* * *
94 – тя беше много дълга година. Ако някой някога ви каже, че една година си е една година, не му вярвайте. Една година може да бъде и един ден. Но може да бъде и един век. Може да бъде дори един цял живот. От това повече няма, това е най-голямата мерна единица. И е само единица. Един живот. Два живота не трае нищо. Ако са ти откраднали и един само миг - това е най-голямата кражба. А ако после разбереш, че от жертвата ти е имало смисъл - тогава вече не е кражба.
През март на 94 Васко и осталите камили постъпиха в армията. Момчета от нашия град. И след като минаха през задължителната Учебна рота, ни ги сервираха на нас, шестаците, вече стари кучета. И ние си ги разпределихме - кой с кого ще дели спарка и коя камила за чие легло, якички и други екстри ще се грижи. Васко ми се падна на мен. Деляхме една спарка в продължение на цяла година. На един метър от мен е бил толкова време, а не съм знаел нищо за него. Защото в йерархията различните набори трудно се сближават. Приятели или неприятели са момчетата от един и същи набор. А по-младите просто са камили и отношенията са, така да се каже, служебни. Съсредоточен в собствената си мизерия, не разбрах нищо за най-близкия си съсед в продължение на много дни и месеци. Късогледството ми беше разбираемо. Но понякога закъснялото проумяване е депресиращо и фатално, защото междувременно са настъпили тежки и необясними промени.
* * *
ВЪТРЕ
Последната вечер преди влизането ми, преди да поемем семейно с колата накъм Пловдив следващата сутрин, седяхме с Ани край входа на блока й и плачехме. Ронехме сълзи и двамата. Тоест сълзите сами се ронеха, ние не им помагахме. Тя ми обещаваше да ми пише. Целувахме се с мокри лица и си обещавахме целия свят. И галактиките, и вселените. Прегръщахме се силно, стискахме се, вкопчвахме се един в друг, сякаш бяхме последните хора върху загиващата земя. И светът беше спрял да съществува, нямаше нито време, нито пространство. Имаше болка. Такава една чиста и млада болка. Обещаваше ми да ми пише, сякаш ми обещаваше спасение от смърт. Тръгвах и се връщах много пъти. Стигах до ъгъла, тя ме гледаше с молещи очи. И аз не издържах, връщах се. И пак се целувахме безмилостно.
Тя ми пишеше. Получавах писмата всяка седмица и си ги вземах от старите по спомената процедура. Гътах баката и те тряскаха писмото с желаните думи върху врата ми. После винаги намирах време да отговоря. Пишех най-влюбените, най-възбуждащите и красиви писма, които повече никога не успях да напиша. Красиви до отчаяние. Обещах й през следващото лято, когато тя отиде на лагер на море, да взема отпуск и да се любим, докато не ни омекнат краката, докато ни се завие свят, докато се наситим… Да се любим на пясъка, във водата, в някоя пресечка през нощта, в тоалетната на ресторанта, в нейното легло, докато приятелките й се правят, че спят… Да се гушкаме, да се топлим… И после да се разхождаме по ръба на вълните… Обещавах й целия свят. И щях да й го дам…
Със Седемнайстия, Биг Бен, Чезето, Медо и Телефониста бяхме съученици преди да влезем. Мъката, Пеловеца, Малкия и няколко други бяха от съседни на нашето градче селца. Все земляци, събрани на триста километра от родния дом. Седемнайстия беше висок, як, грозноват, откровен и душевен, готов да се пожертва за приятел, да излъже за приятел и да пие до смърт. Биг Бен и Чезето демонстрираха безгръбначността си още през първите дни вътре, без свян и излишни скрупули, направо се разкриха, за да сме наясно кой за какво се бори. И това съотношение си беше успех, като си помислим, че в природата безгръбначните са цели 97 процента от всички видове животни.
Медо беше кльощав, лоялен и с тънко чувство за хумор. Телефониста преди влизането минаваше за най-добрия приятел на редник Х, но вътре се отчуждиха. В миналото бяха расли заедно и се познаваха, бяха вършили бели, но различните обстоятелства вътре им повлияха по различен начин. Колко тъпи са били те тогава, дотолкова, че да потвърдят онова блудкавото за битието и съзнанието. За щастие в една друга епоха по-късно някои повреди между тях бяха отремонтирани.
Мъката си имаше верую – да се ожени след излизането, да му се роди дете, „да си види кура да тича из градината“, а след това ако ще и да му изтропат сандалите. Пеловеца притежаваше жестокост и добронамереност в еднакви количества, беше нисък и набит. А приятелството му беше простодушно и искрено.
