България се бори с Плана за възстановяване и устойчивост като прасе с тиква. Както много анализи показаха ясно, първият вариант на плана подхождаше повече на първата петилетка на БКП, обявена на V конгрес на комунистическата партия през 1948 година. И в двете идваха едни пари отвън, и в двете икономиката се трансформираше, и в двете имаше голяма данъчна тояга, и двете наливаха милиарди към държавния сектор за сметка на частния.

Вторият вариант на европлана „снизходително“ намали дела на парите за чиновници от 70% на 60%, но пък той изчезна мистериозно и преди няколко дни беше вкаран трети вариант от правителството в оставка. Този трети вариант е малко по-добър с някои полезни промени за развитието на индустрията, енергетиката, науката и технологиите, но отново бих го нарекъл „Иновативна България, Зелена България, Свързана България и Справедлива България – стиропорът е навсякъде в големи количества“.

Да, наистина над 20% от ресурсите по плана ще са за саниране на сгради.

Още преди 2600 г. китайският философ Лао Дзъ е прозрял, че колкото повече закони и данъци има, толкова по-беден е народът и по-богати са управниците. Та неслучайно каквито и пари се зададат, политиците гледат да ги наврат в държавните структури, агенции и фирми – от там се краде и разпилява най-лесно.

Но Европейският съюз е такъв, какъвто е и не е по сила на българите да го оправяме, поправяме или навигираме. Затова и когато европейците са решили да дадат едни огромни пари, събрани основно от данъците на богатите държави, работата на българския избирател е да окаже натиск върху българските политици да ги използват по възможно най-ефективния начин.

И тук стигаме до може би най-големия парадокс на българския План за възстановяване и устойчивост – от 6 милиарда евро за „усвояване“ с основна цел създаване на нисковъглеродна икономика българското правителство не е предвидило дори 1 евро за управление на самия въглерод. Сякаш въглеродните емисии в българската енергетика и индустрия ще изчезнат изведнъж, след като се купят нови компютри за ЕСО или като се налепи още стиропор. Или пък че по чудо само на българската държава ще бъде позволено да продължи да ги плаща от джоба на данъкоплатеца през държавна помощ (Румъния получи забрана преди месец, много преди да дойде 2025 г.).

Например, наболелият проблем с Маришкия басейн произлиза от едни 20 милиона тона въглерод, които четирите въглищни централи в региона емитират годишно, за да произведат около 35% от българската електроенергия.

Тъй наречената Зелена сделка е комбинация между увеличаваща се цена на въглеродните емисии, които електроцентрали и индустриалци трябва да плащат, и забрана през 2025 г. държавата да ги подпомага с държавни пари. А общата цена е внушителна – само за Маришкия басейн въглеродните емисии на година по сегашните цени са около 800 милиона евро.

Вероятно от следващата година за държавната ТЕЦ-Марица Изток 2 ще е по-изгодно да не работи изобщо, защото разходите само за въглеродни емисии ще са по-високи, отколкото всичките приходи на централата. Ситуацията с двете американски централи е малко по-добра поради по-добрите договорни отношения с държавата, по-ефективните разходи и по-доброто управление на финансовия риск за въглеродните емисии. В крайна сметка до 5-6 години ТЕЦ 1 и ТЕЦ 3 също ще са в подобно положение.

Както писах в предишните статии, пред България стоят две основни опции:

1) Да затвори електроцентралите в Маришкия басейн и да ги замени с микс вносна електроенергия от всички съседи в краткосрочен план и вероятно от турските новостроящи се ядрени централи в средносрочен и дългосрочен план.

2) Да преустрои въглищните ТЕЦ-ове в газово-водородни като намали разходите на емисии с около 75%.

Няколко новини през последните месеци обаче ни накланят към мисълта, че е възможна и трета опция – изграждането на системи за улавяне, складиране и използване на въглерода, чрез които де факто да се елиминират около 30% при изгаряне на въглища и над 90% при изгаряне на природен газ (ако нужната инвестиция се държи под 1 млрд. евро).

През последните два месеца е имало редица срещи на ректорите на Минно-геоложкия университет и Техническия университет с бизнеса, граждански организации и публичния сектор, на които е станало ясно, че е много вероятно геоложките структури под Маришкия басейн да са подходящи за складиране на въглероден двуокис.

