logomamaninjashop

Селски неволи

Автор: Светослав Колев - Светлик

Истината е, че се възприемах като дете на града. До момента, в който се наложи да отидем в близкото, разположено в равнината село. Двамата със съпругата ми трябваше да се погрижим за къщата, животните и разни зеленчуци в дома на родителите й. Дотогава бях виждал плодовете и зеленчуците единствено по рафтовете на магазините. А се оказа, че ще се грижим и за две козички, прасенце и банда кокошки, предвождани от агресивен на вид - а впоследствие се оказа и откъм действия - петел. 

Не разполагахме с автомобил, така че се наложи да ползваме междуселската линия от малки микробуси, създадени според мен с експериментална цел. Щастливо настанили се двамата на една седалка, зачакахме с любопитство завоите на съдбата. 

Слънчевите лъчи на ранната есен обагряха в охра пришпорвания от кроткия северен ветрец прах, а ние разсеяно наблюдавахме еднообразния пейзаж, докато дойде моментът автобусът да спре на спирката в нашето село. Вратата се отвори и ние, промушвайки се и залитайки, почти сгърчени, както физически, така и морално, слязохме. 

Селският площад, или това, което бе останало от него, приютяваше остатъците от спирка с навес от ръждясали винкели и изкорубена бивша пейка. Внезапно ме обзе чувство на тъга и меланхолия. Приветствани от тишината, нарушавана само от любовните задявки на две гугутки, кацнали на един от клоните на огромния, извисяващ се над спирката бор, взехме чантите си и се оправихме към къщата. 

Още първата вечер съпругата ми се оклюма и успя да запази нивото почти до края на престоя ни. Аз - не! Бях обзет от въодушевление и срамежлив ентусиазъм да се грижа за стопанството. В общи линии се справих не зле, тоест не успях да объркам всички неща... 

Влязохме в къщата, оставихме багажа и след като благоверната ми се подготви да начене кратка тирада относно несгодите на селския живот, изскочих на двора, за да нагледам обитателите на повереното ни стопанство. Нужно е да подчертая, че бях изпълнен с добри, с великолепни даже намерения и солидна увереност в способността ми да се приспособя към нужния ритъм, така че животните да останат не само живи и здрави, но и доволни; с две думи вживях се в ролята си на селски стопанин, изпълнен с амбиции. 

За съжаление, реалността се оказа друга - грубо нетолерантна към огромното ми желание да се справя с привидно елементарните задължения на селския човек. 

Неприятностите ми започнаха с кокошките и авторитарния им водач с червен перчем. Пълнейки дробовете си с ободряващ следобеден въздух, нахакано отворих вратичката на кокошарника. Почти разнежен, с купичка царевица в ръцете, се отправих към хранилките. На тила си усещах приятна топлина от лъчите на слизащото на запад слънце, мислите ми бяха прости и изчистени, долавях в себе си силата на земята и тъкмо, когато се канех да благодаря на Бог за сътвореното от него просто съвършенство, чувайки шум от завихрена устременост, разбрах, че някой забива инжекция в десния ми прасец... 

Подскочих нависоко, откъдето се чух да изкрещявам едно силно и отчетливо: „ Ъъъ – х“, и въртейки обезумяло очите си, приземявайки се, съгледах източника на неподправения първичен страх, обхванал цялото ми същество. Отбягвам да кажа, че съм страхливец. Даже в мигове на самоанализ съм стигал до заключението, че съм един корав, почти груб тип, който не се стряска лесно. Накокошинен, напрегнат и очевидно готвещ се за нова, унищожителна атака, огромният пилешки мъжкар, съдейки по безумния му, вманиачен поглед, бе решил да ме довърши. Чувствах смазващото му надмощие; желанието за убиване вибрираше от всяка фибра на разчорлената му, червена като прясна кръв перушина. Мислех си, че в сравнително некраткия ми жизнен път не се бях изправял срещу по-целеустремен и свиреп противник. Мъст и горчива омраза бликаха от малките му, приближени към смъртоносния клюн жестоки очи. Представих си как след часове, а вероятно и след дни, открила отсъствието ми, отегчена, съпругата ми ще излезе все пак да ме потърси и вместо красивия си, благороден мъж, ще открие жалките тленни останки на един смел, но безотговорен човек. 

