Вчера с внезапна и хладна яснота осъзнах какво всъщност прави България толкова мрачно място през последните години. 

Грозни, мръсни, зли

Всички сме забелязали освирепяването на хората по улиците на градовете ни преди протестите… вероятно бивши идеалисти с изгубени мечти, не знаещи точно как да се справят с несправедливостите, които са били извършени над тях и с компромисите, които се е наложило те да извършат, с бедността и с липсата на надежда… и отмъщават по отвратителни начини на можещите и знаещите, на „умните и красивите“, както иронично ни наричат – не знам какво точно влагат в това прозвище и най-сетне: защо то трябва да е обидно. Лошотията в очите на хората по улиците не е от добро – както казвам аз на моето дете, когато ме попита защо някой ни крещи, размахва ни пръст или ни псува – „Няма лоши хора, има само нещастни.“ Мен лично това поведение – по улицата, в колата, на пътя, на опашката – много ме ранява и аз винаги плача. Това е момичешко, незряло и глупаво, но лошотията на хората, на които аз, най-общо казано, се усмихвам ми разбива сърцето всеки път. Дори не говорим за черните им, грозни, понякога мръсновати захабени дрехи, за начина, по който се грижат за себе си, за косата или обувките си. А за погледа.

Разбира се, че по улиците на България виждам (и вече им благодаря наум) и изключително голям брой възпитани, благородни, вежливи, мили, усмихнати и готови да се притекат на помощ лица и това особено ме удиви в дните и месеците, когато се възстановявах след тежко боледуване. Не е за вярване колко истински „ангели“ ходят около нас и са на една ръка разстояние – прекрасни, добри и чудесни хора. Има и много такива лекари. Но като цяло – забелязах го по време на бременността си преди години – в България по-слабият, болният, старият, немощният и безпомощният буди по-скоро ненавист и ожесточава минувачите. 

Възрастта е порок

Докато в чужбина възрастните хора не са унизени, тъжни, ожесточени и бедни, а достойни и горди граждани на страните си; докато там бабите и дядовците танцуват, пътуват, свирят на инструменти, разхождат се хванати за ръка, вечерят в ресторантчетата край морето, плуват и ти се усмихват; у нас те, бедните, са докарани до края на надеждите си и живеят бедно като скотове. Както каза една приятелка по време на голямата карантина, която започна през март – ето сега ние живеем живота на нашите пенсионери и родители, баби и дядовци – в страх от бъдещето, без пари, без да можем да излизаме, без да можем да се видим с някого, без да можем да се прегледаме, без перспектива и хоризонт.  

Докато водещите и най-скъпо платените журналисти по света са именно хората с опит и издайнически бръчки по лицето на по 60-70 години, защото точно те имат авторитета и опита да говорят от тази най-висока (телевизионна) трибуна, у нас те „пенсионират“ на около 40. Докато светът с възторг гледа таланта на Антъни Хопкинс, Джуди Денч, Мерил Стрийп, Робърт де Ниро, Ал Пачино или Хелън Мирън, Лив Улман или Катрин Деньов, (да не говорим, че всички те са милионери), у нас си имаме филм, чието заглавие казва всичко по темата: „Уморените коне ги убиват, нали?“ и най-емблематичните актьори на Сатиричния театър бяха пенсионирани едно лято ей така, без предизвестие и оставени на улицата. Те умряха вече, но знам, че умираха тихо и достойно, гладни, болни, но изправени, там – зад перденцата на домовете си… Ние възрастните си хора не ги обичаме. Но не само тях.

Когато бях бременна се опитах да паркирам на свободно място в близост до сградата, в която работех втората си работа, когато млад мъж ми каза, че това било „неговото място“. Помолих го учтиво – аз съм бременна в осми месец, казах, не виждате ли, предпочитам да не вървя един километър в жегата, влачейки ей този корем, помолих. А той ми заяви: „Хич не ми пука.“ В такива моменти, особено, когато съм с дете за ръка, усещам застрашени не просто човещината, принципите си, морала, смисъла на всичко, но и живота си. 