Времето на изкристализирането на отношенията и характерите в един такъв колектив и в такива извънредни условия е около три месеца. За три месеца се разбра кой колко струва като човешка ценност – разцъфтяха всички скрити качества. Биг Бен слезе помощник-готвач в кухнята един месец след учебна рота. А на Чезето още от първите дни му даваха все тежки задачи като тази да бъде дневален, демек да се почесва върху един стол в коридора по цял ден, или да помага в автопарка. Докато мен не ме изритаха от камиона и дебелото прасе намърда бутовете си на моето място…
Три месеца след учебна рота командирите ми поднесоха опакована с панделка и напарфюмирана добрата новина, че ще се грижа за тялото на транспортния зил. И няма да давам въоръжени наряди. А да не даваш наряди е все едно да оцелееш при атомна война. Както атомната война има свойствата да убива по най-разнообразни начини – чрез взрива и радиацията, така и нарядът има свойствата да те съсипва с най-причудливи форми на унищожение…
Зачислиха ми зила и всички ме загледаха със завист – откъде съм докопал връзки… Разузнаването обаче работи и навън. Допреди това бях карал газка и нямах проблеми с шофирането на големи машини. Наближи време за приемането и предаването на камиона. Леновеца със заешката устна, който го караше досега, се уволняваше след броени седмици. На копелето хич не му пукаше на кого ще сдаде купчината желязо. Подхвърли ми някакви ключове и отвертки, като съскаше доволно, че съвсем скоро ще попълни свободния свят. С още един глупендер – но той това не го подозираше. Подписах се върху някаква хартия. И камионът вече беше под мое управление. Старшината, отговорен за зила, ме изгледа подозрително. Беше от тарикатите. „Всичко знам, всичко мога в този живот, братле.“ Гледаше ме и се подхилкваше. Чудеше си дали ще може да ме научи как се краде нафта в комбина. Щото дъртият му опел не върви с вода. Но тогава аз още не го знаех. Ентусиазиран, обнадежден и смел, исках просто да се докажа колко съм добър зад волана. Едно е да си наивен, а съвсем друго да си се родил с таланта на Остап Бендер и Бай Ганьо. В един по-късен етап от битието можеше и да се договорим нещо с човека, но тогава още ми беше рано, тогава още имах жълто около човката и светъл ореол над главата.
Редник Хикс направи всичко на всичко един курс. Старшината го наблюдаваше как кара и си мълчеше. Караше си нормално. Зяпаше го втренчено. Все едно искаше да му зададе въпрос за бензиностанцията и литрите. Но боецът не му даде такъв шанс с въодушевлението си. Стигнаха до Асеновград. Там купуваха нещо. После обиколиха край станимашката река и влязоха в някакво друго поделение. Слязоха. Старшината му каза да отвие масления филтър и се заприказва с някакъв свой колега. Отвори капака. И се втренчи в двигателя. Кое, мамка му, е филтър от всички тези боклуци… Попита го – кое е филтър… Можеше просто да му го посочи. Но това беше краят, вече си имаше оправдание. Като шофьор ставаше. Но като момче за крадене на нафта си беше гола вода. За старшината този ентусиаст си оставаше обикновен смотаняк и той го бе разбрал през тия няколко часа заедно. Преценил го беше с преценяващите си очи. С крадливия си ум. И в съвсем прав текст му заяви, че трябва да се научи на още много неща. След една седмица на редник Хикс му доставиха без панделка лошата новина, че на зила отива Чезето. И да му го издаде. Но преди това да каже къде са четиридесетте литра нафта от резервоара… и защо не е карал по-икономично… трябваше му доста време да осъзнае, че „някой“ бе откраднал нафтата… С маркуч в туба, както си се краде, засмукваш с уста и пускаш бързо, за да не се нагълташ. Всъщност осъзна го след години. В наивността си не подозираше, че някой висшестоящ просто така ще открадне от мен него… Така се заредиха чудесните наряди и дългото, протяжно като зъбобол време, което се наложи да убива тъпо и упорито, сякаш хвърляше безуспешно и стократно бордюр върху малкия пръст на ръката си…
Освен нафтата от зила липсваха и много от първоначално зачислените му по списък ключове. Каза им, че не знае къде са. Че така го е получил от Леновеца. Тогава лично лейтенант Колко-Съм-Съвестен взе да пили със съвестното си гласче, че как е могъл да се подпише просто така под толкова отговорен документ, че сега трябва да плати от джоба си всички липсващи ключове и че в петък е пазарът на Асеновград и да заминава незабавно да ги закупи… Прецакаха го. Същият този лейтенант в деня на освобождението им векове след тази случка се спря край него и му рече, че ако някой ден отиде до Пловдив, да му се обади, ще му помогне за каквото и да е. Същият този. И ако е решил да учи там, щял да му окаже съдействие с каквото може... Гледаше го и се чудеше, как да му има доверие? Не харесваше хората с предразсъдъци. Преди го е смятал за обикновен охлюв, а после изведнъж променя мнението си и любезничи. Не минават тия, мъжки. Къде ли си сега? Бивш военен, очукан от живота като стар москвич, все така предубеден лейтенант без армия... Днес бих изпил една бира с него, много ясно. Днес оная драма е избледняла и приела други значения.
