Тази история започнала много отдавна. Както е знайно, ловците преследват лисиците, за да ги убият и да им продадат кожата скъпо-прескъпо. През зимата коя ли дама не би пожелала да увие около врата си сребърна опашка и да се кипри пред приятелките си с безценната яка, която й е подарък от... Няма значение кой, важното е, че заради женска суета ловците гонели лисиците, прострелвали ги и деряли кожите на животинките, без да мислят, че някъде из гората остават осиротелите им дечица, които няма кой да изхрани и да научи как да оцелеят в големия свят.

Та когато един човек погнал лисица между вековните дървета, тя хукнала като луда, щурала се между храстите, завирала се из хралупи и камънаци, заплитала си краката, за да обърка следите. Накрая си плюла в пазвата и рекла на лапичките си, че ако тичат още по-бързо, ще им купи златни обувки, на ушенцата – ако слушат по-бдително къде е врагът й, ще ги украси с брилянти, а на дългата си опашка – че сама ще си я отреже, ако не замита добре следите пред ловеца. Така да се каже, мобилизирала се докрай, избягала на човека с пушката. После си изпълнила обещанието. Другите животни с почуда и даже със страх я гледали как вече шета из родния лес с безценни обици на ушите и със златни чехлички. Що се отнася до опашката, тя ставала от ден на ден по-хубава, сякаш майстор бижутер бил изковал от чисто сребро всяко ново косъмче.

Обикаляла лисицата из гората като господарка, ала сърцето й не било много радостно. Където я видели птичките, на ята хвръквали в небето и минавало доста време, докато се престрашат да се върнат пак по любимите си места. Кълвачът, като чуел потракването на златните токчета, млъквал и се криел в по-големите дупки на дънерите, сигурно се боял от конкуренция. Но лисицата усещала: това не е хубаво, без неговия остър клюн разни буболечки вредят на дърветата и едно по едно прекрасната гора се превръща в мъртвило. Затова се мъчела по-малко да чука с токчетата, а и да не поклаща много обиците с брилянти, които като прожекторчета заслепявали и катерички, и зайчета, даже престарелите костенурки с очила се стряскали и се спъвали от бързане.

Един ден, както се разхождала, лисицата намерила плачеща сврака и първо помислила да я оскубе до перце, а после да си приготви вкусна закуска. Птицата така обилно ронела сълзи, че на лисицата й заприличала на недоизцедено пране и предпочела да я попита защо е толкова нажалена. Свраката й разказала как хлапета развалили гнездото й и едва не изтрошили яйцата, които в момента най-грижовно топлела. А как и къде сега да измъти дечицата си, къде да ги отхрани и научи да летят?

Лисицата не обичала свраки, но пък си спомнила как те винаги й помагат, крещейки от високите клони, че се задават ловци или други явления, опасни за горските обитатели. И с естествено лукавство откъснала 5-6 сребърни косъмчета от опашката си, та ги подарила на птицата с пожелание да не губи време в песимизъм, ами да прави ново гнездо и да бърза да мъти яйцата, които без друго можело да останат на запъртък от силния стрес. Свраката не вярвала на очите си, но послушала съвета, скоро цялата гора разбрала, че лисицата със златните обувки има и златно сърце. Когато се излюпили малките, майката първо ги научила да се обръщат почтително към благодетелката си и да я почитат като кръстница. Лисицата също останала доволна от стореното, то не й струвало нищо – сребърните косъмчета напролет щели да се умножат в опашката, а придобитият авторитет бил безценен.

Не се минало дълго, случила се беда с мечката. Счупила си два крака и нямало как да гледа рожбите си, а те имали нужда от храна, грижи, възпитание. Вярно, мечката имала роднини и пратила телеграма за помощ – до братовчедка на Северния полюс, две панди в Китай, гризли и даже еноти незнайно къде. Както е видно, това били далечни роднини – докато дойдат, докато се ориентират в обстановката, мечетата можело и да се поболеят от глад, страх и самота. Вълкът бил готов да ги храни заедно със своите деца, ала мечетата не понасяли неговата домашна кухня. И заекът искал да услужи, но неговата челяд била толкова голяма, че морковите в близките градини нямало да стигнат за всички и трябвало да се купуват плодове и зеленчуци от града. Така от дума на дума животните решили да съберат помощи помежду си, за да гарантират изхранването на мечетата, докато майка им оздравее, а и на нея да доставят медикаменти и проходилка, за да тръгне пак сама.

Лисицата дала за общото дело пари – предложила златните си обувки на благотворителен търг и трябва да се признае, осигурила почти половината от нужните средства. Мечетата узнали за щедростта й и макар че след майка си най-много обичали мед, подарили й едно гърненце от неприкосновения семеен запас. Но лисица мед не кусва, та хитрушата им благодарила най-искрено и признала, че на нея мед й капе на сърцето, когато уважително й кажат кума.

Тя вече нямала златни чехлички, но все още се кипрела с брилянти на ушите, а всички местни кокони й завиждали. Е, имало си и неудобства – трябвало да внимава, за да не загуби обиците или да й ги откраднат, да си връзва кърпа на главата и зиме, и лете, за да не ги одраска на някой храст и т. н. Все пак живеела във вековна гора и накитите, колкото да я красяли, създавали и редица тревоги за кокетката. До деня, в който над столетните дървета се извил страшен облак. Започнало да гърми, да трещи, а близката река придошла и като яростен водопад се стоварила над гнезда и леговища. Животните се хвърлили да спасяват кой каквото има и може, от мълниите лумнал пожар, а от близките села тръгнали хора с брадви, коси и вили да гасят огъня. След седмица старата гора по нищо не приличала на себе си. Оцелелите й обитатели се чудели откъде да подхванат работата, за да възстановят домовете и да изхранят поколението си. Хората също разчиствали най-упорито пожарищата и затлачените с кал долове, но се виждало – трябва да минат десетки години, за да излекуват раните от бедствието и птиците пак радостно да чуруликат.

Лисицата гледала тъжната картина и си мислела за какво са й брилянтите, като ушите й не чуват глъчка, обичайна за гората, а хората са хвърлили ловджийските пушки, за да помогнат на довчерашния си дивеч да оцелее. И решила – ще даде обиците в съседното горско стопанство, да купят с тях хранилки и храна за събратята й, да осигурят фиданки за залесяване. Никой не можел да я командва за това-онова или да пожертва даже косъм за общо добро, но тя го искала. И го направила не за слава, а от обич. Даже не й казали, че има златно сърце. Защото златото има цена, а сърцето няма, за горските обитатели тя била просто Кума Лиса.