза той на жена си. А когато слезе, забеляза, че на улицата има опашка от около 700 души.

"За какво се редите ве" - рече Пешо?

"За хляб. Хляб няма. Сорос изхвърлил брашното в Дунава" - рече бай Колю, бивш активист на ОФ-то.

И така Пешо се нареди за хляб. След 11 часа се прибра у дома. На вратата намери бележка.

"Пешо, напускам те. Пак излъга, че излизаш до кварталния магазин, а те няма вече почти цял ден. Не мога повече, заминавам си при мама в Исперих" - беше написала жена му.

Пешо остави самуна хляб на масата. И пусна телевизора.

"Един долар днес струва 3800 лева" - рече новинарката - "Всички масово спират работа. Магазините затварят. Обявиха хиперинфлация!".

"Ето, това се случва, като няма революции. Сега вече е късно. Сега не е време за революция" - рече Пешо и в този момент чу шум на вратата.

Жена му. Беше опитала да отиде при майка си, но, понеже нямаше бензин, автобусите спряха да се движат.

Така семейството на Пешо бе спасено. Не беше време за революции...

Но да оставим Пешо и да отидем в 2013 година. През 2013 нищо кой знае какво не се случваше. Имаше избори, спечели един, па правителство направи друг.

Георги Никифоров Ставрев седеше и гледаше телевизия.

"За шеф на ДАНС избираме Делян Славчев Пеевски" - рече премиер-министъра.

И изведнъж настана нещо страшно. Някакви хора започнаха да се бунтуват, други да крещят. Георги тъкмо се канеше да ходи на море.

"Не е време за революции" - рече си той. И започна да товари колата - сложи няколко буркана лютеница, малко русенско варено, една туба ракия...

А сега да оставим всичките ни герои и да се замислим какво става днес.

Днес е понеделник. Няколко часа преди революцията.

Седя и се опитвам да си събера мислите. Но мислите ми непрекъснато се връщат или към Митко от 1989 година, или към Ставри от 1990, или към Ники от 1996, или към Пешо от 1997, към Георги от 2013.

Чудя се къде ли са те днес? Дали Митко още обича луканка, или са му я забранили, защото е хванал подагра? Дали Ставри още решава кръстословици, или вече не е добре с паметта и зрението и предпочита нещо друго? Чудя се дали Ники се възстанови от побоя и дали намери оная партитура на Едисон Денисов? Чудя се и дали Пешо е още заедно с жена си, или тя пак го напусна? И се чудя дали Георги още ходи на море, или вече предпочита някоя друга дестинация?

Чудя се къде са тези наши герои?

И знам защо у нас революцията все не ставаше и не ставаше.

Тя, скъпи мои приятели, не ставаше, защото ние никога не успяхме да си отговорим на въпроса "Сега ли е времето за революции"?

Не, не е сега. Никога не е време за революции. И затова революциите се правят именно тогава, когато не им е времето...

Понеделник сутрин...

Няколко часа преди революцията...