Ти си това, което мислиш

Има учители и „гурута“, съвременни „self-help“ гидове и други по-стари и уважавани мъдреци, автори, че и психолози, които смятат, че човекът и неговата психика са обратно огледало на действителността и че всъщност ние я създаваме, че всеки среща и привлича подобното нему. Не мога да се съглася. Една разходка извън границите на скъпата ми родина, в която се върнах преди 20 години, защото я обичам и искам да живея, да работя и да се развивам именно тук, показва, че светът всъщност е добронамерено и чудесно място. (Въпреки дълбоките рани, които му нанесоха международните конфликти от последните години и бежанската криза, въпреки тълпите източноевропейци, които го заляха след 1989 г., въпреки огромните щети от финансовата криза през 2007, въпреки тазгодишния непознат и смъртоносен вирус и всички други нови опасности, които дебнат, дето се казва, зад всеки ъгъл.) Ако преди години в някои държави бе срамно да кажеш, че си българин (макар аз винаги да съм го съобщавала гордо), днес ние сме най-сетне част от голямото европейско семейство и, най-общо казано, по света не ни гледат накриво. Хората се радват на изправена осанка, на цветна рокля, на усмихнат поглед. Т.е. когато те срещат – и възрастните, и младите – ти се усмихват. Никой не иска веднага да ти направи нещо много лошо, да те унизи, да те напсува и да те обиди. В очите на никого по улиците на големите градове или малките села по света, които съм обикаляла преди кризата с Ковид19 не съм усещала ненавист. А само любопитство, любезност, симпатия. Така че, съжалявам, гурута и self-help оптимисти с широки насилени усмивки… 

Повредата не е в нашия телевизор 

Просто повечето хора у нас явно са на дъното на отчаянието си. Огромната злоба, завист и злонамереност не се изливат само на работното място, където множество „приятели-колеги“ тихо съдействат за унищожаването на де що има човек със собствена мисъл, смелост, идеи или по-висока професионална квалификация, доносничат и открито създават пречки пред можещите и това ме е съпътствало в различна степен през целия ми професионален път в телевизиите и другите ми работни места в България от 2000 г. насам.

Тази ненавист към всеки друг у нас естествено е завладяла и социалните ни мрежи, където е много трудно да не предизвикаш открит „hate” („омразна, враждебна, обидна реакция“), независимо колко добронамерен, мил и възпитан си бил в комуникацията си. (И тук изобщо не говоря за платените тролове, те са обект на друго изследване и са доста симптоматични – ето че отиващата си вече политическа власт не може да намери естествени свои защитници, та си назначава платени такива – с изфабрикувана фалшива идентичност, без профилна снимка и с по 30-тина приятели – в социалните мрежи.) Всъщност – ако излезеш от собствената си стена, излиза, че каквото и да напишеш и го пуснеш свободно в мрежата, ще получиш непременно обратна връзка, но тя ще се състои главно от язвителни и гадни коментари. Дори учителка по английски да търсиш. Не знам как става и защо е така, но това, вместо да ме накара да се скрия някъде, да забравя сама за себе си, да спра да пиша, да мисля и да изразявам публично позициите си… ме кара да го правя още повече и да напоявам, постепенно, тази изсъхнала трева, защото мисля, че трябва да се дават примери, да се създават продуктивни дискусии, да се осмисля случващото се именно от просветени хора, да се разсъждава върху него, да се спори… Така че аз продължавам, защото това е една от професиите ми, да споделям размислите си, да анализирам, да разказвам за приказните произведения на изкуството, до които съм се докоснала или за чудесните хора, които живеят наоколо – през интервютата ми с тях. Това правех и по телевизията – разказвах с много обич историите на талантливите, умните и интересните наши съвременници. Т.е. аз не подхождам към реалността с подозрение, лошотия, завист и отмъстителност. Тъкмо напротив. Аз гледам света с възторг, любопитство и обич. И не знам защо у нас често той (светът) ми отвръща с обида и ожесточение. 

Разделяй и владей 

Изобщо няма нужда някой съзнателно и хитро да прилага тази техника за манипулация, защото ние сами си я владеем до съвършенство. Никой не харесва никого, никой никого няма да похвали, за българите винаги има едно „А, този ли, знам го аз…“ и следват обиди, клюки и клевети. За нас никой не е достатъчно добър приживе, никой не е достоен, никой не може да бъде харесван, обичан, уважаван, на никого не се възхищаваме.

