Петър Волгин е журналист и писател. Известен е със своята провокативност, остър език и умението за безкомпромисна аутопсия на обществения и политическия живот. Бунтар по душа, възгледи и действия. Надява се, че един ден и в България образованието ще надвие чалга културата и знаещият човек ще бъде по-уважаван от този с мерцедеса. Вярва, че журналистиката е оръжие, което трябва да се използва по предназначение за показване на истината, а не за трошене на орехи, както се използва днес. Сравнява професията с мита за Сизиф, който според едно есе на Камю трябва да си го представяме щастлив. „Журналистиката е нещо, което ти носи щастие независимо от трудностите“, казва Петър Волгин.

Той е роден през 1969 г. в София. Завършва Националната гимназия по древни езици и култура (НГДЕК) и българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Става известен със скандалното си предаване „Без контрол“ по БНР, от 1998 г. В момента е водещ на предаването "Деконструкция" по БНР (всяка събота между 12 и 14 ч). Продуцент е на обедните предавания по БНР, едно от които е "12+3". От 2005 г. до 2010 г. води авторско телевизионно предаване "Вярно с оригинала" по телевизия „TV7“.

Той е автор на книгите "Медиен апокалипсис" (2000), "Лудница" (2004), "Неудобните" (2004) и др. Наскоро Петър Волгин издаде най-новата си книга „Радикална еврейска енциклопедия“. Книгата представлява художествен роман с документални елементи. Излизането на романа съвпада с това, че тази година се навършват 70 години от спасяването на българските евреи от Холокоста.

Накрая, забравихме да кажем, че телефонът на Петър Волгин звъни с „Light my fire“ на „The Doors“. И където е той, наистина гори огън. 

 - Преди да започнем разговора за новата ви книга, бих искала да ви попитам как ще коментирате водещата новина, че България, обяви, че виновник за атентата в Бургас ливанското движение „Хизбула“. Какво означава това за България?

- Това е ужасно. Ужасно е, не защото сме обявили една или друга групировка, че е автор на атентата, ужасно е, че България, в лицето на българските управляващи, за пореден път доказаха, че са едни прости изпълнители на чужди решения. Това е най-лошото. Моят критичен патос в случая не е насочен нито към Вашингтон, нито към Тел Авив, а напротив – тези страни имат интерес, който защитават. Те имат интерес „Хизбула“ да бъде обявена за извършител на атентата и правят всичко възможно, за да реализират този свой интерес. Браво на тях. Така трябва. Всяка една страна трябва да действа така, както действат Израел и САЩ.

Въпросът е не защо те правят така, а защо ние не защитаваме своя интерес. Защо ние влизаме в един чужд мач, в една чужда игра, която определено не е изгодна за българските интереси. Техните политици и управляващи защитават техните интереси, а нашите политици не могат да защитят българските интереси.

Това е най-обидното и най-тъжното, че ние винаги сме имали управляващи, които са изпълнявали заръки – още от едно време - заръките на фашистка Германия, след това заръките на комунистическия съветски съюз, сега заръките на Съединените щати. Никога българските политици не са мислили как да направят така, че да защитят българския интерес. 

- Може би като по-малка страна се страхуваме да откажем исканията им.

- Ние имаме комплекс. Заради него сме готови да направим всичко, само и само да бъдем похвалени. Като знаеш, че големият батко ще те потупа по рамото и ще те похвали, си готов на всичко. Той след това ще ме похвали, значи аз съм много ценен и много важен. И за едно отиване до Вашингтон, за една среща с Обама, ти си готов да направиш всичко, което ти кажат от там.

Това е проблемът – че нямаш достойнство, че нямаш сила да кажеш: "Не, аз не съм съгласен. Ти може да си много готин, да си много голям, много стабилен, обаче моят интерес тук ме кара да мисля, че не би трябвало да се съглася сто процента с теб. Аз те уважавам много, но моят интерес тук диктува аз да действам и да мисля по друг начин." Ето това нещо българските политици не могат да го кажат.

