Случайността е знак, който ти сочи правилната посока, момиче, това повтаря мама и сутрин, и вечер, а тя не хвърля думите си на бунището. 

Всички до един са забележителни и знатни хора в нашата къща. Вярно е, че тате пие, но прави най-мощната ракия в южна България, българи, сърби, гърци, даже македонци пестят пет години, за да пият от нея като женят синовете си. Големият ми брат е най-първи ездач в Радомирско, а това със сигурност означава в цяла Европа – нашия край се е прочул от два века насам с конете, дето отглеждаме,здрави като стомана, бягат със скоростта на светлината, дори фолксваген трудно ги настига. Големият ми брат язди и освен да си свалиш шапката пред него, друго ще е грешно да сториш. Малкият ми брат може да изпие толкоз ракия, колкото вода изтича в река Струма за десет дни, без да падне от стола. Сестра ми така пее, че може да вдигне на крака жребче с подут глезен. Мъжете й носят буркани с мед, и покриват с рози тротоара, по който върви.

Освен че шие гоблени, мама цери и деца, и порасли хора, дето се стряскат от щяло и нещяло. Лее куршум, докато оловото се топи мърмори под нос името на хлапето, то забравя що е страх и спира да заеква. Виждала съм я как го прави повече от сто пъти, но дори въже да ми окачат на шията, не мога да обясня какво става. Мама се е прославила надлъж и шир по поречието на Струма, а пък щом чуят името на тате, мъжете стават прави от уважение Аз бях единствения човек у дома без ни капка нещо забележително, ей така, просто да се отличавам от прахта по пътя.

Лоша работа.

Пък бях такова хлътване хлътнала по Гриша, че само като приказвам, ушите ми звънтят.

Бях му хвърлила око, когато тате организира Големия Бас. Честно казано, баща ми съвсем нищо не организира, ами оставя съседите да пият от гръмотевицата, дето трещи в дряновата ракия – друго не трябва. Вярно е, че Гриша ремонтира безплатно мотора на тате, един съсед окопа два пъти нивата ни с картофи, а братовчеди ни омазаха къщата съвсем без пари. Дряновата ракия е тънка за изпипване и дебела на цена; хората, дето въдят коне знаят, че в нея има и ритници с подкови, и копита и галоп по дивите хълмове около Радомир. Вярно е и това, че някой едва ли може да плати на баща ми колкото трябва, за да се напие като хората със светкавиците на дряновото чудо.

Големия Бас е състезание, в което побеждават най-чевръстият кон и най-здравата каруца. Тук магьосникът беше Гриша – той можеше да накара всяка двуколка или четриколка хем да хвърчи, хем да грее по едно и също време. Претендентите се мятаха на каруците си и се пускаха надолу по склона на Змийско Дефиле, прахта, избита изпод колелетата на пътя, беше гъста и непрогледна като полунощ, копитата блъскаха камъните и ги стриваха на брашно. Победителят не получаваше парична награда, защото любителите на дряновия гръм не бяха нито заможни, нито пестеливи. Но нали е стара лисица, баща ми измъдри страхотна награда за шампиона на Големия Бас. Победителят си посочваше един човек от цялото население на градчето и избраният му работеше цял ден безплатно. Близо е до ума кой беше най-търсеният майстор – Гриша.

Гриша беше единственият, който можеше да накара всеки ръждясал фолксваген да запали посред зима в преспите на минус двайсет градуса. Раменете му бяха широки като пътя, който се катереше по хълма над нашата къща. Харесвах го как приказва – бавно и мощно като църковна камбана.

Градчето беше прекрасно, цялото зелено и топло в края на лятото, даже реката не пресъхваше напълно. Големите клечки докарваха тука стари фордове, някое и друго грохнало пежо или ситроен. Познаваха Гриша. Той стягаше таратайките. От четири взели-дали форда сглобяваше автомобил слънце и го продаваше на цената на шепа печен слънчоглед. Беше червив от пари, но богатството му хич не ме теглеше. Само той ми беше интересен, само той.

Конете също ми бяха интересни. Не ми крещяха. В почивните дни ме возеха навсякъде из голо Бърдо и цвилеха от радост, когато им носех пълни торби с овес. Можех да управлявам каруца като мълния и през цялото време мечтаех как спечелвам Големия Бас. Тогава Гриша щеше да бъде мой за един ден.