Доброто било създавало добро, подобните се привличали… Ами да, ама само на теория. Във фейсбук хора, с които би следвало да сме на абсолютно идентични политически, а и екзистенциални позиции, от една „порода“ сме, дето се казва… издебват всеки мой пост, под който могат да напишат нещо лошо, да се заядат. Никога не откликват и не коментират опитите ми да стоя достойно в професията си, да ги срещна с интересните си събеседници, да споделя статиите или някоя красива и любопитна гледка, на която съм станала свидетел, да се боря и да не се оплаквам. Те мълчаливо следят неумелото ми старание да създавам и творя дори в кухнята, щом не мога да го правя на местата, за които имам дипломи и опит; гледат снимките ми на красива сграда, изглед или градивно човешко усилие, но ми пишат „писмо“ или коментар, само когато успеят да ме „уличат“ според тях, да ме „изобличат“ в нещо си – само когато им се стори, че моето свободно мнение по някакъв начин не е пуристки издържано в духа на опорките на една или друга партийна централа.
Днес – много странно – цели общества се движат по „опорки“. Считат за „обидно“ публикуването на критична статия (като тази тук) на страницата им! Такова се оказа фейсбук обществото на завършилите в САЩ. Това, честно казано, ме свари неподготвена – та точно те (ние) трябва да са чували за свобода на словото и мнението, за Първата поправка и т.н. Не – нахвърлиха се върху ми като кучета! Политическа била позицията ми! Не можело да публикувам политически текстове… Е, че откога е срамно да имаш мнение, да пишеш статии или да изповядваш политическа позиция?!
Т.е. ние сами ще се изядем помежду си – не ни трябват изобщо провокатори, внедрени в редиците ни! (Не съм съвсем честна – много изключително талантливи и достойни естествени съмишленици открих, разпращайки едно отворено писмо за БНТ – открих ги именно сред хората на изкуството и интелектуалците). 

Нищо не е лично

Разбрах, че този разочароващ опит с фейсбук не е само и лично мой, когато вчера видях какво се случва пред очите ми с друго мое „дете“ – от няколко години помагам зад кадър в създаването на онлайн енциклопедия за бъдещи и настоящи майки, в която съветите си дават водещи експерти и лекари. Човек би помислил, че сред купищата фалшиви новини, сайтове и форуми от типа „Една жена каза“, читателите в интернет ще се отнесат с благодарност и интерес към тази, предоставена им напълно безплатно, експертна информация. Сайтът не лекува през интернет, което би било престъпление, но дава насоки, образова, напътства, консултира. Обаче… Единственото, за което е събрал сили да сложи пръсти върху клавиатурата нашият човек – българският фейсбук читател – е да „хейти“ докторите, статиите или становището им.
Рядко мога да открия позитивно настроение в коментарите под различните постове в разнообразните групи, на които съм член в мрежата – общо взето хората, които стоят в интернет, искат да изкрещят: „Аз знам най-добре, аз мога, аз разбирам! А всички вие сте нищожества!“ Дали даваш апартамент под наем, търсиш експерт-финансист или бавачка – коментарите винаги ще са злъчни. Макар именно във фейсбук да намерих майстор за покрива ни или добър ортопед, като цяло тази свободна медия ще се окаже май прекалено „свободна“ дори за моя вкус.

Всички са маскари

Преди години попитах моя близка, която много гледаше телевизия и винаги намираше по някоя критика и кусур за всички телевизионни водещи: „Е, добре, никой не ти харесва, никой не става. Тоя бил такъв, оня – онакъв. Дай ми пример: кое предаване харесваш, кой водещ обичаш да гледаш?“ Тя изпита затруднение да ми отговори и замълча. Т.е. в нейния изцяло „телевизионен“ свят нямаше нито един „герой“, нито един човек, на когото тя да се възхищава, нито един, когото да посочи за пример, да обича или да следи с внимание и уважение. Е, по същия начин се отнасят нашите съграждани към политиците и политиката. Не е лъжа, че през последните години в нея се натикаха само „калинки“ без образование, познания и експертиза, които забогатяха внезапно по очевидно нечестен начин, и че това бие на очи. Но преди това? В нашата политика е имало и достойни хора, неподкупни, принципни? Как пък за никого – освен ако не е умрял – няма да чуете добра дума? Ние просто не можем да харесваме никого.