Помислих си, че петелът първо щеше вероятно да изкълве очите ми, а после...Тогава осъзнах критичността на положението, захвърлих достойнството си възможно по-далеч и надявайки се да съм достатъчно бърз, се втурнах към спасителната портичка. Струваше ми се, че е на километри разстояние, когато от нея ме деляха метър и половина-два. Тогава разбрах, че времето наистина е относително понятие; секундите се нижеха лениво, небързайки за никъде, за разлика от мен. Най-накрая, струва ми се след няколко часа, видях как двете ми, все още здрави ръце затръшват вратичката - преграда между нещастното ми, обречено на жестока гавра тяло и смъртния ми враг. Дишането ми беше учестено, пулсът ми се канеше да изскочи и да заподскача по пътечката между лехите, но постепенно в съзнанието ми се наместваше мисълта, че съм спасен и животът ми ще продължи. 

Погледнах към пернатото чудовище и видях, че петелът дори не беше мръднал от мястото си и само втренченият му поглед издаваше потиснатите му намерения. Захванах се да кроя план, как ще направя така, че тлъстото пернато животно да напълни корема ми. Сетих се за един от героите на Чудомир и хитрия му сполучлив замисъл да изяде петела на съседката. Само че проблемът при мен е, че не мога да хапвам от някой, когото познавам, и макар и да не можех да твърдя, че с новия ми познат ще изградим крепка дружба, все пак вече се познавахме, та дори и откъм тъмната си страна. 

Обърнах се, и вече помъдрял от първия си сблъсък с реалностите на провинциалния живот, реших да бъда по-бдителен и подготвен за опасностите, които - бях сигурен - щяха да ме дебнат и занапред. 

На сутринта, разбира се, станах рано. Стъпил върху твърдия като камък матрак, прекрачих любимата, като хвърляйки й пътьом нежен, изпълнен с обич поглед, предположих, че вероятно ще се събуди към обяд. „Толкова по-добре“, казах си, придърпах към отвитите й рамене тежкия юрган и заподскачах върху мъхнатата, поизбледняла черга. „Тъкмо ще свърша повече работа“- зарекох се, размахвайки вкочаняващите ми се крайници. В малката баня сутрешният хлад като че се бе концентрирал и придобил характерът на истински студ, който рикошираше от сивите, измазани с цимент стени и преборваше желанието ми за лична хигиена. Реших да оставя това за по-благоприятен момент. 

Навлякъл пуловер над потника, тишърта и вълнената пижама, добавих грейка, дебел раздърпан елек и една камуфлажна полувоенна шуба с подплата, така че, поклащайки се като стар, уморен от живота мечок се отправих към задълженията си. 

Първо трябваше да набавя мляко от двете козички. Фасулска работа. Затова я отложих и реших като начало да напълня кошничката с пресни яйца. Не бях забравил и смъртния си враг. За да се предпазя от убождания по краката, си обух едни големи гумени ботуши, които намерих в дървената пристройка до кокошарника. Малко преди да изляза, забелязах подпряна на кацата за кисело зеле огромна дървена лъжица. В последния момент зърнах ръждясала военна каска, та реших да си я сложа на главата - за всеки случай. Така оборудван, приближих фаталната портичка, а той стоеше там отсреща и леко пренебрежително, както ми се стори, ме наблюдаваше с ледено спокойствие. Веднъж отворил, понечих да направя първата крачка....и се спрях с ботуш във въздуха - готов въпреки солидното си въоръжение - да побягна позорно назад. Спокойствието му ме респектираше и притесняваше. Изведнъж от дълбините на съзнанието си дочух гласът на гените. Духът на смелите ми предшественици ме зовеше да убия страхливеца в себе си и да призова победителя, да бъда герой, а не жалка курешка. Нададох боен вик, нещо като „ Хай- я- я- оо“, който впоследствие се оказа е прозвучал като жално стенание и е станал причина този ден моите съселяни да си мислят, че някой коли прасето си преждевременно. Та извиках, хванах здраво лъжицата с две ръце и напрягайки цялата мощ на мишците си, се прицелих с неподозирана за мен кръвожадност в острия като връх на гладиаторски меч клюн на петела, описах полукръг на височина около метър над наглия му червен гребен и ...с ужасяваща сила я забих в телената ограда... 