Той се отбиваше у дома, когато сестра ми канеше гости и пееше. За жалост пет пари не даваше, щом пеех аз.

Той не знаеше, че аз метях улицата пред дома заради него. Бях проучила по кои пътеки минава – покрай тях насадих здравец и люлякови храсти. Я стига! – би казал някой, който познава нашето градче. Тия пътеки са толкоз стръмни, че гущер не може да изпълзи по тях. Това беше вярно. Голям зор видях, докато засадя люляка в камъка и докато го накарам да се прихване. През юли и август влачих като малоумна кофи с вода от реката и поливах ли, поливах онзи капризен здравец. За люляка не ми се приказва каква мъка ме измъчи. Освен това оставях рози и бутилки лимонада така, че Гриша да ги намери. Той ме не забелязваше.

И ето ти един ден – жегата беше толкова гъста, че тревата се топеше във въздуха – аз видях Гриша да минава по пътя и взех решение. Ръцете му бяха омазани с грес, лицето също, а очите му въобще не ме виждаха. Сърцето ми блокира, стана дребно като лешник.

- Гриша – извиках и изскочих напреде му. – Аз съм Ана. Дъщеря съм на Лила, дето лее куршуми от олово против страх. Сестра съм на Пешо, който пие красиво и по много. Дори ти не можеш да го надпиеш. Баща ми вари дряновата ракия. Ти взе да се клатушкаш и люлееш, а беше изпил само една чаша от нея.

- Не се клатушках! – ядоса се той.

- И още как! – възразих. – Но аз не те спрях, за да споря с тебе за вредата от алкохола – усетих, че нещо здраво се обърква. Гласът му беше безразличен и далечен като подкова.

- И защо ме спря? – попита той.

Хиляди пъти бях репетирала какво ще му кажа, но сега, когато най-сетне важната минута дойде, устата ми изсъхна като прахта по пътя, който се катереше към върха на планината, а езикът ми натежа повече от самата планина.

Защото аз… те харесвам – отговорих и това беше истина.

Всички момичета в Радомир ме харесват – отбеляза той и страшно ме ядоса.

Бях брала рози за него, в пек и зной се влачех по голите ридове да му оставям бутилки с лимонада. В гъстия си яд изтърсих:

Искаш ли да се ожениш за мене?

Той се облещи. Това така ме вбеси, че можех да избухна в сълзи или в пламъци, а ефектът щеше да бъде един и същ – нула.

- Ха! Ха! – гръмна да се смее той с пълен глас.

- Означава ли „ха-ха” „да”? – кипнах аз, готова да го дращя, докато му изтече всичката кръв. Не печех ракия от дренки, нито леех куршуми за пъзливи деца, но аз съм Ана. Не давам на никой да ми се подиграва.

- По-скоро бих се оженил за червей, отколкото за тебе.

Огледах го внимателно. Да, красив беше, да, поправяше таратайките на цял окръг и момичетата лудееха по него. Но аз бях Ана!

- Следователно отговорът ти е „не”? – предположих аз, опитвайки се с кръв, сърце и зъби да запазя самообладание.

- Разбрала си ме правилно – сряза ме той. – Няма да се оженя за тебе.

Готвех се да кресна, че вече няма да има рози, пръснати по пътеките, където се разхожда, нито ще намира бутилки с лимонада, за да утоли жаждата си, но взех друго решение.

- Довиждане, Гриша – казах.

- Ха, ха – изсмя се отново той.

- Да не кажеш някога, че не съм ти предлагала – изрекох високо и ясно в мига, когато той ми обърна гръб и закрачи бодро по пътеката.

Нали отново щеше да дойде Големия Бас! Тате беше напълнил още една бъчва с дрянова ракия. Добре, защо някой не попита кой набра дренките, кой сложи захар и кой чистеше мазето, докато джибрите зреят цял век? Това бях аз. Бях пуснала парче борова смола в бъчвата – хем ракията има аромат на небе, хем светкавично циментира мозъка. В питието дебнеха хиляда ритници - толкоз пъти бях ритала бъчвата, че всяка дрянка в нея се бе превърнала в юмрук, забиваш се в челото след първата глътка.