Това е и комплекс, и страх. Това всичко е подплатено и с някакво финансово стимулиране или друг тип стимулиране от чужбина.  Те ти казват – ето ние например ще ти помогнем на теб да спечелиш изборите и нашите тогава са готови на всичко, дават всичко.

- Да се върнем към основния фокус на разговора ни, новата ви книга „Радикална еврейска енциклопедия“. Защо решихте да напишете книга, свързана с евреите?

- Тази тема присъства в моето поле на интерес от много време. Отдавна чета такъв тип литература, занимава ме тази цивилизация. Тя е безкрайно интересна, защото е много древна. Тя е цивилизация и народ на няколко хиляди години, който е преминал през безброй перипетии, опасности, трудности, бил е на ръба на унищожението, въпреки това е оцелял. Затова ми беше интересно да разбера какво се е случило през годините, как хората са оцелявали, как са стигали до някакво величие, след това отново са се сривали.

Интересно е да се наблюдава как се променят тези хора, тяхното отношение към света и към религията, как им влияе взаимодействието между другите народи. Това безспорно е един народ, който най-силно взаимодейства с другите по простата причина, че 2000 години те не са имали своя държава. Те са били разселени в Европа, в Азия, в Америка. Те са живели сред други народи и са допринесли от своята култура. Реших тези неща, които съм прочел и научил, да ги събера в едно интересно романизирано четиво. Познавам евреи от Америка, от Русия, така че имам представа не само от историческата част, но и от това, което те представляват в момента. И двете неща съм се старал да ги съчетая.

- Евреите през годините трудно са оцелявали, имали са тежки моменти. В този смисъл доколко българският народ има общо с еврейския?

- От тази гледна точка има много общо, защото и българският народ много пъти е бил на ръба на оцеляването. Много пъти е бил пред изчезване, бил е под робство, бил е под чуждо владичество, но все пак е успял да се запази, явно има много силни живителни сили. От тази гледна точка си приличаме много с евреите, с тази разлика, че те са се движили по целия свят, докато ние сме седели на едно място.

- Дали те не са по-единни от нас?

- Не знам дали може да се каже така. Сигурно знаете тази фраза, че там, където има двама евреи, има двайсет мнения. Те са характерни с това, че непрекъснато спорят помежду си, много трудно постигат съгласие, имат най-различни концепции за всичко, от най-елементарните битови подробности до проблемите на бога и вселената. От тази гледна точка също много си приличаме, защото и ние обичаме да спорим и никога не сме съгласни, дори и със себе си.

- Всъщност книгата е художествен роман, а не документален, така ли?

- Да. Книгата е роман, с всички характерни неща за романа като интрига, сюжет, криминалност, разследване. Разликата с традиционните романи е, че в нея има една част, която е чисто документална. Това са тези биографии на различни известни евреи. Тази биографична, документална част върви паралелно с художествената. На пръв поглед изглежда, че те не се допират. Всъщност се допират, но читателят ще разбере това, като стигне до края.

- Предварително ли бяхте измислил сюжета? И за колко време написахте книгата?

- Структурата я бях измислил предварително. По отношение на интригата, тя се изменяше в процеса на самото писане. Настъпваха обрати в сюжета, които бяха изненада за самия мен. Героите сами започват да действат неочаквано и за мен.

Самият процес на писане продължи 9 месеца, но разбира се, подготовката беше много дълга, защото аз от години чета такава литература. Технически е 9 месеца, но като цяло е много повече време. 

- Защо решихте заглавието на книгата да е „Радикална еврейска енциклопедия“?