Оформи се дупка, телчетата на разкъсаната ограда щръкнаха подобно на срязани сухожилия, а треските от дървената лъжица се наместиха между тях, навявайки алюзията за атрофиралата паст на праисторическо чудовище. От инерцията, естествено, загубих равновесие и правейки несръчен пирует, забих главата си в отвора. Изревах отново (бедните хора, стигнали до извода, че прасето не се дава лесно) и вече на колене, с крака, впити в земята, се вкопчих в оградата, като с масата на обемното си тяло и куража на камикадзе – ветеран, я катурнах напред. Политнах, задните ми части се повдигнаха, левият ми крак се оплете в нещо, спънах се и направих кълбо. Единственото хубаво нещо от този номер беше фактът, че главата ми излезе от дупката, а болките в кръста и навехнатата китка в този критичен момент сметнах за маловажни. Важното е, че не загубих самообладание и съобразих, макар и с издрани ръце и трески в ушите, да подхвана две от колчетата на оградата и да я повдигна. 

През мъглата от слама, в която се беше оваляла главата ми, задушаван от сподавена ярост, успях да го зърна. Все така си стоеше, на същото място, непоклатим, суров, господар на битието и времето; нищо в поведението му не подсказваше, че съм успял да го респектирам, само леко наклонената му глава издаваше недоумение от откритието, че някои от хората се идиоти. Мълниеносно реших да подновя атаката. С остатъците от лъжицата и гордостта си навлязох отново в неговия периметър. Пристъпвайки напред, застраших владенията му, поставих под въпрос влиянието му, честта, стоманеното му достойнство. На крачка от него спрях и го погледнах твърдо в очите. Неговият поглед се заби като гвоздей в основата на волята ми. Беше игра на нерви, преборване на тежки характери, борба на живот и смърт. Гледахме се неотклонно, дълбоко в душите си, а напрежението неумолимо растеше, залогът се покачваше и животът ми изглеждаше безсмислен, моята цел беше моя същност (едва сега разбрах какво е имал предвид Кафка).  

Тайната

cock 1975682 1280

- Ей, какво го гледаш бе, джанъм! Да му се невиди... и петела му таквоз! Да не те уплаши, комшу? - гласът на комшията прогърмя като гръмотевица в безоблачен юлски ден. Изправен до оградата, разделяща дворовете, бай Въчу, по потник и дочени панталони, ме гледаше привидно застрашително, но ъгълчетата на устата му под буйните хайдушки мустаци и играещото огънче в очите му издаваха сладката радост от неочакваната сцена. Още от първите думи на мъжагата, петелът видимо загуби концентрация, забрави за положението си в обществото и търти нанякъде, издавайки звуци на неодобрение. Думата „победа“ постепенно се наместваше в съзнанието ми, макар и да осъзнавах, че е въпрос на часове да се прочуя, облечен с лоша слава, и да вляза в пантеона на комичните персонажи в местния фолклор. „Майната му“- казах си, а на бай Въчу се ухилих до уши, понаместих каската върху главата си и казах: 

- А..., как си байно? Аз, тука...такова...с петлето, де, имахме малък спор – окопитил се, вече заемах обичайната си героична поза. - Как я карате? - изместих полека темата аз, - прасетата растат ли, внуците в кой клас са? - без да правя видима връзка, надявах се, между едните и другите – попитах аз. 

- Добре са, и прасетата и внуците - лека сянка на съмнение премина откъм челото до краищата на мустаците му. - Ами да те питам аз тебе, тъстовете, как са? - с искрена загриженост в гласа ме попита той. 

- Ще се оправят. Но ще минат две седмици, а дотогава аз ще съм ти комшия. Ако имаш нужда от помощ - насреща съм, - в миг на самарянско просветление го притиснах аз ( като че ли можех да му помогна с нещо - факт, който той вече подозираше, и не му се сърдих). 

Засмя се, погледна лопатата в ръцете си и каза: - Мерси, комшу. То здраве да имам, нямам нужда от помощ. Ей, тия две ръчички, докато пипат, сам се оправям, живот и здраве. Ами хайде, да я мятам, че мене чака - пристъпи на другия крак.- Е, вий, елате, де, елате довечера с булката да пием по една! 