Денят на Големия Бас дойде. Баща ми обяви, че великият Гриша ще работи за победителя цял ден напълно безплатно.

- Хайде, Ана – подхвана фино мама. – Иди на наливаш ракия на момчетата. Целия град ще участва в надбягването, тъй че в началото, докато са трезви, пълни чашите им докрай.

- Няма да наливам ракия в чашите на никого, мамо – отвърнах аз. – Аз също ще се боря в големия Бас.

- Какво! – викна мама и се задави от собствения си език. – Ти си жена. Не можеш да караш каруца в този бас. Никой не е чувал такваз дълбока глупост.

- Ти лееш оловен куршум срещу страх и уплаха. Децата от Радомир са най-смелите в южна, северна, източна и западна България - заради тебе – заех се да й обясня. – Но аз не искам от твоите куршуми. Искам да спечеля Големия Бас.

- Не! – викнаха в един глас братята ми - най-добрият ездач коневъд и най-надеждният пияч в града - Няма да ти дадем нито кон, нито каручка. Засрами се, Ано.

- Нито ще ви питам дали ще ми дадете кон и каручка, нито ще ви искам разрешение – рекох аз. – Ще отида и ще си ги взема сама.

- Не-е! – тате посочи сестра ми. – Погледни я. Кротка е като агне и пее по-хубаво от телевизора. Защо не вземеш и ти да пееш като нея?

- Ами ти, татко, защо не запееш като нея? – поинтересувах се аз.

Той заяви, че не е фолк поп-звезда, а велик майстор на ракията, след това изведнъж кимна с глава.

Знаех какво означава това. Беше се случвало и по-рано. Двамата ми братя, мама, тате и кротката ми като агне сестра скочиха и ме заобиколиха от всички страни. Братята метнаха един колан през раменете ми. Мама, силна колкото трима коневъди едновременно, се спусна и седна върху краката ми.

Хрисимата ми сестричка овърза глезените ми с колана на роклята си. Брат ми, онзи с талант за красиво пиене, стисна ръцете ми и ги стегна с парче въже – същото, с което го влачех от кръчмата до вкъщи. О не, той въобще не е пиян, поне това мърмореше докато го теглех като шлеп след мене. Просто искал да покаже на ония паяци в кръчмата кой колко струва в тоя град.

Най-умелият ездач и коневъд, другият ми брат, ме завърза към най-тежкия стол с една юзда и взе да ги нарежда непоносими за слушане приказки:

- Правим го за твое добро, Анче. Каруците ще те спукат като яйце. Кой тогава ще бере дренки за ракията?

- Ти си ми любимката измежду децата – призна тате. – Всички у дома сме все известни хора. Уважават ни. Само ти за нищо не ставаш и ми е много мъчно за тебе.

- Ето, пийни една глътка от дряновата ракийца – включи се сестра ми, славеят в семейството. – Хайде, пийни си – поощри ме тя. – Ще заспиш още преди момчетата да впрегнат конете. Аз ще ти пея и няма да страдаш.

Щеше ми се да откъсна славеевите й уши, да ги опека и да я накарам да ги изяде.

Известно време мама мълча, по едно време изведнъж скочи и отвори прозореца.

- Ти ревеше, та чак виеше като вълк, когато беше бебе – заяви тя. – Аз ти пеех, а ти врещеше още по-силно. Баща ти те гушваше и играеше хоро, само и само да млъкнеш. Аз те гушках и играех хоро. Ти не спираш, пищиш, сякаш стомахът ти е пълен с пиявици. Тогава случайно отворих прозореца. Чак тогава се укроти, стана тиха като гъсеница. Ето, сега пак ти отварям прозореца. Дано ти е по-добре, Ано.

След това моето знатно семейство – татко, мама и всички останали – се строиха пред къщи, готови да заминат за Големия Бас. Тате изглежда бе прекалил с подготовката, в суматохата бе обърнал една две чаши дрянова експлозия, та отвори уста и запя. Едно шише падна от масата, брат ми, ездачът, инстинктивно затули ушите си с длани, после започна да се превива, като че ще повърне всеки момент – с този трик обикновено принуждаваше тате да замълчи. Уви, този път не успя. Славеят в рода, сестричката ми, изведнъж се спусна да тананика – така се надяваше да обезкуражи певческите усилия на тате. Брат ми с питейния талант, измъкна бутилка дрянова и се опита да я промуши към тате, но мама – шапка й свалям с дълбок респект в този случай – размаха ръжена, който бе сграбчила от печката и изрева:

Василе! Спри да пееш или те убивам ей сега!