През годините мои приятели са опитвали да влязат в политиката на местно, така да се каже, квартално ниво – просто защото подкрепят идеята и смятат, че тя има нужда от всеки един, че има една работа да се свърши и всяко рамо е от полза, че има нужда да се гради, да се помага. Какво да ви кажа – бяха ги гледали с подозрение местните демократични структури, бяха се държали неуважително с тях – заподозрели ги бяха, че сигурно и те искат да „се облажат“ – и така ги бяха прогонили… Никой у нас не вярва – описано е добре и от Алеко Константинов, и от Иван Вазов, и от Захари Стоянов, и от Иван Хаджийски и т.н. – че някой честен човек може да иска да влезе в политиката, още повече – да стане лидер. Веднага ще му измислят нещо, за да сринат безукорната му репутация! Да не говорим, че водещият, който твърдеше това всяка вечер цели 20 години по телевизията, сега самият иска да влиза там, да става политик. Не само, че той иска – има и доста внушителна подкрепа. Т.е. шоумените и сценаристите, дето не вярват в демократичната политическа система, искат да я оправят „отвътре“, така да се каже, влизайки на коня на деморализиралата цели поколения българи чалга. Доста странни идеи за революция. Ами прави са избирателите да не вярват на никого. Много неприятно, но е истина.

Няма как да се създаде силна алтернатива на настоящото политическо статукво (и то не се изчерпва само с ГЕРБ, както през последните дни някак се опитват да ни внушат – в него слагам и всички парламентарно представени партии, заедно с ДПС и БСП, макар на последните за първи път от 30 години да им се удаде случай да са на площада – винаги досега протестите в България са били срещу тях), няма как да се изгради нещо ново, без да се привлекат естествените лидери, можещите и знаещите, талантливите и принципните хора за каузата на политиката – като експерти, като съветници дори. Ама не да се „привлекат“, за да им се даде по някой лев и да ги използват преди избори на концерти и събирания, а после да ги отсвирят, щото те „музикантчетата“ и „артистчетата“, „ентелегентите“ нищо не разбират, нали – големите момчета ще я вършат голямата работа! (Как беше нарекъл Симеон Дянков учените от БАН – „феодални старци“?... Да, всеки можещ и кадърен млад учен бърза да напусне страната, затова може би средната възраст в БАН не е 25…) Та… няма как хем да се търси кусур на всеки, който нещо прави по въпроса – който сам, със собствени сили и средства се бори за свободата на медиите, за изкуството, за плурализма, за честните и свободни избори, за развитие, напредък и прогрес в неговата си сфера, а в случая – за #оставка… хем да имаме обединена и силна нова дясна партия. Докато те се разделят на все по-малки и малки фракции, ние няма как да искаме да имаме парламентарно представителство, че и мнозинство. 

Поради гореизброените причини прекрасните хора на площада, които представляват различни извадки от обществото (едно от обвиненията към тях – че не са хомогенни… сякаш биха могли да гонят онези, които не харесват – що за идея изобщо?!) – емигранти; студенти; журналисти; омерзени граждани; електорат, организиран от политически сили или от другаде; цели семейства; бизнесмени като човека от Хиполенд; учители и преподаватели в университети; или други възмутени най-обикновени хора – хлебари и зидари, шофьори и сладкари, земеделци и строители… няма да успеят да създадат политически субект, който да ги представлява. А какво да кажем за наличните – представител на мнозинството на площада би бил и в известен смисъл е Христо Иванов и „Демократична България“. Та – дори и Христо Иванов, който сам предизвика цялото това чудо с двумесечните протести против мафията именно със смелата и изобретателна акция пред сараите на Доган в Росенец (за когото, усмихнат зад розите, забравихме вече, забелязвате ли?) няма да може да събере напълно заслужената си подкрепа. Защото всеки, който споделя най-общо казано, проевропейски, „десни“ (ама не по „герберски“), „демократични“ възгледи бива възприеман като съмнителен, намират му се кусури и бива игнориран в честните си опити да печели повече поддръжници на идеята: за либерална демокрация, честни избори, достойно оставане и развитие на България в ЕС и съхранена проатлантическа ориентация. Иначе, ако аз само бълнувам, защо тези политически сили толкова време не протягат ръка към своите най-естествени съюзници – хората на изкуството и интелигенцията на България?

Поетите на революцията

Във фейсбук линчувани, укорени, нападнати бяха и те – хората на изкуството на България. В тяхна защита ще кажа: как никое правителство и никоя политическа сила не опита през всичките тези 30 години да менажира и финансира това единствено наше богатство (културата) по начин, който да извади най-големите таланти на България от унизителното им просешко положение и да сложи категорично страната ни на културната карта на света, където е нейното заслужено място? Защо тия неуки хора в политиката, които от години не са стъпвали на кино или театър, нито са чели книга, искат великолепните ни актьори да живеят с по 600 лв. заплата, че и да ги забавляват – в добра форма, усмихнати и поддържани, соанирани и ведри, в редките случаи, когато ги срещат, като водещи на някое събитие например? Как и къде да работи и да реализира таланта си един класически музикант, освен в оркестър, където ще репетира и свири всеки ден и ще получи тази заплата в края на месеца, а тя ще му стигне да си плати режийните и телефона? Защо 20 световни оркестри имат за концертмайстори именно българи? Всеки талант на България, който е успял – е заминал и се реализира успешно и достойно по света…

Та ние никога не сме уважавали поетите си, а искаме те да изнасят на раменете си всяка революция! Докога ние ще подценяваме духовните си лидери, ще им се подиграваме, ще ги обиждаме, ще им пречим, ще ги игнорираме, ще ги обричаме на бедност или забрава, но в дни на горест и трудност като днешните ще искаме именно те да ни утешат, те да ни поведат и да изпълнят със смисъл нашето отчаяние? Като, между другото, ако случайно го направят – ги пооплюем и си похейтим на техен гръб под постовете и мненията им? А допускат ли блюстителите на фейсбук морала и призоваващите хората на изкуството да заемат по-категорични позиции по случващото се, че… може артистите и интелектуалците се чувстват използвани, обидени, ненужни, след като са прекарали 30 години по площадите? Как отиваш да размахваш гордо плакати за #оставка, когато ти самият буквално нямаш какво да ядеш? Та ти се чувстваш несигурен, омерзен, изгонен, провален… Ти знаеш, че за теб лично всичко ще продължи да е същото… С твоя талант, с твоите надежди, с твоя потенциал са се подиграли по безобразен начин! Защо изобщо да ставаш от леглото си, в което лежиш отчаян, без работа и без хоризонт, след като поколения политици и медийни шефове (респективно – медийни продукции, които издигнаха в култ отрепките от утайката на обществото) ти внушиха, че от теб няма полза и че твоят талант и умения са никому ненужни? Вие знаете ли, че по време на най-големите рестрикции около Ковид19 (който вирус и превенцията срещу него забравихме, а това е толкова безотговорно!) приятели на софийски актьори са им носели храна у тях? За не умрат от глад?
…
Ще спра до тук, защото от години публично водя тази самотна битка за артистите и интелектуалците на България, а тя ми отне много възможности и ми коства почти всичко – битката ми е за преразглеждане на цялата културна политика на страната ни, но и за смислени разговори и гости в медиите, за уважение и добър тон помежду ни, за радост и възторг пред постиженията и таланта на другите, за достойни спорове и плурализъм, за стремеж към висок професионализъм, какъвто съм виждала само в театъра и киното ни – и по други места в държавата ни. Бих искала да има надежда, макар засега да не виждам такава.

Нужно е по-широко обединение в името на общата цел, а именно – #оставка, електронно гласуване за българите в чужбина и опит да се уважават и да се ценят свестните хора. Да бъдат привлечени към каузата, а не обвинявани – че не са на площада, че не са достатъчно активни, че казват каквото мислят... Да бъдат уважени, да бъдат накарани да се почувстват нужни. Лидер е онзи, който успява да събере хората, а не да ги противопостави; онзи, който успява да накара „унизените и оскърбените“ да се почувстват оценени, нужни, обичани, важни. И който може да допусне и други равностойни, силни, знаещи и можещи около себе си. А не обратното – да се заобикаля с подмолни, некачествени, потиснати, уплашени и подчинени „калинки“, за да продължава да е „силен“. Това не е „сила“, това не лидерство, това не е демокрация – това си е режим на посредствеността. В него живеем. Не е живот това.
Пример? Добрият лидер изглежда като настоящия премиер на Канада Джъстин Трюдо – той е млад, образован, умен, загрижен, елегантен, искрен, способен, цивилизован, отворен, смел. Изслушайте някое от обръщенията му, откакто светът е в опасност, откакто започна тази зараза, откакто хората загубиха работата и бъдещето си. Слушам го и вече се чувствам защитена, дори без да живея в Канада! Сякаш някой меко е сложил ръка на рамото ми и ми е обещал – „Не си сама, ние се грижим за теб !“

Искам вече да не съм сама. И в България.