От началото на 2021 г. се обявиха редица стартиращи проекти за улавяне и депониране на въглеродни емисии из целия свят – Гърция се готви да финансира по Плана за възстановяване и устойчивост такива системи с над $500 милиона; във Великобритания японската Mitsui и холандско-английската Шел инвестират в Storegga Geotechnologies, които развиват проект за складиране на C02 в изчерпани нефтени и газови кладенци в Северно море; в САЩ се даде старт на подобен проект, улавящ въглеродни емисии от Небраска, Айова, Южна Дакота и Минесота и отвеждащ ги за депониране до Южен Илинойс; и може би най-интересният проект е на собственика на Топлофикация Варна и Софийска вода – френската Веолиа, която в партньорство с Carbon Clean започва да инсталира системи за улавяне, складиране и използване на CO2 в британските си топлоцентрали. Миналата година френската корпорация вече започна подобни проекти в Индия. Това означава, че в България имаме международна компания, която вече не просто експериментира, а изгражда и оперира на търговски принцип подобни проекти.

А Европейската комисия почти сигурно ще позволи някаква форма на европейско и публично финансиране на газови проекти – вероятно, когато те са комбинирани с водородни технологии и заместват стари въглищни централи. Това вероятно ще се случи през есента на 2021 г.

В края на краищата, всеки подобен проект зависи от числата – дали ще ни излязат сметките.

Към момента държавната ТЕЦ 2 продава на НЕК електроенергия на около 130 лева на мегават/час без печалба (реално на загуба, покрита от БЕХ), частната ТЕЦ 3 продава на НЕК на около 135 лева на мегават/час с печалба, а чисто новата ТЕЦ 1 продава на около 220 лева на мегават/час с печалба. НЕК пък след това продава на ЧЕЗ, ЕВН и Енерго-про на малко над 92 лева/мВтч.

Във всяко от тези числа делът на въглеродните емисии е около 70 лева (при 1.2 тона емитирани за производството на мвТч).

Както казахме още в началото, българският данъкоплатец под една или друга форма плаща тези въглеродни емисии, но след 2025 г. това ще е невъзможно и съответно нито една въглищна централа няма да може да оцелее без извънредни мерки.

Ако държавата през Плана за възстановяване и устойчивост изгради депо за складиране на въглерод в Маришкия басейн и нужните тръбопроводи, за всички централи ще останат инвестициите по системите за улавяне на въглерода, химическите микро-централи за втечняването му и помпените станции за нагнетяването, така че той да бъде транспортиран до депото.

На базата на съществуващи и изграждащи се подобни проекти можем да предположим, че пълното декарбонизиране на цялата енергетика (при бъдещ преход към газ + водород) и индустрия в Маришкия басейн ще струва между 20 евро/мВтч в най-добрия случай и 40 евро/мВтч в най-лошия случай, като с тази инвестиция се елиминират между 75% и 100% от днешните разходи от 35 евро/мВтч за въглеродни емисии.

Но трябва да вземем и предвид устремно покачващите се цени на тези емисии, които създават гигантска неяснота в финансовата устойчивост на енергетиката, дори ако въглищните централи бъдат превърнати в газово-водородни такива:

На уебинар по поръчка на Европейската комисия група анализатори от МакКинзи представят базов сценарий, при който към 2030 г. въглеродните емисии ще се търгуват в граници между 56 евро до 89 евро на тон. Това означава, че в следващото десетилетие можем да очакваме близо двойно поскъпване на емисиите, което ще направи дори най-ефективните газово-водородни централи тежки за поддържане при политически изгодна цена на електроенергията за бита и индустрията.

Или казано накратко, дори в най-лошия сценарий днес инвестициите за улавяне, складиране и използване на въглерод в Маришкия басейн са на ръба на икономическата изгодност. В най-добрия сценарий пък те имат потенциал да се окажат финансов, политически и социален спасителен сал за българската енергетика като в краткосрочен план запазят работните места и ресурсната независимост на енергетиката в Старозагорско - ще покажем на ЕК план за реална декарбонизация като насреща поискаме 5-10 г. допълнителна подкрепа за въглищното гориво и мини, докато се пенсионират поне 50% от сегашните миньори и изграждаме новите проекти.

В дългосрочен план подобно решение може да осигури лесно прогнозируема и социално и политически поносима цена на електроенергията, правейки я относително независима от международните пазари на въглерода.

Последно, но не и по важност България може би за пръв път ще използва мащабни европейски средства за привличане на наистина свръхиновативни технологии, а не за лепене на стиропор по панелни сгради или спонсориране на производството на Ролс-Ройси за местните зърнени босове.