Ръженът моментално отрезви тате и възвърна здравия разум в главата му. Той изведнъж престана да бучи и прошепна: - „Добре, душице” – към мама.

- Не съм ти никаква душица! – заяви тя. - Въобще не искам да пееш, когато съм наблизо – след което извади черния си тефтер. В него записваше кой колко изпива от нашето дряново съкровище и разпределяше кой какво ще работи в последствие, за да си плати вересиите – този ще прекопае царевиците, онзи ще ремонтира конюшнята, а пък най-добрият приятел на тате ще боядиса къщата ни, че да осъзнае най-накрая вредата от алкохола.

Всичките излязоха и ме оставиха вързана като оня стар вол, който мама се гласеше да закара на кланицата след седмица. Аз в никакъв случай не смятах, че съм вол, затова се заех да гриза юздата, с която питейният талант ме бе омотал. Както всичко останало, което притежаваше любящият алкохола мой брат, юздата бе полуизгнила и макар че слюнката в устата ми имаше вкус на отрова за хлебарки, аз я прегризах за пет минути.

Нямаме друга каруца, освен кабриолета с две колела в задния двор, с който тате возеше туристите от София и им показваше прекрасната провинциална природа. Само на мене не обяснявай колко е прекрасна! Имаше всичко на всичко два диви скалисти хълма, които ветровете и жегата бяха издълбали и надупчили като решета. Гъста коприва, която ми стигаше до брадичката, покриваше всяка педя земя, тръни, глог, бъз се развиваха блестящо и цъфтяха, та пушек се вдигаше, а пък гущерите бяха толкова много, че не по земя, по гущери ще стъпиш, ако ти хлопне някоя дъска и тръгнеш на разходка из онези места. Склоновете бяха люти. Стръмни и мрачни като отрова Змии и козли се катереха по скалистите зъбери, дребни дрянови храсти биеха корени в пролуките между камънака. Земята беше толкова червена, че ако се порежеш, не кръв – червен пясък – ще бликне от раната.

При Големи Бас всеки конкурент трябваше да прекара каруцата си през тясното пространство камъни и земя от върха на Цървена планина до най-ниската точка на Ален дол – имаше едно единствено мършаво, лъкатушещо пътче с толкова дълбоки коловози, че човек може да плува в тях, стига да завали. Втурнах се към кабриолета и чак тогава видях, че не са ми оставили никакъв кон.

Най-великият коневъд и ездач, малкият ми брат, беше грабнал, разбира се, Боздуган, нашият прекрасен жребец, който не хапваше нищо освен ечемик – такъв надменен конски екземпляр беше. Другият ми брат, къркащата дарба, бе пипнал втория ни жребец – по точно ще е да го нарека „куцата развалина” – но младежът бе вече обърнал чашката и нямаше да се впечатли дори ако кончето захване да върви с опашката напред. Нежният славей пък, сестра ми, както винаги особено специална, бе яхнала най-младото жребче. Мама си бе направила сметка да го размени за един мощен мотоциклет след края на Големия Бас. Нейните оловни куршуми бяха станали така популярни, че тя след мъчително смятане и пресмятане, макар и да обичаше жребчето като дете, реши да се прости с него и да посещава страхливите си пациенти, яхнала мотор, а не кораво седло на кон.

Марко, нашето стройно магаре, прочуто с несломимия си инат, беше единствената жива душа, която се мерна пред очите ми. То сладко-сладко пасеше магарешки тръни в задния двор. Ако не бях намерила Марко, щях да впрегна козела Велчо пред кабриолета, на гръб щях да го завлека до стартовата линия и пак щях да участвам в Големия Бас.

Аз, Марко и двуколката бяхме последните, които се явихме на сборния пункт на състезанието – голяма суха поляна, покрита с изсъхнала жълта трева и червен пясък под копитата на конете.

- Я виж кой се пръкна тук! – момчетата започнаха да подсвирват, алкохолният гений, малкият ми брат се приближи до мен, стисна ме за ухото и го издърпа чак до облаците. После плю към кабриолета и ритна корема на невинното магаре.

- Прибирай се вкъщи! – изсъска той с пяна на уста. – Ще станем за посмешище на цял пернишки окръг заради тебе!

Стиснах зъби да не се гърча от болка.

- Ти се прибирай вкъщи! – изсъсках още по-страшно насреща му аз. – Не Перник, от София до Сицилия ще приказват за моята победа. А ти ще ми купиш мотор, за да се чуе и нещо за тебе покрай мен.

- Е не ли нагла? – чух краткия коментар на мама и страшно ме доядя.

Всички взеха да хилят най-гръмогласно.

- Ние тука всички сме демократи – заяви Гриша, майсторът-лечител на таратайките. – Нека участва и тя.

- Ще участвам не защото ти казваш, че може, а защото аз искам – изръмжах. – Само си мисли какво ще те правя, като те спечеля.

- Може би ще го накараш да се ожени за тебе? – подметна някакъв тип с кон, голям като тир. – Достатъчно ли си красива за тая работа?

- Да – срязах го аз. – И ще правя каквото поискам.

Пътят с дълбоките коловози, по който трябваше да се спуснат конкурентите, лъкатушеше лют и страшен по склона. Цялото място беше прорязано от три диви планински ручеи, всички до един изсъхнали, зейнали към небето като уста, пълна със развалени зъби. Над тях имаше общо пет тесни мостчета, разнебитени конструкции от греди и талпи, след това каруците трябваше да прекосят река Мъниш в подножието на Цървена планина. Сега в Мъниш нямаше вода, само тлъста тиня, обрасла с камъш, в която на такава поразия се бяха развъдили водни змии, попови лъжички и охранени жаби, че дерето крякаше ден и нощ, без да спре. Старата църква „Свети Иван Рилски Чудотворец” се издигаше на отсрещния бряг в средата на голяма равна поляна, където се събирахме на Великден и Коледа да похапнем, да пийнем и да празнуваме кой колкото може повече.

Пътчето надолу по склона беше зловещо, в коловозите стърчаха камъни, които бяха изкъртили не едно и две колелета на каруци, а тропотът на копитата оглушаваше и млади, и стари уши. Седмици след всеки Голям Бас мама не успяваше да чуе какво си мърмори тате под нос, поради което в къщи настъпваше мир и любов. Баща ми обикновено продаваше две бурета дрянов гръм – това означаваше, че в последствие приятелите му трябваше да копаят фасула, да чистят нашата конюшня и да плевят ягодите на мама. Като цяло тези момчета бяха работливи като канарите на Цървена планина. И също като канарите, господата не помръдваха от месата си и не друг, а жените им плевяха, копаеха и плетяха пуловери за пиещия талант, за славейчето и за мене.

Каруците бяха строени в дълга редица – седем на брой, двамата ми надарени братя – коневъдът и пияндето, плюс още петима мераклии. Аз се намирах на опашката на строя – тясно, сбутано място, където имаше повече камъни и гущери, отколкото въздух за дишане.

- Махай се от пътя ми! – озъби се момчето до мен и изрита магарето ми.

Аз метнах един шут на неговия кон и си платих, и точно в този момент баща ми подаде сигнала. Изсвири, напъхал два пръста в уста, размаха калпак и всичките седем каруци затрещяха надолу по хълма, зареваха, вдигнаха кълба червена прах и вихрушки от пясък. Аз, двуколката и Марко, моето магаре, останахме на стартовата линия и зачакахме да се утаи бурята. Зрителите: славейчето, домакините, които залагаха тенджери и тигани, дори чайници за своите съпрузи, момичета – те също залагаха червила и лак за нокти за гаджетата си, дори децата зинаха да крещят:

- Ало, заспалата! Какво чакаш? Иван Рилски няма да дойде да те срита, макар че заслужаваш.

Аз имах план – хем дързък, хем хитър. В никакъв случай нямаше да се спускам по черния път. Ще цепя направо през изсъхнали къпини, шипки, тръни, драки и шубраци – милион пъти ги бях обхождала, за да бера дренки за татковото усмъртително питие. Ритнах Марко – трябваше да го накарам да се затича сред сухата трева, бодилите и острата шума. Звярът отказа да помръдне, но не беше никак познал – ритнах го много по-сериозно този път. И той литна.

Кабриолетът блъсна двайсет остри камъка. Шипки и глог се пречкаха пред него, но склонът беше стръмен като въже, провесено от покрива към мазата на кметството. Моето животно въобще не можеше да спре. Превозното ми средство заби посред сухата коприва, Марко захвърча, зарева, аз взех да подскачам, люшках се, мятах се, стисках юздите, виждах само опашката и копитата на магарето. Не зная какво го удари, може би някой клон на дрян, нещо ме ухапа, друго нещо ме плесна и се лепна на лицето ми. Марко изхлипа, ревна, забуча, зацвили, запищя. Не можеше да спре.

Профучахме през първия изсъхнал поток и някакъв летящ камък ме тресна в главата. После отгърмяхме и прелетяхме с писък и вой над втория поток, или се лъжа? Стотина малки мухички се напъхаха в очите ми, клони на къпини скалпираха тила ми. Марко не можеше да спре. Изведнъж навсякъде около мен взе да извира тиня, кал замаза очите ми, ушите ми се наляха с жабуняк. Вече не виждах опашката на Марко. Каручката под мен се тресеше, рипаше, гърмеше и се разпадаше. Нещо мокро, мазно се напъха под блузата ми. Хич не ми пукаше вече.

Иване! Рилски! Чудотворецо! Помогни ми! – крещях през кал, тиня и камъш аз.

И магарето Марко ревна за помощ. Значи е живо! – мерна се щастлива мисъл в ума ми и това беше последното нещо, което помня. Като в гъста мъгла видях как едното колело се откърти и падна някъде. След това двуколката блъсна нещо твърдо – щръкнал дънер, камък или кост на умрял вол. И второто колело се откачи. Някакво мокро, кално животно ме прасна в носа. Марко нададе къс рев, след това зави и затули слънцето, дръпна здраво нанякъде и полетя заедно с гаргите. Паднах, гърбът ми се потъна в земята, лежах просната като пран парцал. Мъртва съм, помислих си, но не бях. С ъгълчето на едното око забелязах огромен кръст и висока стена – лежах пред църквата Свети Иван Рилски Чудотворец. Кабриолетът, изгубил и двете си колела, висеше някак криво от едната ми страна, а звяр Марко, омазан като плакат с рядка кал, ближеше лицето ми с влажен, хладен език.

Всяка костчица в мен се късаше от болка. От носа ми течеше кръв – не, устата ми беше пълна с червена тиня. Левият ръкав висеше на ресни от рамото надолу, другият съвсем никъде го нямаше. Някакво мазно нещо изпълзя от джоба на панталона ми и започна да се вие насам натам, потъвайки набързо в прахта – някакво измъчено водно змийче. Друго тлъсто нещо шаваше под блузата, плъзгаше се и гризеше корема ми. Клонки от дрян, шипка и магарешки бодли се бяха оплели в косата ми.

Огледах се. Пред църквата „Иван Рилски” нямаше нито една каруца. Светецът се беше постарал и ей на - отърва кожите ни – моята и Марковата, но защо бе решил, че е под достойнството му да спаси двуколката? Както си гледах мирно и тихо, една странична дъска от превозното средство се отпра и тупна на земята. Едва тогава забелязах, че всички останали каруци са спрели, конете стояха неподвижно в жегата. Състезатели, приятелките им, жени, майки, съседи и деца, всички гледаха към мене, безмълвни както празни джобове, с каквито щяха да се окажат, след като платяха за тежката дрянова ракия на тате. Опитах да се изправя, люшнах се и забих нос в прахта.

- Жива е! – изкрещя мама и затича към Иван Рилски Чудотворец, който гледаше скромно към тинята от красивата си икона над вратата на черквата. Видях Гриша, човекът с най-чевръстите пръсти и най-калния смях в южна България – той се втурна към мене като хала. Веднага си помислих за тинята в косата ми, за мазното нещо, което се гърчеше някъде под блузата. Главата ми трещеше като двуколката и беше също тъй разбита. В този миг си дадох сметка, че все още не съм стигнала до финала.

Изправих се криво-ляво, но тревата под мене подскочи, хвърли ме и главата ми пак издрънча на земята. Отново тръгнах да ставам, бавно, като червей се надигнах, стъпих на краката си, сграбчих строшената дъска на двуколката и се повлякох напред към черквата. Исках да взема победата в този Голям Бас, да победя честно и почтено.

Влачих се цял век през сухия троскот и се строполих в средата на равната поляна. Стигнах финала. Едва тогава изплюх последната тиня и прахта, дето беше облепила езика ми. Легнах и взех да дишам като невидяла – зобях вятър, жега, трева.

Тъкмо се опитвах да седна, когато тате протегна ръка към мен – искаше да ми помогне да стана. Аз се направих, че не го виждам. Имаше нещо страшно по-важно, което погълна цялото ми внимание. Гриша беше вторият след тате, който се бе озовал до мене. Той се наведе и взе да ме разглежда. Очите му се кокореха все по-ужасено – първо спряха на краката ми, намазани до кръста с тиня, застинаха върху мръсните ми ръце и съвсем се забравиха на лицето, от което не се виждаше нищо - бе покрито с кал.

- Сега аз те държа – прошепнах. – Спечелих те и си мой цял ден.

- В съвета ще откажат – заяви майка ми, все още запъхтяна. Беше бягала от върха на Цървена планина чак до църквата и изведнъж ми стана много драго, че се поти и не може да си поеме дъх. – Всяка женитба трябва да продължи повече от един ден.

Всичките майстори коневъди, приятелките им, братята ми – пиещият талант и големият ездач - ме гледаха. Очите им блестяха.

- Страхотна беше! – викна великият ездач. – Никой не смееше да се пусне с двуколка през Змийското дере!

- Направо прелетя канарите! Караше Марко като ангел! – извика любящият алкохол мой брат. – Браво! Обичам те, сестричке!

- Аз вече ще довеждам всичките страхливи деца при тебе – обяви мама. – Ще ги карам да пипнат подгъва на полата ти и от нищо няма да ги е страх, докато са живи.

Откаченият славей отвори уста и зяпа. Страхотни думи излязоха от това момиче. Каква сестра съм имала, каква сестра! Беше песента за Иван Рилски, нашия Чудотворец – всички вярвахме, че се е родил точно в града ни, в Радомир. После и мъжете, които гледаха най-скъпи коне, приятелките им, майки, братовчеди, съседи, които бяха дошли да се обзалагат кой ще спечели, всички пееха. Редяха думите на песента и стояха прави, високи.

Пееха за мене.

Пиеха много, всички до един, затова спецът по алкохола в семейството, малкия ми брат, имаше толкоз много приятели. Сигурно дренките от ракията правеха гласовете им железни, може би реката помагаше, или вятърът, който ги биеше зиме. Песента беше страшна. Мама лееше оловни куршуми и се прочу, тате печеше гръм ракия, всички вкъщи бяха знатни и големи. Но аз бях първата, единствената в Радомир – за мене пееха най-добрите коневъди и то не какво да е, ами оная песен за Иван Рилски, нашият човек, горе на небето. Те пееха и аз опитах да стана. Накрая се изправих и запях. Колко страшна е Цървена планина. Обичах и нея, и двуколката. Наведох се да целуна Марко, верния другар, по челото. Онова мазно нещо изскочи от блузата ми и се търкулна по червената, спечена земя. Беше много едра жаба.

- Какво ще правиш с мен? – попита най-хубавият глас, този на Гриша.

Замислих се. Честно казано, въобще не се налагаше да мисля. Знаех.

- Баща ми има една голяма бъчва, в която държи дряновата ракия – казах. – Искам да се качиш върху тази бъчва и да стоиш прав върху нея през целия ден.

- Защо? – прошепна той.

- През целия ден! – повторих. – Аз ще те наблюдавам.

Мъжете, дето гледаха скъпи коне, гръмнаха да се смеят, момичета поеха да се кискат, а баща ми изръмжа:

- Да не си мръднала нещо, Ано? Той може да ремонтира моя Форд.

- Ако остане време може да погледне и моя мотоциклет –направи си устата брат ми, пиещият потенциал – Дори може..

- Не! – прекъснах го аз. – Аз спечелих Гриша. Този ден той е мой.

Когато всички млъкнаха, Гриша, експерт механик и дърдорко, ме погледна в очите и рече:

- Ами… ако ми зададеш още един път онзи въпрос… знаеш, пита ме нещо преди Големия Бас… сега ще ти дам… положителен отговор. Само трябва да ме попиташ. Ще кажа „да”.

Аз също го гледах в очите и казах:

- Не.

- Ей, момиче, той ти е в ръцете – обади се другият ми брат, ездачът.

- Не задавам един и същи въпрос два пъти – казах аз.

- Инатът ти е по-голям от този на Марко – отсъди сестра ми, славея. – И си по-тъпа от магарето, честно ти казвам.

Хората мълчаха, когато най-хубавият глас, този на Гриша, изрече:

- Ще се омъжиш ли за мене, Ана?

Не можех да повярвам онова, което бях чула току що.

- Ана, мила – продължи най-хубавият глас.

Погледнах крадешком към тате, той се чешеше по челото и не можеше да каже нито дума. Мама, макар че беше храбра жена и лееше куршуми срещу страх на мало и голямо, се взираше невярващо в мен.

- Ана? – прошепна Гриша.

- Трябва да помисля – отвърнах аз.

О, я стига! Знаех какво ще отговоря. Бях мечтала за това пет хиляди пъти. Кабриолетът бе изгубил и двете си колела, Марко представляваше жалка картинка, целият покрит с кал, а две пиявици лъщяха като етикети на гърба му.

- Да, Гриша, ще ти стана жена – отвърнах. – Но ти въпреки това ще се покатериш върху онази бъчва и ще постоиш върху нея един час. Нали?

————————————————————————————————————————————-

ЗДРАВКА ЕВТИМОВА е родена в Перник на 24 юли 1959 г. Завършила е английска филология в Университета „Св. Св. Кирил и Методий”, Велико Търново. В България са публикувани 4 нейни сборника с разкази и 3 романа, като романът „В студената ти сянка, лейди” печели награда за съвременен български роман на Фонд „Развитие” 1999 г., а романът „Четвъртък” – наградата на Съюза на Българските Писатели през 2003 г.

Сборникът й с разкази “Bitter Sky” (“Горчиво небе”) е публикуван през 2003 г. от издателство Skrev Press, Великобритания. Същото издателство издава през 2007 г. сборника й с разкази „Госпожица Даниела” (“Miss Daniella”).

Романът на Здравка Евтимова “God of Traitors” (“Божество на предатели”) е издаден от Books publishing, Тексас, САЩ през 2008 г.

Сборникът й с разкази “Някой друг” (“Somebody Else”) е публикуван през 2004 г. от издателство MAG Press, Калифорния, САЩ, и спечели наградата за “Най-добър сборник с разкази от утвърден автор”, издаден от издателството през 2005 г. Този сборник е номиниран за американската награда Pushcart. През 2008 г. издателство Astemari, САЩ публикува нейния сборник с разкази “GoodFigure, Beautiful Voice”. Издателство VOX HUMANA, Канада/Израел, публикува нейния сборник с разкази „Блед” и други постмодерни български разкази” (“Pale and Other Postmodern Bulgarian Stories“) през 2010 г. През 2012 г. в САЩ бяха публикувани два сборника на Здравка Евтимова „Стари коли и други разкази“ (“Carts and Other Stories”) Fomite Press, щата Върмонт, и „Време за косене и други разкази“ (Time to Mow and Other Stories”) All Things That matter Press, щата Мейн.

Разказът й “Твоят ред е” е един от десетте наградени разказа в световния конкурс за къс разказ на тема “Утопия 2005” в град Нант, Франция. Този разказ е включен в антологията “Утопия 2005 – Десет писатели от цял свят”.

Разказът й „Васил” е един от десетте разкази, спечелили в конкурса за къс разказ от цял свят на радио BBC, Лондон за 2005 г.

Разкази на Здравка Евтимова са публикувани в литературни списания и антологии в 27 страни по света.