Чаша кафе на масата, по-тъмно от обикновено, почти черно. Не помнех да съм го оставяла там, но това е естествено - с тази моя разсеяност. Усещането, че нещо зад мен прелита бързо, почти мигновено, ме плашеше.

Много сигнали – както ги наричаше майка ми, а тя е човек, чието име създаваше завихряния и водопади от трепет по кожата на слушатели и зрители - та сигналите бяха невидими за мен, пък и Самуил имаше толкова общо с нормалността, колкото да сееш жито в Сахара. Трудно си обяснявах някои явления за разлика от мама, която знаеше всичко – един превъзходен PR експерт, способен да ви убеди, че готварската сол всъщност е златна руда.

- Скъпа моя, живяла съм 23 години сама, но не мисли, че съм оставала без компания. Мога да ти цитирам как би се изказал по твоя въпрос семейният мъж, както и самотният такъв. Ти си съкрушително глупава. Моля отбележи, използвам прилагателното „глупава“, защото избягвам епитета „тъп“. Той е запазен единствено знаеш за кого.

Знаех, разбира се, макар че баща ми беше тих човек, който би сторил път на охлюв. Не можех да си представя, че той ще напусне някого, та дори мама – този машинен инженер, уволняван девет пъти след закриване на съответното предприятие, завършил трудовия си стаж като тракторист – малък трактор, който му купи Юлиан, бащата на двете ми дъщери.

Баща ми броеше стотинките, опитваше се да яде по-малко и по-евтина храна, за да пести, но когато отивах да го навестя, изваждаше запасите си от домашно направен компот и искаше да ми ги подари до един. Работеше на този, който го повика и за каквото го повика. „Не мога да им взема повече пари, разбираш ли, Сара. Половината от тях ми плащат, когато получат пенсия. Много често и тогава не успяват, но ме нахранват кой с каквото намери“ – баща ми поклащаше глава и изпращаше буркан компот от оскъдните си резерви на мама – тя директно го изхвърляше в коша за отпадъци, откъдето го прибирах и се опитвах да го изпия пред очите й.

- Скъпа моя – не желая да имам нищо общо с него, т.е. с баща ти. - Тя изтръгваше буркана от ръцете ми и го изливаше в тоалетната. – Тоест – светкавично сменяше темата тя, типично за блестящ експерт по връзки с обществеността. – Да стигна ли до заключението, че си се клъвнала лъжите на Самуил и ще отблъснеш бащата на децата си? Впрочем, умът ти е достатъчно плитък. Как да тълкувам мълчанието ти?

Не й поясних как да го тълкува.

Самуил.

Студено ли ти е? Ето, вземи якето ми. Пие ли ти се вода? Искаш ли да ти направя сандвич? Това беше Самуил. Вярвах, че съществуването на лиричните джентълмени е строго ограничено в страниците на захаросаните романи за любовта.

Когато споделих със Самуил, че е възможно да се разделим - имам две деца и се налага постоянно да мисля за тях - той измърмори, че ме разбира и в очите му се появиха сълзи.

Виж ми окото, Сара, беше светкавичната реакция на мама. Тя блестеше на литературния небосклон, пишеше рецензия след още по-блестяща рецензия за новоизлезли книги. В съответствие с получения хонорар тя можеше да убеди и умрелия преди новата ера, че книгата ви е гениална. Такива имплицитни асоциации, категорично очертани дискурси и дълбоки перцепции! След своевременната й намеса авторът получаваше литературна награда, половината от която й предоставяше в израз на благодарността си.

Майка ми получаваше кошници със свежи цветя от литературните си обожатели, които аз – след разрива с Юлиан - продавах край Лъвов мост. Цветята бяха скъпи – поклонниците на мама блестяха със щедрите си джобове, а цената, на която продавах аз, беше нищожна – печелех до 25 лева на ден от мамините букети.

Все така не успявах да се дипломирам като магистър по английска филология, но вече работех в едно училище, в което учениците ми говореха английски - според техните родители - „перфектно“. Това се изразяваше в умението им да изричат I LOVE YOU, balls, плюс редица ругателни изрази, от които клавиатурата на лаптопа ми би се разпаднала.

Онова кафе в чашата на масата. Усещането, че зад гърба ми нещо прелита. Стотинките, които непрекъснато броях и дрехите от Втора употреба за дъщерите. Напоследък давах частни уроци в семейства с хлапета на възрастта на моите момичета – на осем и четири години, и постепенно се превърнах в контейнер за омалели дънки и пуловери. Някои фамилии не си знаеха парите и получените от тях маркови одежди продавах на битака край Перловската река.

Често си мислех за Самуил, особено когато закъсвах за пари – в случая говорим за постоянното ми състояние. Беше глупаво да го правя, но ми олекваше.

Самуил често приказваше за нощта – усещал я как се разтваря във вените му.

- Ти ме променяш – прошепна веднъж той. - Това е страшно – лицето му потъмня. - Но е хубаво.

Бащата на децата ми никога не беше говорил с мене за нощта. Разговорите ми с Юлиан рядко продължаваха повече от минута. Колко струва? Нямам толкова. Остави ме на мира – и потъваше в телефона си. Постоянно беше зает с нещо важно. Настояваше да мълча, защото губел концентрацията си.

- И ти е казвал, че си грозна? – питаше мама и се учудваше, че Юлиан е все още жив. – Казвал ти е, че си тъпа? Той, който няма нито един взет изпит. Наистина си тъпа, Сара.

Боже мой, убедена съм, че хората са измислили Бог, защото никой друг не би се наел да опрощава извършените от тях низости.

– Боже мой, обръщаше се мама към всеопрощаващото божество, а аз си скубех косите защо ли въобще бях разговаряла с нея. – Не си от моята кръв, Сара. Сигурно са те разменили в родилния дом и са ми връчили грешното бебе.

- Времето не съществува - каза ми веднъж Самуил. - Хората са го измислили, за да имат доказателство, че са живели.

Целувката му беше есен, мека и самотна.

- Съществува вечността – прошепна той. – Но аз не я харесвам – в нея няма брегове, тебе те няма там, Сара.

- Самуил е луд. Или въобще не е човек - прецени мама. – Преструва се, за да зариби ума ти. А ти си лековерна, Сара. Знаеш за кого съм резервирала определението „тъп“.

Горкият ми баща.

Преди няколко месеца, когато бях изпаднала в плътно безпаричие и дъщерите ми ядяха супа с картофи седмици наред, баща ми изпрати десетте си последни буркани с компот от вишни.

По този случай майка ми заяви:

- Елементарна проява. Но дори и баща ти прибягна до клишето - „Не вярвах, че на света може да съществува жена като тебе“. Този алгоритъм използва всеки един от тях, скъпа. Всеки мъж. Отърви се от Самуил. Той е поредният риболовец, закачил на въдицата си съкрушена филоложка - постоянна мишена за арогантните й ученици, некадърни да разграничат минало от бъдеще време. - След краткото експозе изводът на майка ми бе, че всеки от келешите, обучаеми от мен, разполага с по-дълбок портфейл от моя: – Върни се при Юлиан – препоръча ми тя. - Кажи му, че още го обичаш. Често самците кълват на такава стръв.

- Не съм вярвал, че ще срещна човек като тебе – каза ми Самуил. – Мислех, че подобни хора не съществуват. Ти не обиждаш, не се подиграваш. Ти си добра. Трябва да се гордееш със себе си.

Разхождахме се из нивята край Радомир. Имаше облаци, пчели. Приближих се до разцъфналите ябълки. Ароматът им беше мек. Знаех - най-сигурното ми пристанище е ябълков цвят.

- Ако си отидеш - прошепна Самуил, – вечността няма да има смисъл.

Никога не ми бях чувала толкова лишено от практически смисъл твърдение.

- Сара, погледни ме. Трудно ми е без тебе. Хубаво е, когато си наоколо. Обичаш децата си. Разбирам те. Мисля си, че това е най-дълбокото, най-чудното ти качество. Децата са истинският образ на вечността.

За мама „стръв“ беше другото име на вечността. Преди да отвори подарък, който бе получила – а това с нея се случваше почти всеки ден, тя проучваше в Google каква е цената му. Ако стойността не я удовлетворяваше, тя връщаше подаръка на дарителя, използвайки услугите на Еконт. Връзката й моментално се разпадаше, поради която тя пиеше чаша фреш от портокал.

- Накарай Юлиан да се върне при тебе – заяви тя. - Той е в състояние да плаща за отглеждането на крякащите ти деца – белите й зъби се усмихнаха. - Убедена съм, че в последствие ти ще го разкъсаш на мънички късчета употребявана тоалетна хартия, Сара.

Чашата с черното кафе на масата. Мама ли го беше оставила там? Твърде неприсъщо за сияйно акуратна благородница като нея.

Няколко пъти Самуил приготвяше гореща супа за мене. Заведе ме на белоградчишките скали. Цял живот съм мечтала да отида там. Даваше ми якето си, когато ми беше студено. Прехвърляше най-хубавото от храната си в моята чиния.

- Той просто не е човек – заключи майка ми. – Лицемер.

- Помниш ли, мамо – в пристъп на малоумие изстрелях аз. – Спомняш ли си, когато ти казах, че един клон ме удари по окото?