- Ще дойдем, бай Въчо, как няма да дойдем – стараех се аз да му отговоря без излишен ентусиазъм, - и вино от града сме взели – ще донесем. 

- Хайде тогава, до довечера – почеса се по корема той, обърна се и тръгна навътре към задълженията си. 

Поех към кокошарника, като с крайчеца на окото си внимавах да не заставам с гръб към кръвния си враг. Въобще от този момент до края на престоя ни и двамата спазвахме 

почетно разстояние, стараейки се да не предоставим на другия сгоден случай за подла атака; дори в отношенията ни се настани една сдържана добронамереност, респект от присъствието на другия. 

Веднъж вече при полозите, захванах дълго и изтощително търсене, резултатът от което бяха три розови яйца. Замислих се и реших, че равносметката три яйца, отнесени към десет кокошки, не бе в полза на хранителните ни запаси. Това ме притесни. Трябваше да взема мерки. Или кокошките се бяха депресирали от авторитетното ми присъствие, или оная перната гад не си изпълняваше задълженията. Започнах да кроя пъклен план за отлъчването му. Със сладост в душата си представях как най-малкото зло, което можех да му причиня, бе да го натопя пред тъста. За момент погалих идеята с нежен копнеж, но накрая реших да доразвия стратегията си по-късно. Сега трябваше да нахраня прасето и да издоя козите. 

С прасето, оказа се, проблеми нямах - открай време съм се разбирал със себеподобните си. Подпрян от доволството, което изпитах, осъзнавайки капацитета си да проявявам почти мазохистична самоирония, се заех с лесната задача да издоя козите. 

През първия половин час гоних козичките из малкия обор. Заплашвах ги и ги увещавах, че ако ми съдействат, никога повече няма да си купя мляко от магазина. Ще закърмя и отгледам децата си с тяхното мляко. Даже вместо да се наливам с противен алкохол, ще пия само мляко. 

Нищо от това не помогна. Седнах отчаян върху празната тенджера и хванах главата си с ръце. Тежко отчаяние ме обзе и изпълни обора. Изведнъж едната козичка се приближи и ме побутна с рогца. Сълзите напираха в очите ми. Погалих я по главичката. Не се възпротиви. Озарен от надежда се залових за работа. Опъвах, дърпах, побутвах вимето с пръст оттук- оттам. След още половин час реших, че явно това е количеството за деня - в съда се мъдреха около шейсет милилитра подути сиви мехури, поръсени със слама и тук-там тънки косъмчета. 

Изнурен, с навехната китка, чорлава глава и уталожен ентусиазъм, поставих на масата в кухнята тенджерата, яйцата и плахата си молба за баница по селски. Любимата ми се беше събудила и облякла шушляк с подплата, подваряваше кафе в малко джезве. Поседнах на дървената табуретка, с ръка позагладих бръчките по мушамата и съвсем накратко й описах какво съм свършил, избягвайки неудобните подробности, като за финал, оказа се съвсем неуместно, изразих желанието си да хапна баница. 

- Ако искаш да ядеш баница, отиди и си купи! Само с три яйца и изцапана тенджера баница не става! - с душаща сърцето ми неблагодарност ми отвърна тя. - И следващия път помоли комшията да ти покаже. 

Мъж на диета

55bd777287987cb3888bd81f33e8a7ad XL

Увесих нос, раменете ми се свиха, сетих се, че на този свят наистина няма добро, което да е останало ненаказано. Забелязала пашкула, в който се превърнах, моята любима се прекърши, разчувства се, седна в скута ми и обгърна нежно с ръце рошавата ми глава. Наведе се към ухото ми и след като ловко извади със зъби последната останала там треска, зашепна нежни думи, думи на обич и анихилиращо желание; обещания пробиваха кората на втвърденото ми съзнание, греховни желания екзекутираха пуритана в мен... 

Пропуснахме закуската, обяда и следобедната дрямка. Едва към ранния следобед магията ни напусна и на нейно място се настани спомена за поетите отговорности. Скочих и с безумна целеустременост нахвърлих някакви дрехи върху умореното си, но издръжливо тяло, и излетях навън. Вследствие горчивия си досегашен опит, реших да се облегна на мъдростта на местните хора. Скътах гордостта си на четири ката и се обадих на бай Въчу. 