- Радикална се казва, защото тези хора, за които аз пиша, всеки сам по себе си е радикален – и Фройд, и Маркс, и фигурите на месиите, които описвам там. Това са хора на крайностите, които вярват в някаква идея и са готови на всичко, за да я осъществят. И съответно трябва да положат много усилия, да са радикални и крайни в това свое желание. "Еврейска" е ясно защо, а "енциклопедия", защото при евреите е много силен култът към знанието. Може би, защото този народ дълги години не е имал тип аристокрация или свещеническо съсловие, след като римляните ги изгонват от Палестина, и те е трябвало да се скитат по различни земи. Тях е трябвало да ги държи нещо друго, различно от земята и държавата, и това друго е знанието. Те много ценят познанието. Например за европейците през средните векове най-важното е било да бъдат рицари, да участват в битки или да са земевладелци и да владеят крепостни селяни. За евреите това не е съществувало. За тях единствената опция да се отличат, да покажат, че имат някаква ценност, е било да знаят. Колкото повече знаеш, толкова си по-ценен и те уважават.

На мен това много ми харесва и би ми се искало и днес да е така – да уважаваш някого не защото той има мерцедес или триетажна къща, или има пет вили на морето, а да го уважаваш, защото той има достатъчно богата култура и познания, въз основа на които той може да разсъждава интересно. При евреите е така – те са уважавали хората, защото тези хора са притежавали много познание, енциклопедично познание. Затова така кръстих книгата като един реверанс към тяхната страст, към учението и познанието.

- Според вас това уважение към познанието и знаещия човек ще се превърне ли някога в ценност и в България?

- Много съм скептичен. Въпреки че, ето виждаме, че много млади хора заминават да учат в чужбина, но не просто, защото искат да живеят на по-хубаво място, а защото знаят, че като отидат в един университет в Щатите или Европа, ще получат по-добро образование, отколкото ако завършат в един университет в България. Явно у тези млади хора, а и у техните родители, съществува мисленето, че трябва да се получи по-добро образование, където ще научиш повече неща.

За жалост тук, в България, цялостният климат не благоприятства за това да учиш и четеш. Цялостният климат ти казва: абе, гледай сега, ти няма какво да четеш и да се образоваш, винаги можеш да си купиш пет дипломи, дори можеш да не ги купуваш, а да ги вземеш, защото образованието ни е на такова ниво, че е много лесно да вземеш, колкото си искаш дипломи. От там нататък много по-важни са ти връзките, парите и затова на четенето и образованието не се обръща никакво внимание.

Това в дългосрочен план е много вредно, защото израства една нация от елементарни хора, част от които по-късно ще станат управляващи. Те ще решават съдбините на тази страна, а при липса на образование те нито ще могат да ги решават както трябва, нито ще знаят как да се държат с чуждите си партньори, с управляващите на другите държави. Така ще станат податливи на всякакъв натиск, на манипулации, защото са прости, а са прости, защото като малки не са чели.

- Хората, които отиват навън да търсят познание и по-добро образование, в много от случаите не се връщат повече тук, или се връщат и като видят средата, заминават отново.

- Както казваше Тони Блеър навремето: „Имаме три приоритета в Англия, това са образование, образование и образование.“ И при нас трябва да е така. Винаги съм смятал, че това е един от основните приоритети, които България трябва да следва. Не строежите, не магистралите, не спортните зали, а ученето, образованието. Там трябва да се насочи основната енергия на обществото, основните пари, за да може да се изгради една достатъчно добра база, където има добро заплащане за учителите, университетските преподаватели. По този начин хората ще могат да получават наистина качествено образование. В днешно време без него си абсолютно загубен.

Неслучайно толкова се говори за икономика на знанието. Говори се за това, че само един човек, който е достатъчно грамотен езиково, компютърно и всякак успява, а колкото си по-прост, си толкова по-беден. Сега в България не е точно така. Има много богати прости хора, но това е временно. Те са получили по друг начин това богатство и то много бързо се изпарява. Когато ти не си постигнал своето богатство и своя просперитет благодарение на собствените си умствени качества, тогава вероятността да го загубиш и разпилееш за глупости е много по-голяма.

- Действително днес у нас се гледа с циничен присмех на образованието и познанието, и това понякога идва от самите управляващи.

- Самите управляващи в момента не разбират колко е важно хората да бъдат образовани. Затова сме свидетели на всякакви такива безумия и в управлението, и в обществото като цяло. Затова сме свидетели и на възхода на чалгата, на този тип култура, не само като тип музика, а изобщо като отношение към света, като начин на живот. Чалга поведението е преобладаващия модел и за мъжете, и за жените. Това пак е от простотия и от липса на култура. Културата може да се придобие, само когато полагаш целенасочени усилия да я придобиеш. Тя не може ей така изведнъж да ти дойде. Трябва ти да я търсиш и ти да я намериш.

- Мислите ли, че от 1990 г. насам у нас има някаква положителна промяна по отношение на култура и образование?

- Положителната промяна е в това, че вече няма пречки. Преди 1989 г., когато аз бях юноша, беше трудно да намериш някоя хубава книга или някой хубав филм. Не се позволяваше да се внасят такива вредни, според режима, книги и филми. Имаше една цензура, която не позволяваше на хората да научат повече. След '89 година това го няма. Вече, ако искаш, можеш да намериш всякакви книги и филми, театрални постановки и музика без никакъв проблем. Въпросът е дали искаш, но и също дали имаш материалната възможност, защото да си купуваш непрекъснато книги е скъпо.

Но съм убеден, че е по-добре да се лишиш от двайстия чифт обувки или от трийстия панталон и да си купиш няколко книги. Аз, разбира се, не призовавам хората да ходят голи и със скъсани дрехи, но просто е по-добре да имаш 19 чифта обувки и една книга, отколкото 20 чифта обувки и нито една книга.

- Вие сте завършил Националната гимназия за древни езици и култура (НГДЕК), едно култово място, от където излизат интересни хора, много от които в момента са известни обществени личности, журналисти. На какво се дължи този факт??

- Това никак не е изненадващо. И това не е, защото там се учеха някакви различни неща, които не се учат в другите училища. Вярно, там учиш старогръцки, старобългарски, латински, култура на Древна Гърция, което, разбира се, страшно много ти отваря хоризонтите и начина на мислене, но дори това не беше най-важното. Най-важното там беше отношението, което съществуваше между преподаватели и ученици. Преподавателите там те възприемаха като абсолютно равностойна личност. Те не гледат на теб като някакъв малък глупак, на който трябва с фуния да му налееш някакви знания в главата. Те гледаха на нас като на хора, които са интелектуално подготвени, разбира се много по-малко знаещи, но които са способни да възприемат и да мислят самостоятелно. Те ни учеха да мислим самостоятелно и това е най-големият урок от това училище. Това е неговият най-голям плюс.

Сигурно затова днес има толкова много хора, които са интересни и които са в изкуството, в културата. Виждаш някой интересен режисьор или писател и разковничето се оказва НГДЕК, където от малък е научен да мисли самостоятелно, да бъде различен, да търси нови пътища и това му остава за цял живот. Там ти казват: „Ти можеш!“ Учат те така, че ти да израснеш със самочувствието на човек, който може, който не бива да се страхува да пробва отново и отново, и дори и да сбърка да не се депресира, а да започне отначало.

- Бил ли сте бунтар тогава?

- Да (усмихва се). Политически. Аз винаги съм се интересувал от политика. Преди '89 нямаше толкова политика, в този смисъл на думата, в който след това. Въпреки това, аз протестирах заедно с други мои съученици срещу този диктат, който беше, срещу тази липса на свобода, срещу желанието да има само една правилна идея и концепция, и всички да се съобразяват с нея. Ние искахме да има различни позиции и различни концепции. Борихме се за това.

- Затова ли избрахте да станете журналист?

- И затова, защото са ми интересни процесите, които стават в обществото, интересни са ми как взаимодействат едни или други политически играчи и в крайна сметка какво постигат. Интересно е да видиш тези хора дали дърпат страната напред или напротив – забатачват я. Хубавото е, че можеш да влияеш по някакъв начин на тези процеси със своята позиция, със своите коментари, със своя възгледа за живота.

- Доколко журналистиката в момента може да влияе на процесите в обществото?

- Тя може, друг е въпросът дали го прави. За жалост в България журналистиката в днешно време в 80-90% от случаите е абсолютен обслужващ персонал на политици, на икономически играчи, на олигарси, но в никакъв случай не е коректив. Това е най-тъжното, защото това е едно много силно оръжие, което трябва да бъде използвано по предназначение, а не да бъде използвано да чупиш орехи с него. Това е журналистиката в днешно време – един боен меч, който ти го използваш, за да си строшиш орехите. Това е лошото, надявам се да се промени.

- Веднага след 90-та година имаше ли по-голяма свобода на медиите?

- Да, защото тогава се разчупваха оковите. След това нещата си влязоха в някакво русло, вече се знае коя медия кои интереси обслужва, кои вестници, кои телевизии към коя групировка са и свободата мина на много заден план. Остана единствено обслужването на някакви интереси. В това се превърна българската журналистика – в един келнер, който изпълнява поръчки.

- Доколко в тази среда един журналист може да извоюва сам свободата си и доколко е подвластен на обстановката, в която работи?

- Много е трудно да си сам, когато всички наоколо са лакейски настроени. Трябва самата медия, в която работиш, нейните собственици или ръководители да знаят, че работят за обществото и за това обществото да бъде информирано и процесите да бъдат анализирани дълбоко, а не да се харесват на този или онзи управляващ. Двустранен трябва да е процесът – и журналистите от една страна да държат на своята свобода и това да информират качествено хората, и в същото време тези, които ги ръководят, да имат същото самосъзнание.

- Вие имал ли сте случаи в практиката, в които сте искал да защитавате свободата на словото и това по някакъв начин е било ограничено?

- Да, имал съм преди години, когато много хора бяха уволнени от радиото. Причината беше, че ние смятахме, че не трябва да сме просто едни слуги, а трябва да казваме това, което се случва, а не това, което управляващите смятаха, че трябва да казваме. Тогава решиха радикално проблема, като ни уволниха. Сблъсквал съм се с властта, която е нетолерантна и иска да наложи своя модел с цената на всичко и знам какво е да се биеш с властта. Много неблагодарно занимание.

Въпреки това аз вярвам, че човек трябва да го прави, трябва да се съпротивлява. Както е казал Камю в едно свое прекрасно есе „Мита за Сизиф“: трябва да си представяме Сизиф щастлив. Той бута камъка нагоре, бута го, той пада, после пак го бута, въпреки това, трябва да си го представяш щастлив. И ние трябва да си представяме журналистиката като едно нещо, което ти носи щастие независимо от трудностите. Винаги съм смятал, че човек трябва да се бори за идеите си и да ги защитава, щом смята че те са правилните.

- Освен всички трудности, журналистиката е и професия, в която май трябва да свикнеш да си повече мразен отколкото обичан?

- Да, задължително. Аз вярвам, че нещата, които защитавам, имат смисъл да бъдат защитавани, вярвам, че има смисъл да защитавам свободата, многообразието, справедливостта. Вярвам, че трябва управляващите да бъдат справедливи, а не просто да крадат, смятам, че това трябва да бъде защитавано. Това не значи, че ще бъдеш обичан.

- Какво бихте казал на младите хора, които имат амбиции да се занимават с журналистика в днешното време и днешната среда в България?

- Да вярват в себе си. Да вярват в собствените си сили и собствените си способности, и да се образоват непрекъснато. Няма значение какво – учете езици, биология, древна цивилизация, математика, всичко. Важното е постоянно с нещо да си занимавате ума, не само, защото ще натрупаш определен обем познания, а защото ще се научиш да мислиш, ще се научиш да отговаряш на мисловните предизвикателства. Това е важно не само за професията, но и за живота.

Още по темата

08/02/2013

България

Журналисти от ЕС излизат с инициатива за свобода на медиите