- Мислиш ли, че само твоето око ми е в ума? – отряза ме тя.

- А помниш ли, когато ме попита защо херпесът на устната ми не минава две седмици? Не беше херпес, мамо. Юлиан ме удари с юмрук. Не беше и клон. Той ме блъсна в стената.

Майка ми не се задави с парчето шунка, което дъвчеше.

- Това променя нещата – изрече делово тя. Отвори лаптопа си, написа нещо и след по-малко от минута обяви: - Три хиляди лева струва една счупена ръка. Плащаш и получаваш услугата в рамките на 24 часа. От шест до десет хиляди – два случени крака в зависимост от предпочитанието къде да бъде ситуирана фрактурата - в глезените или коленете.

Изпаднала в мрачно изумление, си зададох въпроса с какви ли личности поддържа познанства майко ми.

- По отношение на лицемера Самуил, който ти е оплел ума – продължим трезво тя. – Не му вярвай. Ще ти бъде приятно през първия месец и половина. Децата ти са досадни. Трудно се изтърпяват. Ти не блестиш. Съвсем скоро и той ще каже, че си грозна и тъпа. Не вярвай, в случай, че те е обявил за номер едно. Не си.

Не й разкрих, че децата ядат предимно пържени яйца. Че една успявам да платя наема.

Вечерта получих SMS от Юлиан.

„Имам намерение да живея със тебе. Ще плащам тока, водата и интернета.“

- Изритали са го, естествено – беше коментарът на мама. - Другата е отказала да пере чорапите му и да бъде негова безплатна готвачка, каквато си ти.

Получих имейл от Самуил.

„Сара,

Това което пиша, ще ти прозвучи като научна фантастика, но не е. Помниш ли, дълго разговяхме за нощта.
Мила, когато говорех за нощта, аз имах предвид нe тъмнината, която се дължи на въртенето на земята около собствената й ос.

Сара, аз съм живо същество, което поема състоянието и цвета на нощта. Ще бъда честен. Отначало ми харесваха единствено мислите ти, че негодяите са изобретили Бог, за да опрощава низките им постъпки. Хората треперят от страх пред собствената си подлост, а Бог върши мръсната работа – опрощава всичко, очиства умовете им от тинята на позора и пролятата кръв. Аз съм вечност, Сара. Бавно прониквам в човека и го превръщам в блато. Често съм се питал дали предателството е истинското лице на мрака.

Във вечността няма обич. Ти ми показа какво е това. Беше в пълна безпътица, почти мъртва. Нещо се случи с мен. Аз, приближил се към теб, за да те превърна в прах, почувствах нещо, което ти наричаш тъга. Не искам вечността. Ти не живееш там. Ти си аромат на цъфнали ябълки.

Погледни чашата на масата. Цветът на течността в нея е тъмен. Сара, това не е кафе. Това съм аз, Самуил – безпомощността ти, обичта ти към децата, страхът от удар в лицето.

Не бих могъл да те забравя. Не искам да си отиваш.

Вечността може да приема всякакви форми. Сега съм течност. Мога да бъда Рождество на човек, смърт на червей, обида, пропаст, вятър. Всичко. Не искам това. Аз винаги съм жив – за да си представиш какво означава винаги, помисли за децата си. Обичта ти към тях е такава - няма край и бряг в нея.

Изпий ме, Сара.

И аз ще престана да бъда вечност.

Искам теб.

Ще живея в мислите ти, в стъпките ти. Никога няма да лъжеш, че те е блъснал клон. Никой никога не ме успявал да ме задържи. Ти ме задържа. Приюти ме. Ти си моят бряг. Когато склопиш очи, Сара, двамата ще затворим света след себе си. Ще бъда щастлив, най-щастливият.

С тебе.

Изпий онова, което те чака на масата.

Ще видиш колко светло ще стане, мила моя.“

… Това усещане, че нещо зад гърба ми прелита - бяг на пулс. Врабче.

Чашата на масата.

Вдигнах я към устните си.

Мама седеше до мене на канапето.

- Глупава си – отбеляза хладно тя. – Кой знае колко е блудкаво. Толкова ли си закъсала за пари, че се наливаш с онзиденшно кафе?

Беше тъмно навън, сумрак. Трудно е да шофираш по това време, особено където са очертани пешеходни пътеки. Някой може да изскочи в последния момент.

Течността имаше аромат на ябълки. Последните капки на дъното светнаха за миг - като екран на телефон.

Изведнъж небето просветля. Облаците се отместиха. Слънцето се показа над балкона на маминия апартамент, където ми беше разрешила да живея с децата до лятото.

- Какво ти е? – попита мама. – Боже мой!