Онзи петък поне се разходи на спокойствие из Асеновград. Сам. Гледаше жените. Момичетата. Бяха хубави. Печеше слънце и те бяха още по-хубави. Навлечен с въшкарника седна край една пластмасова масичка в някакво кафе на площада. В тия дрехи хич не му и минаваше през ума да заговори някое момие. Пиеше кола, ръфаше баничка и не мислеше за нищо. Не му дреме за шибания им зил, за шибаните им ключове и за тъпите им дебели връзкари… Мазното Чезе веднага успя да намери общ език с крадеца на нафта. Хич не му дреме обаче на тоя смел боец!
Редник Зет Хикс се приспособяваше отлично към условията. Спря да хленчи като някаква женска всяка вечер и все повече разбираше дълбокия метафизичен смисъл на всичко, което го сполетяваше. Аз му се радвах отстрани. Една от малките му хитрости беше да изяви желание да смени стария пощальон малко след учебна рота. Не че това му спести невероятните нощни въоръжени наряди. Но така си открадна парченца свобода. Всяка сутрин към осем, докато на другите им измисляха все по-гадни мъчения като строева подготовка и тренировка с пълно бойно снаряжение, той мяташе кожената чанта на рамо и поемаше по дългия път към завода за цветни метали на шосето между Пловдив и Асеновград. Там съвсем бавно вземаше от пощенската кутия писмата и пакета вестници „Българска армия“, разменяше някоя дума със служителките и сядаше да пие кафе… Два часа. В които наблюдаваше ученичките, които ходеха на стаж в комбината. В които гледаше шосето, по което хвърчаха автомобили за къде ли не. И си представяше, че запрашва право нагоре по отсрещния хълм към вътрешността на Родопите и никой никога няма да го открие. Два часа, в които се радваше на света така, както никой около него не можеше да се радва. Хей, свят, как може да си толкова красив! После си тръгваше и се чувстваше прероден…
Понякога сядаше и във вътрешното барче на завода и удряше набързо пет-шест бири. Връщаше се в поделението развеселен и целия ден летеше между спалното, караулното, щаба и лавката в някакъв друг свой въздух, който нямаше нищо общо със спарения, смрадлив боклук наоколо. Летеше напред-назад както хеликоптерите над полигона. Ден след ден. Ден след ден. До безкрай. До край. До там и обратно. До никъде. Една сива въртележка, в която единственото духовно занимание е да обмислиш с подробности самоубийството си, самоубийство, което да извършиш, преди другите да са те убили. За да спасиш поне една частичка от онова момче вътре.
Време е да почна сериозно. Не че дотук бях несериозен. Двойствеността на това същество ме изумяваше. Понякога я съзирах от гледната точка на единия, друг път от гледната точка на редник Зет Хикс. И в двете тела я усещах. И в двата случая ми се струваше удивителна. Четях. „Сътворението“ от Гор Видал. Наивния и брутален роман „Игуаната“ от Алберто Фигероа. Сборника съчинения на европейски екзистенциалисти. Вече познавах „Погнусата“ от Сартр. Влюбих се в Сократ и Камю. И псувах. Всичко и всички. Четях и псувах. Псувах и четях. Едновременно и неразделно. Псуването и четенето преливаха едно в друго. Тяхната мамица и боклуци, дето ми сдъвкаха и изплюха Битието! Епохата на моя живот вътре също може да бъде разделена на две – преди и след. Периодът преди беше преди да се пречупя. Периодът след беше, когато командирите решиха да си вържат гащите за всеки случай, да се презастраховат, като ми осигурят спокойна служба на Отечеството и ме отърват от даването на въоръжен наряд. Човекът с автомат в ръцете е опасен. През деветдесет и четвърта вече имаше няколко случая на самоубийства и убийства в казармите. Разни откачалки решили, че е много геройско да си пръснат мозъците точно докато са в казармата. Че кой иначе ще ги забележи, ако го сторят отвън? Дори четох съчиненията на един такъв, който преди да си вкара седем шейсет и два в черепа, оставил на човечеството безсмъртните си размисли – Социумът и той били две отделни неща, разбираш ли, които нямали допирни точки. Неговото съществуване било безпредметно, след като той никога не би могъл да приеме правилата на същия Социум и да станел част от него и прочие още по-симпатични щуротии. Чудех му се на тоя вече мъртъв екземпляр какво ли самочувствие е имал, че да пише разни такива мъдрости, как не се е страхувал от думичката „социум“, откъде такава смелост да напише „социум“ с десет различни интенции… Лайна. Този Кънчо просто не беше свикнал да гази в лайната.
