Първата табелка към нашето село съобщава на всички заблудили се шофьори, че оставащото разстояние е 6 километра. Поемаш в тази посока, изминаваш два километра и вместо да те пресрещне табелка с надпис 4 километра, виждаш нещо невероятно край пътя – надпис 7 километра. Тоест, с приближаването към селото разстоянието за достигането му се увеличава и колкото повече го приближаваш, толкова повече намаляват шансовете ти някога да го достигнеш. Чудо невиждано и диалектика на диалектиките. Перпетуум мобиле и философски камък. Но така е с всички райски местенца в тази Вселена. За да стигнеш селото, трябва всъщност да се отдалечаваш от него – ако ме разбирате правилно.

За да притежаваш едно нещо, то трябва да е далеч от тебе. Ако си близо до него или вътре у него, тогава не ти го притежаваш, а то теб притежава. В действителност въпросът с притежанията е голяма илюзия. Какво ни принадлежи? За колко време? Какво означава то да е наше? Колко наши са нашите деца? Колко наши са дрехите на гърба ни?

Какво притежават хората, които притежават всички пари на света?

На входа на селото ни седи една каменна майка в очакване на сина си да се завърне от плът и кръв. Паметникът е вляво от пътя и посреща всички завръщащи се блудни синове. Всички си спомнят майките си. Но колкото и близки да са ти твоите деца, те също не ти принадлежат. Майките ни се молят за нас. Непрекъснатата майчина мисъл за децата е не нещо друго, а молитва към Бога, дори майките да не го осъзнават. Когато все пак успееш да се добереш до селото в този свят, първо ще пропуснеш да забележиш, че срещу каменната майка с изглед към морето е гробището. И по-добре, че не го виждаш веднага. Мисълта за смъртта в началото стряска. Има време, ще стигнеш и до нея.

Най-малкото на излизане няма да го пропуснеш. Ще видиш трите неща наведнъж. Каменната майка, гробището срещу нея и морето в далечината.

От къщата, която вдигаме с приятели, цялата от дърво, ще останат доста дъски. Ще ги рендосам, да станат гладки. Ще си взема мерки. Два и двайсет на височина ще стигнат, да не ми е съвсем до главата тази горната дъска. Ще се подготвя. Дано да успея. Малцина успяват. Повечето са неподготвени. Нямат си дори свой собствен ковчег, който да са избрали приживе. Или да са си го сковали сами. А аз ще си имам. Ако е рекъл Господ.

Има Господ и Той е създал абсолютно всичко. И после го е оставил да живее само. Както писателят оставя написаната и издадена книга да живее своя живот сама. И Господ е написал книгата, в която сме герои и тя си върви по своя път. Имаме свободна воля, защото сме Нему подобни, нищо че един еврейски умник сега убеждава объркания народ, че свободната ни воля е илюзия и всичките ни избори са предопределени и обусловени от множество причини в нашите гени и в миналото на културата ни. Че сме биороботи.

А ние сме абсолютно свободни само защото сме Нему подобни. Можем да извършим всичко - без ограничения, дори да дадем на малки кученца отрова. Но е редно да осъзнаваме, че светът е създаден с определени граници и правила. Мнозина отричат този факт, но дори те са подвластни на гравитацията, математиката и химията. И те живеят в същия свят. И е ясно, че отровим ли малки кученца, ще отровим и душата си. Проста закономерност.

Един приятел ми се обади наскоро да ми разкаже как някой негов комшия от блока е дал отрова на кученцата, които родила бездомната майка край входа им. И сега тя обикаля и ги търси по цял ден. Отровим ли душата си, отравяме всичко, с което разполагаме тук долу.

Нашето село не е далече от плажа. Вчера бяхме там с Мария, сложихме си нещата до един стар дънер, изхвърлен от вълните на пясъка. И някой си беше изградил колибка от пръти край дънера.

- Извинявайте, вие нали не ми ползвате къщата. Тя е моя. - Изникна отнякъде едно наперено петгодишно момче. - Моля да не ми я пипате.

Брей, че хлапак. Любезен при това. Завидях му на усещането за собственост. Целият свят е негов. Притежава и божествен нотариален акт върху цялата територия и дори върху звездите от галактиката Млечен път.

В действителност тази къща си е негово притежание, за разлика от моята, която не е мое притежание, и на света няма по-неоспорим факт от този. Аз за да притежавам на документ къща, трябва да заплатя за разрешителни на общината над десет хиляди само за разрешителни. А и нотариалният акт върху двора не го прави мое притежание – само съм откупил правото аз и семейството ми след мен да го ползваме временно, докато сме тук. В двора ми има една каравана. Запазена е, купих я от един човек, който не пожела да прехвърлим собствеността и все още си се води негова. Нямам нищо. Живея под наем на планетата. Това искам да кажа.

Но не само това. Твърдя, че никой си няма нищо тук освен онзи хлапак на плажа. Всички останали само си въобразяваме, че сме собственици на къщи, парчета земя, автомобили, маратонки и така нататък. Реалността е друга. Ползваме нещата твърде временно. Употребяваме ги за кратък период и си заминаваме. Това е. Не е временна само душата. Ако искате ми вярвайте. Само споделям. Живеем с илюзии. И най-реалното нещо е безсмъртието на душите ни. Видимото е тленно и променливо. Разбира се, не призовавам да си продавате движимата и недвижима собственост или да я раздавате на бедните и да хванете пътя. Само казвам на собствениците на всички пари на света, че и те са временно тук. И че властта им също е ограничена. Може би това ги устройва, но е твърде евтино.

А аз, докато съм тук, се надявам да имам още време да се порадвам на немоята дървена къща, на немоята каравана. И на немоите деца.

А за Мария какво да ви кажа? С нея сме едно цяло.