Макар и с внушителната си физика да всяваше страхопочитание и първичен респект, този човек беше добър като новороден ангел, и признавам, че прояви йезуитско търпение към необузданата ми некадърност. До края на престоя ни той беше мой треньор по животновъдство, гуру, способен да спечели за верен последовател и най-безутешния нещастник, сенсей, разкриващ пред очите на изумения охлюв върху татамито висшите техники за боравене с крива лопата и търнокоп. Съзнавах, че предстои най-сложната лекция – на масата, с бутилка ракия, която да нахвърли решителни щрихи върху духовната нищета, в 

която се намирах, бидейки отдаден на размекващия характера градски живот. 

Късно следобед със съпругата ми, в прекрасно настроение, излязохме да се разходим в околностите на селото. Беше златен есенен ден. Един от тези, които природата подарява на живите твари, за да се простят с лятото и да съберат сили за идващите зимни месеци. 

Вървяхме по прашните пътеки, говорихме, смяхме се, мълчахме, радвахме се на слънцето и разни буболечки. Бяхме щастливи, бяхме млади. 

Дните се изнизваха и неочакваната идилия приближаваше към своя край. Все пак поканата на нашият съсед оставаше в сила и последната вечер отидохме у тях. 

Пословично е гостоприемството на българина. Също както и трудолюбието му. Аз лично с второто нямам нищо общо. Но виж, поканят ли ме, приветствам и съм винаги в кондиция да помогна с присъствието си. Давам всичко от себе си, за да не се почувстват домакините обидени, че трудът им е отишъл на вятъра. 

Жената на бай Въчу, леля Жана, беше разкошна жена. Във всеки смисъл. Работеше нещо в града, което не й позволяваше през деня да дава израз на речевите си способности. Затова пък след работа капацитетът й за вербална комуникация достигаше нелимитирани висоти. И колкото по-речевата беше тя, толкова, респективно, по-мълчалив беше Въчу. Мълчанието му обаче беше изразително, комуникативно и даващо информация, закодирана в играта на гъстите вежди, присмехулно лукавите мустаци и постоянно променящия се пъзел на лицевите му мускули. Голям мъж беше чичо Въчу. И като такъв - и глътката му беше голяма. Аз, предвид по-скромните си габарити обаче не се давах. Последствията, естествено, щях да изпитам на сутринта. 

Известно време нищихме политиката, до момента, в който така се оплетохме, че спонтанно решихме да преминем на значително по-безопасното и благодатно поле на местните клюки. Вследствие на факта, че не бяхме много сведущи по въпроса, нашата функция в разговора се свеждаше до кимане, цъкане, одобрение - неодобрение, на тоя - оня, и като цяло подклаждане и съпорт на неизчерпаемия ентусиазъм на новите ни приятели по темата. Тук - там, в паузите виках по едно „наздраве“, абстрахирайки се от болката в ребрата, причинена от острия лакът на съпругата ми. И макар и да съм й обяснявал и преди, че пия от куртоазия, от страх да не се изложа, тя упорито продължава да проявява твърдоглаво неразбиране. 

Като цяло, вечерта премина в приятно настроение, създаде се атмосфера на инцидентно приятелство и цинично откровение. Към края, двамата с бай Въчу, прегърнати, изпяхме„Облаче ле, бяло“; той не знаеше думите, аз не усещах ритъма, и макар и съпругите ни да се държаха странно в този момент - леля Жана се кръстеше, съпругата ми вече вместо с лакът, ме ръчкаше с ножчето за десерт - ние бяхме възхитени. 

На раздяла, пред къщата, си стиснахме ръцете и с охладени от нощния хлад емоции, си пожелахме здраве и скорошно виждане. 

Не се срещнахме никога повече. Фунията на съдбата скоро ни засмука и захвърли твърде далеч в пространството. Само споменът за това късче от Родината подклажда от време на време носталгията по нещо скъпо, нещо съкровено, но завинаги изгубено.... Поне в рамките на отреденото ни време. 

Още от автора:

Релакс ли?

Последно променена в Неделя, 23 Август 2020 09:09

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам