Откъс от разказа "На изток от Запада" на Мирослав Пенков се падна на изпита на седмокласниците за прием в гимназиите. Те трябваше да направят преразказ на текста. Разказът бе предоставен на OFFNews от издателство "Сиела". Публикуваме втората му част. Първата вижте ТУК.

*
* *

Не след дълго някакви гърци отвориха в село птицеферма. Дадоха ми да проверявам да не влизат пукнати яйца в корите. Заделях по някой лев, мъчех се да пия по по-малко. Дори къщата изчистих. Долу в мазата, в една прашясала кутия намерих Верините маратонките, забравените цветчета. Отрязах им върховете, обух ги и тъй хубаво ми стана, тъй бърз се усетих, бърз и лек. Ех, братчета нещастни. Останали без връзки, износени от крачки в кръг. Сега къде ще ме заведете?

Изкопах два буркана с пари, дето ги криех в двора, метнах се на рейса и в града купих долари. Като се върнах в селото, занесох на гробищата карамфили, че да поискам от умрелите прошка. Оттам отидох на реката. Оставих си малко пари за подкупи, а другите мушнах в една найлонова кесийка. Сложих вътре и снимката на Владислав. Пъхнах всичко в джоба, замижах и заплувах към Сръбско.

Водата – хладна. Течението – силно. Върти изгнила шума. Край мен минава дънер без кора, и той прогнил. Пък аз се чудя – кое ни приковава към земята? И към водата кое ни връзва?

На сръбския бряг двама граничари ме държаха вече на мушка.

– Двеста – казах и измъкнах подгизналата пачка.

– Че на нас ни е по-лесно да те гръмнем.

– Пък аз викам, целувчица ще ми дадете. По дупето ще ме щипнете.

Разсмяха се. Това му е хубавото на нашите две държави, това, дето все ни тегли към дъното: ако нещо не можеш да го купиш с пари, с много пари ще го купиш.

Наброих им още двеста.

Заведоха ме до един граничен пункт. И там платих. Примолих се на един турчин, тираджия, да ме хвърли до Белград. В Белград си хванах такси. Показах на таксиджията плика от Вера.

– Ей на този адрес ме карай – казах.

– Ти бугарин ли си? – рече таксиджията.

– Че има ли значение?

– А-а-а – рече ми, как да нямало. Ако да съм бил сърбин, арно било. Ако да съм бил я бугар, я хърватин, я албанец, не било арно. И мюсюлманин ако съм бил, пак не можело.

– Ей на този адрес ме карай – казах му. Пък той се обърна и ме фиксира със сини очи.

– Па ке те питам – каза, като се мъчеше да ми влезе в диалекта. – Бугарин ли си, србин ли си?

– Не знам какъв съм.

– Е, айде, като не знаеш – каза, – слазяй от колата. Копеле бугарско со крив нос. Пуснахте американците на нас да ни пускат бомби, базите си им дадохте. Славянски бракя!

И като слизах от таксито, наплю ме.

*
* *

И ето ни сега, пак в началото. Тъпча пред Верината квартира, с цветя в едната ръка и „Милка“ в другата. Репетирам си въпросчето, как да я поздравя, какво да ù кажа. Дали малкият ще ме хареса? Ами тя? Дали ще ми даде да ù помагам? Да остана, за да го отгледаме заедно? Да се оженим? Да си народим деца? Понеже аз най-сетне съм готов.
Желязна решетка прегражда вратата. Звънвам, а от другата страна чувам как шляпат малки крачета.

– Кой там? – пита тънко гласче.

– Аз съм – казвам. – Нос.

– По-близо до шпионката.

Навеждам се към шпионката.

– До долната.

Коленича, че да ме види момченцето в дупката, дето са я пробили специално за него.

– По-близо – казва ми и млъква за малко. – Мама ли те подреди така?

– Дребна работа.

Отваря вратата, но не и решетката.

– Извинявай, чичо, ама не е баш дребна – казва ми съвсем сериозно.

– Пусни ме да вляза.

– Сам съм. Но седни отвън, ако искаш, и ги почакай. Аз ще поседя с тебе.

Сядаме от двете страни на решетката. Хлапето е ситно и много прилича на Вера. Нейните очи, нейната брадичка, нейното светнало бяло лице. Всички тея неща времето ще ги промени.

– Откога не съм ял „Милка“ – казва ми, като мушвам шоколада през решетката. – Благодарим, чичо.

– От непознати храна взема ли си?

– Ти не си непознат. Ти си Нос.

И почва да ми разправя за детската градина. Момче някакво го биело. А лицето му тъй посърва. Ех, приятелче малко, колко важни ти се виждат сега тея проблеми.

– Обаче аз съм войник – казва ми, – като тате. Без бой няма да се дам.

После млъква. Дъвче шоколада. Предлага ми едно блокче, пък аз отказвам.

– Мъчно ли ти е за тате? – питам го, а той кимва.

– Обаче сега си имаме Дадан и мама е щастлива с него.

– Кой Дадан? – питам.

Гърлото ме стяга.

– Дадан – казва хлапето. – Вторият ми татко.

– Вторият ти татко – казвам и облягам глава о леденото желязо.

– Много е добър той с мен – пропява сладкото гласче, а аз се боря с отровните си мисли.

Асансьорът пристига с трясък. Вратата се отваря и от кабината блесва светлина. Дадан, висок, хубав в лицето, изскача с пазарска мрежа, а в мрежата картофи, кисело мляко, праз, ръчен хляб. Поглежда ме и кимва объркан.
След него слиза Вера. Лицето ù все същото – грейнало, позвездено от луничките. И устните ù същите – плътни и пламнали.

– Боже – охва, и старото петънце, горе на устната, и то пламва червено. И ето я – увисва на врата ми, а пък земята под краката ми се срива. Изглежда свършило е всичко вече. Тя си е намерила друг мъж, друг мъж ще се грижи за нея. Има си нов живот, а в него за мен няма място. Само след миг ще се усмихна, вежливо ще ги последвам в тясната квартира. Ще изям каквото ми предложат за вечеря – таратор и мусака. Владислав ще ми попее, ще ми порецитира, а аз ще слушам. Докато Вера го слага да спи, ще поговоря с Дадан – или по-скоро той ще поговори с мен. Ще ми разправи колко много я обича, какви взаимни планове кроят. Аз ще го слушам и ще кимам. Накрая той ще си легне. И ето, двама с Вера ще нагазим дълбоко в нощта. Тя ще допие виното на Дадан, ще сложи ръка на моята и ще ми каже: „Мой мили, Носе“, или нещо в подобен смисъл. И даже в този миг аз няма да се престраша. На другата сутрин ще се вдигна рано, уморен, немигнал цяла нощ. Като страхливец ще се измъкна, без да се сбогувам, и ще си ида у дома на автостоп.

– Мой мили, Носе – казва Вера и наистина ме превежда през прага. – Изглеждаш ми смазан от път.
„Смазан“. Ей тая дума казва. И изведнъж ме фрасва мисълта, тъй както мотика фрасва змията по главата. Пада и най-последната окова. Вера и Дадан ще ме освободят. Освободя ли се от тях, аз от миналото се освобождавам безвъзвратно.

И пак се чудя – кое ни приковава към земята? И към водата кое ни връзва?

– Слушай, Вера – казвам. – Така хубаво, както ей в тоя миг, никога не ми е било.

А тя ме води през тъмен коридор.

Нито съм река, мисля си, нито съм от глина.

Край

Още по темата

20/05/2015

Общество

"На изток от Запада" - разказът, който се падна на седмокласниците