Оптимист по отношение на своята воля

Днес бях гост в едно телевизионно студио.

Мога да напиша цял трактат със заглавие „Защо ходя в телевизионните студиа“. Но ако трябва да се огранича с пет-шест думи – ще кажа така: Струва ми се, че в една държава е по-добре да говорят писателите, отколкото бандитите. Които по някаква вредна случайност са станали политици или бизнесмени. Та така.

Бях в студиото. Бях там с една голяма поетеса – от поколението, което предхожда моето с няколко часа.

Мога да напиша цял трактат със заглавие „Какво формира поколенията“ – но не искам. Ще го оспорите. Българинът оспорва всичко – дори и себе си; собственото си съществуване.

Тя е мъдра жена. И нея сте оспорвали, мои братчета и сестричета – защото беше писала текстове за фолк песни. А тя ги писа, защото вие, същите, не давахте пари (с които тя да живее) за сериозните и, задълбочени стихове. Но за текстовете на фолк парчетата пари намирате.

Не се обиждайте че ви слагам с общ знаменател. Това ще ви подейства отрезвяващо. Вие сте Вие.

И аз съм един от тия Вие.

Така че – не се хвърляйте да ме хапете. И аз съм един от тия, които не са дали пари за картина или за стихосбирка от сума време. Но това е, защото съм писател, подобен на тази поетеса; та и аз не съм получил от вас пари (в замяна на моите мисли), за да мога си позволя да купувам картини и стихосбирки. Тук ще прескоча куп обяснения и ще кажа направо: Но сред Вас има и мнозина, които имат пари и за яхти, и пари за обеди с шампанско със златни люспи вместо мехурчета – но за картини и стихосбирки – не. Така.

Това беше нужно отклонение от темата. А темата е пак пари. Ние двамината, с поетесата, поканени в това сутрешно студио, трябваше да поговорим за следното: Какво е това безобразие?

Това безобразие…

Кое от всички?- ще се усмихнете вие.

А, аз не ви ли казах? Мхм. Пропуснал съм. Така де – за Образованието.

Но вие знаете – вече реагираме така: Всичко е Безобразие, няма нужда да се уточнява за кое от всичките става въпрос. Генерализирано, кардинално, фундаментално Безобразие.

Както се казваше в един стар виц в който някой си се обажда и пита: Ало, Енергото ли е? Не, не, Топлофикация е! А-а-а аха, сбъркал съм…Е нищо де, и на вас да ви е.а майките!

Така реагираме ний! Вий. И аз също, де.

Песимизъм и горчивина – навсякъде. И ние само кимаме с глави и изкарваме горчиви, зли, гнойни хрипове от остарелите си преждевременно гърди. Пушим живота си като отровна смрадлива цигара и от отровния дим хриптим.

Изразявам се така поетично в чест на поетесата. Тя наистина е добра.

И в студиото ни питаха: хубаво ли е да има сто хиляди университета в майчицата ни родина? И ние казахме – не. Питаха ни: хубаво ли е всички дечурлига да кандидатстват само и само психология? И ние казахме – не.

Казахме – трябва също малко и агрономия, и инженерство.

Защото някак си не може всички млади хора да станат психоаналитици, та като пораснат – да работят в елегантни кабинети на третия етаж на луксозни сгради в Лозенец, боядисани в светли и модерни тонове, и там да лекуват известни, богати и красиви хора от леки душевни неразположения. Няма как просто. Трябва някой да се занимава и с хляба и със сиренето и с тракторите и със струговете. На които се правят крачетата на трикраките кушетки за психоаналитичните кабинети. Да. Трябва си.

Питаха ни: Какво става с Образованието? Вие сте писатели – така че – какво става с Образованието?
Тук ще направя отклонение. Ако някой от вас каже: защо писателите да говорят за това – има си експерти, професионалисти! – аз ще дойда и ще му разбия носа. Експертите приличат на тия лекари, които лекуват само десен крак, но ако дойде при тях някой с болен ляв крак – умира си и туй то. Моля – без експерти. Има място и за тях. Но дълго трябва да помисля, за да се сетя точно къде е това място.

Има нужда от хора със сърца, мили мои, от хора ангажирани и хвърлящи сърцата си в огъня – защото живот се живее така – със сърце! Другото е експертиза, другото е куп документи и гадни бумаги, от които се вдига отровна прах и ти залютява на носа и кихаш и ти потичат сълзи от безсилно негодувание.

Та затова ни питаха нас – писателите – за Образованието. Пък и ние сме силно заинтересована страна. Ние сме силно заинтересовани и в бъдеще децата да учат в учебниците си за големите писатели на своя народ, а не за големите мутри.

И ние казахме (ние с поетесата, с голямата поетеса) че не е хубаво свещеното Образование да бъде просто поредния Пазар. На който се търгуват дипломи. И на който е пълно само с просяци, които се занимават главно с усвояване на пари. По европейски и всякакви тарикатски проекти.

И казахме, че ако продължава да е така - парите да са единственото, което ни интересува – то скоро няма да има кой да прави хубави неща, които да се купуват с тия толкова важни пари!

Защото за да правиш хубави неща – картини, стихове, табуретки или катедрали – ти трябва да си майстор. Майстор не в усвояване на пари, а в занаята си. Така казахме ние.

А накрая ни попитаха: Значи – вие все пак сте…песимисти…по отношение на Образованието?

И ние казахме: Хм.

Песимисти ли…

Не, не точно.

Ние сме оптимисти. Но човек може да е оптимист само по отношение на своята собствена воля.

Как така? – попитаха ни.

Ето така! – казахме ние – Искаш да направиш нещо добро. Решаваш да го направиш. И го правиш. Само това е в ръцете ти. Само тая възможност. Да направиш това, което ти искаш; и то да е това, което ти можеш. И то да е добро. Човек иска ли – намира начин да направи своето добро. И по отношение на това той…

Само по отношение на това може да е оптимист!

Поне така мислим. Може и да не сме прави. Но – може и да сме – нали така?

И с това разговорът приключи.

Още по темата

05/08/2015 Нашите автори

И въпреки че беше от ромски произход...

29/07/2015 Нашите автори

Нощен побой

23/07/2015 Нашите автори

Лаура отива на смърт

08/07/2015 Нашите автори

Защо мразим Гърция?