Калин Манолов: Левите интелектуалци - комплексирани неудачници

Последна промяна на 11 юли 2013 в 13:07 17963 80

Калин Манолов

Започналата в OFFNews дискусия за държавността, внезапно доби друга насока след текста на Петър Волгин "Десният интелектуалец - амебата на българския преход".

Краен и предизвикателен, текстът на Волгин веднага породи реакция. Днес ви представяме текста на Калин Манолов.

Калин Манолов

Още от епохата на Просвещението въпросът какво означава да си интелектуалец предизвиква впечатляващо разноречие. По това време управляващите осъзнават, че позовавайки се единствено на божествените наредби, няма да могат да поддържат предаността на обществото. Затова се съюзяват със светски интелектуалци - от художници и драматурзи до историци, социолози, архитекти, икономисти и технократи. И не само се съюзяват, но направо ги осиновяват. Понякога след дълго ухажване; понякога интелектуалците доброволно прославят държавата, както правят професорите в Берлинския университет през ХIХ век, които провъзгласяват себе си за „интелектуалната стража на Хохенцолерните” (владетелите на Прусия). Социологът Карл Манхайм пише по този повод: „Историята на интелигенцията е пълна с примери за усещането на собствената важност – от високомерието на свещеническия слой и на техните съперници, гадатели и пророци, през придворните поети на ренесансовия хуманизъм до историческите визионери на Просвещението и романтическите философи, произнесли присъдата на Weltgeist (световния дух), от чиято висота именно те правят крайни оценки на миналото”.

По това време, в края на седемдесетте години на ХIХ век се възстановява и Третото българско царство. Сигурно защото тогава наричат българите „прусаци на Балканите”, новородените български интелектуалци стават „интелектуална стража” на Кобурга (по руски тертип ги наричат „интелигенти”, но западната наука не прави разлика между тях и интелектуалците) . После на Димитров. После на Живков. После на когото дойде. И така вече век и половина: от Шпрее през Волга, от Ансамбъла на Трудовата повинност през ученическия драмсъстав, та чак до канала на Перловската река… Истински медиен апокалипсис!

Апокалипсисът е медиен заради неограничения достъп на деконструкторите на нео-либерализма до националните средства за масова информация, тоест до каналите за разпространение на идеи. А е Апокалипсис, защото и съвременните български интелектуалци не са оригинални мислители. Те дори не са специалисти в някаква определена област на знанието. Повечето не са и особено интелигентни. Те оценяват новите идеи според лекотата, с която тези идеи се вписват в картината за света, която считат за съвременна или напредничава. Рядко разбират това, за което говорят, но за „прекупвачи на идеи”, както Фридрих фон Хайек определя интелектуалците, това дори е преимущество.

Ако дефиницията на един „десен гуру” за интелектуалците не ви харесва, има и други. Според центриста Йозеф Шумпетер характерните черти на типичния интелектуалец са липсата на пряка отговорност по практическите въпроси и съответно липсата на знания от първа ръка за тях. Но може би най-интересна е дефиницията на „лявата икона” Пиер Бурдийо: „интелектуалците са двойнствени същества, които съществуват и просъществуват само доколкото, от една страна, съществува и просъществува автономен интелектуален свят (т.е. свят, независим от религиозните, политическите, икономическите и др. власти), чиито специфични закони той зачита, и доколкото, от друга страна, специфичният авторитет, който се изгражда в този свят, благодарение на автономността, е въвлечен в политическите борби”.

Да, левите интелектуалци обичат да се месят в политиката. Тогава настъпва истинският Апокалипсис. Той започна преди век и половина с твърдото, но напълно безпочвено убеждение на Маркс, че ресурсите в природата са неизчерпаеми и на разположение на всички по всяко време, и че в комунистическото общество трудът ще се превърне „от бреме в удоволствие”, дори ще стане „главната потребност на живота”. Независимо колко живота отне и колко икономики срина, комунизмът не успя да докаже истинността на тази ирационална вяра. Затова, когато през 1989 г. всички бекапе-та по всички земни кълбета паднаха от власт, комунизмът, осиротял и посрамен, се върна в полето на надутата диалектическа реторика, съчетана с осмиване и обругаване на опонентите. Откъдето тръгна и където всъщност му е мястото. И откъдето идва „силата”, с която левият интелектуалец, по принцип свръхчувствителен, всъщност свръхподозрителен към реалността , громи наред …

Впрочем от втората половина на 40-те години на миналия век насам интелектуалците в България не можеха да бъдат други освен леви. Разбира се, както при всеки социализъм, имаше по-леви от другите. Имаше и известно пренареждане след прословутия Априлски пленум - кои да са на предна линия, кои по-встрани, кои, макар и леви, да бъдат маргинализирани (макар че в реалния тоталитарен социализъм няма начин ВСИЧКИ интелектуалци да не са маргинализирани!) Сега синовете на най-първите, замаяни от непрекъснато удряне на чело пред поредния батюшка-самодържец, пак размахват опърпания скелет на социализма като връх на човеколюбието. Но за разлика от преди седемдесет години, днес, освен мотивите им, трябва да се постави под въпрос и тяхното психическо състояние.

Лудвиг фон Мизес го е описал превъзходно. Противопоставянето на либерализма от страна на социалистите според него не е плод на здравомислие, а на психическа патология, породена от ненавист и от едно неврастенично състояние, което би могло да се нарече „комплекс на Фурие” (по името на френския социалист Шарл Фурие (1772 – 1837). Фурие, наричан „fou (глупака) du Palais-Royal”, несъмнено е умопобъркан. Не само защото настоява за реорганизация на икономиката и на цялото общество, при която индивидите да са групирани според техните вкусове във „фаланги”, които ще са толкова успешни ,че за няколко месеца целият свят ще бъде убеден в ползата и необходимостта от тази нова обществена организация, а защото е уверен, че при социализма „океанът вместо от солена вода ще бъде от лимонада”. Формулирайки диалектическия материализъм, Маркс стъпва именно върху фалангистките утопии на Фурие…

Цялата социалистическа литература е пълна с такива безсмислици. Но точно те ù печелят най-много поддръжници. Огромната част от привържениците на социализма не са успели да осъществят амбициите си. Надеждите им са провалени, а плановете - осуетени, най-вече защото умственият им потенциал е недостатъчен. Това им е причинило дълбока болка. Намерили са утеха в идеята за социализъм: в убеждението, че не самите те, а светът е виновен за техния провал. По-точно виновен е несъвършеният социален ред. Събарянето на този ред ще им донесе онзи успех, от който съществуващата система ги е лишила.

Подобни внушения повишават депресираното самочувствие на подобни хора и ги освобождават от терзанията на комплекса им за малоценност. В резултат те така се вкопчват в своята „спасителна лъжа”, че когато трябва да избират между нея и здравия разум, жертват разума.

Няма как всеки, страдащ от „комплекса на Фурие”, да бъде пратен на лекар: броят на страдащите от него е твърде голям, констатира Мизес. Пациентът трябва да се лекува сам. Да се научи да приема това, което животът му поднася, без да търси изкупителна жертва. Да положи усилия да разбере и основните закони на сътрудничеството между хората в едно общество. Или да продължи да се плацика в първичния бульон, без шанс да еволюира във форми на живот, по-сложни от тази на левия български интелектуалец.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!