БГ Рокът от края на 80-те: от „Ера” до „Ер Малък” (Част 1)

Емил Братанов Последна промяна на 30 март 2012 в 23:00 7530 0

група

В последните вечерни предавания по OFFRoad Radio захванахме темата за посланията, изпети в онези емблематични парчета на българския рок. Тогава, в края на 80-те години, те наистина се превърнаха в химни на поне две поколения, които бяха съмишлениците и аудиторията на групи като „Ахат”, „Ера”, „Контрол”, „Нова генерация”, „Ревю” (не мога да изредя всички). Въпреки опитите на Комсомол, Милиция, Комисията при Телевизията и Радиото да заглушат или канализират явлението, Втората БГ рок генерация превзе сцената и признанието на публиката си с емоция, тръпка, страст, искреност и определено собствен почерк. С една, понякога, грапава музика – взривоопасно тежка, или шумно-пародийна, или меланхолично тъмна при други: но с пулса, усещанията, несъгласията, очакванията на осезаемо голяма част от слушателите си от ученическа до средна възраст. Ярък елемент в комуникацията между музиканти и публика бяха текстовете; думите и посланията, обвити в прямота без клишета и пудра (идеологическа и изкуствоведческа). Парчетата на рока от края на 80-те уж бяха единство на музика, текст и страст. Но не съм сигурен дали в някои от тях думите нямаха по-голямо влияние за изграждането на невиждан до тогава дух на единомислие, съпричастност, желание да се изкажат несъгласията и стаените очаквания за промяна…

„Цветя от края на 80-те” е парола за помнещи и любопитни да разберат. Също е и парче на „Ревю”, име на стар албум. Ще стане вероятно заглавие на цяла книга, която трябва да побере и представи посланията на българския рок от споменатото време. Беше тема-начало на разговор на колегата Румен Янев в предаването „Хляб и мармалад” с Васил Гюров – един от участниците и авторите на тези послания.

В „Музикална кутия” поканих друг творец и участник в тогавашната рокеуфория от годините, когато не беше „лесно да си тиква в задния двор на естрадната музика”. Точно преди 20 години слушателите определиха в организираната от предаването класация групата „Ер Малък” за „Откритие на годината”. Преди да създадат тази група, Любомир Малковски бе за мен и най-важната част от старата „Ера” - гласът й. Впрочем, колцина помнят, че „Ера” с песента „Градът” спечели и „Златният Орфей” през 1990 г. Събрахме се заедно и с поета Петър Чухов (екс-„Субдибула”, участвал в немалко групи и проекти, сега в „Кокарда”. Известен също и с издадените си стихосбирки и заслужените награди в автобиографията си). Да поговорим за думите, емоциите и значението им – тогава и днес. Основната роля, разбираемо, отредих на Малковски.

Какво е страх - да нямаш грях,

Какво е грях – да нямаш страх,

Грешно е във нищо да не вярваш,

Грешно е да имаш идеал,

Грешно е пъртина да прокарваш,

Грешно е да се влачиш най-отзад…

 

ВОДЕЩ: Трябва ли да има революционна нужда, за да се пеят парчета с онези текстове, които пеехте тогава? Можехте да пеете за луни, звезди и любови в траш, примерно.

ЛЮБО МАЛКОВСКИ: Аз – примерно – не можех. Признавам си, пробвах един-два пъти, не ми се отдаваше…

ПЕТЪР ЧУХОВ: Плюс това имаше доста хора, които го правеха, то беше пренаситено от тия „звезди”, трябваше да има малко „облаци”…

ЛЮБО МАЛКОВСКИ: Питали са ме – ти няма ли да направиш нещо малко „по-така”, за любов, звезди…, моля ви се – каквото мога правя – не ме мъчете. И не ставаше въпрос за никаква революция, просто свирехме онова, което искахме да свирим. В никакъв случай не смятам, че сме пели против. Имали сме го като настроение, не сме търпели разни неща и сме ги казвали. Тръгна дори приказка – внимавай, ако не се държиш както трябва, ще те опишем в някой текст. Защото това ни беше силата, кой каквото може – това прави. Но чак пък да сме били срещу някого, революции да вдигаме, не е било така, аз не съм го мислил никога по този начин.

Имаше много неща, които ни бодяха в очите и ние не можехме да ги отминем, ако за това става въпрос. Тези неща трябваше да се кажат и сме търсили начин да ги кажем. Това е нещо като „Стършел” с музикални средства.

ВОДЕЩ: А това беше ли поезия, или беше самият живот?

ЛЮБО МАЛКОВСКИ: И двете.

ПЕТЪР ЧУХОВ: Аз мисля, че ако нещо не е самия живот, то не може и да бъде изкуство. А сега също има срещу какво да се пее. И също има неща, които ни бодат очите. Въпросът е, че днес всеки може да изпее каквото си иска без да се притеснява от нищо и точно поради това „тези неща” се губят. В сегашната прекалено обемна кресливост се губят истинските гласове, докато тогава беше обратното – всичко беше фризирано, изравнено и истинските гласове се открояваха. Така мисля, сега също има какво да се чуе, но то някак си потъва…

 

Предаването е прехвърлено в архив на Кутията и можете да чуете или изтеглите ТУК

Очаквайте и втората част на разговора с Любо Малковски и Петър Чухов от "Ер малък".

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови