„Свободата е мечтата на българите, свободата е нашата българска надежда, свободата е нашият лозунг!“

Любен Каравелов

Сан Стефански прелиминарен мирен договор от 3 март 1878 г.:
Чл.6. България се издига в автономно, поданно княжество с християнско правителство и народна милиция…

Освобождението от 1878 г., както е добре известно в средите на четящите у нас, превръща младата Трета българска държава в автономно, васално и трибутарно княжество. С по-прости думи, Княжество България още със Сан Стефанския мир е лишено от суверенитет със сюзерен султана на Османската империя, съответно – няма право на самостоятелна външна политика, задължено e да плаща ежегоден данък на своя сюзерен и да поеме сериозна част от държавния дълг на империята. 

Тази ситуация не само не се променя в положителна за нас посока, но и се задълбочава с решенията на Берлинския конгрес, фиксирани в Берлинския договор от 01 /13/ юли.1878 г. Според чл.1 от договора „България се въздига в самостоятелно и трибутарно княжество под суверенитета на Негово Величество Султана. То ще има едно християнско правителство и една народна войска (милиция)“. Още с този член се потвърждава васалният и зависим статут на княжеството. Запазват се изплащането на ежегоден данък към султана и привилегиите на европейските държави в търговията с нас фиксирани в старите капитулации /капитулация – неравноправен търговски договор между Османската империя и европейска държава – б. а./ на тези държави с Османската империя /чл.8/. Размерът на данъка се определял от средногодишния доход на Княжеството и от дела ни от османския държавен дълг, който трябвало да се предели допълнително. Освен това, България се задължава да поеме и имперския дълг към компанията на железницата Русчук /дн. Русе/ - Варна /чл. 10/. И въобще, въпросът за собствеността и експлоатацията на железниците на Балканите се превръща в основен и важен лост за натиск и въздействие над малките и зависими балкански държави от страна на Османската империя и великите сили. Според чл. 11, след оттеглянето на турците от военните им укрепления, до една година България е задължена да унищожи за своя сметка дунавските крепости и военните материали. Наред с това, пътуващите в Европейска Турция българи ще са подчинени на османските закони, а не на международното право, на което се подчиняват европейците в империята /чл. 11/. 

Затова не трябва да ни изненадва, че Берлинският договор предвижда като основен закон във възстановената българска държава да се изработи и приеме Органически устав. Това е наименованието на основния закон в зависимите, васални държави и области през тази епоха /подобен е случаят с Органическия устав на Източна Румелия/, а „конституция“ е наименованието му в независимите и суверенни държави. Така с приемането от Учредителното събрание през 1879 г. на Търновската конституция, българските депутати дават ясна заявка, че народът ни няма да се примири с васалното си положение и зависимостта спрямо Високата порта.
С чл. 25 Австро-Унгария получава мандат за окупиране и управление на Босна и Херцеговина, а същевременно Сърбия /чл. 34/ и Румъния /чл.43/ получават своята независимост и отпадат всичките им васални задължения към Високата порта.
Тази ретроспекция на събитията около Освобождението е наложителна, понеже доскоро масово не беше особено ясно за широката публика какви са произходът, същността и смисълът на празнуването на Деня на Независимостта на България – 22 септември 1908 г. Скоро след 9 септември 1944 г. отбелязването на тази дата е прекратено под предлог, че е националистически и буржоазен празник. Чак през 1998 г. честването на българската Независимост бе възстановено. Въпреки това, до днес мнозина българи продължават да не са наясно с този празник. Обикновено почивните дни около 22 септември се разглеждат като последен отглас на летните ваканции преди студените есенни и зимни месеци и липсва тържествеността от другите подобни национални празници. 

За да се осмисли и разбере този празник е важно да се осъзнае, че освобождението на един народ и възстановяването на държавността му, също както и основаването на държава, не са еднократни актове, а продължителни процеси, които могат да отнемат години и дори десетилетия. Подобен пример в нашата история е възстановяването на Българската държава при Асеневци, което протича от въстанието на Асен и Петър до управлението на Иван Асен II /около половин век/, при когото Втората българска държава придобива най-сетне своя ранг и статут, до които е достигнала Първата българска държава при цар Петър I.
Ето защо и Съединението от 1885 г. трябва да се разглежда като съществена стъпка към бъдещата независимост, понеже и то не довежда до юридическа промяна в статута на Княжеството. Въпреки това присъединяването на Източна Румелия е важна предпоставка за Независимостта поради рязко нарасналия потенциал на българската държава във всяко едно отношение. По-рядко споменаваният факт в изследванията за тази епоха е, че освен главното направление в българската политика през тези десетилетия, насочено към национално обединение, другият основен стремеж на политическата ни класа е отхвърлянето на сюзеренитета към Османската империя, който под една или друга форма спъва и ограничава националното ни развитие. До Илинденско-Преображенското въстание от 1903 включително множество събития доказват, че не можем да водим пълноценен държавен и обществен живот без ползването на пълен суверенитет във вътрешната и особено външната ни политика. А реализирането на главната задача пред нацията ни – обединението, практически е неосъществима без провеждането на независима външна политика /сключването на антиосмански военни съюзи и т.н./. Ето защо постигането на независимостта естествено и логично предшества крайните военни усилия за обединение на нацията в лицето на Балканските войни и Първата световна война. 

Неуспехите на въстанията от 1902 и 1903 г., и неизпълнението на Мюрцщегския реформен проект на великите сили от Високата порта не намаляват натиска над Портата за реформи в Македония и Одринско. Руско-английският натиск довел на 10 юли 1908 г. до началото на младотурската революция в Истанбул, която цели възстановяването на конституцията от 1876 г. и съхранението на целостта и суверенитета на империята. В тази нестабилна обстановка ръководството на българската държава в лицето на премиера Александър Малинов и външния министър Стефан Паприков и княз Фердинанд осъзнават, че настъпва момента за решителни действия с цел постигане на независимостта. 

Поводът за тези действия не закъснял да се появи. На 30 август 1908 г. дипломатическият ни представител в Истанбул Иван Ст. Гешов /братовчед на големия български политик Иван Евстр. Гешов/, като представител на васална държава, не бил поканен на приема по случай годишнината от възшествието на султан Абдул Хамид на престола. Това поставя началото на низ от събития, които довеждат до обявяване на независимостта на България.
През лятото на 1908 г. изтича 30-годишния мандат на Австро-Унгария за управление на Босна и Херцеговина. Ето защо още през август във Виена решават да анексират тази територия, за да не я върнат за Османската империя. Започват интензивни дипломатически преговори между Австро-Унгария и Русия за постигане на руско съгласие за анексията. Междувременно, на 5 септември 1908 г. служителите на Източната железница, притежание на барон Хирш и османската държава, обявяват стачка. Това довело до заемане на Източната железница от българските власи, които отказват да я върнат на империята. Въпреки колебливата позиция на Фердинанд, който предпочитал Австро-Унгария първа да наруши Берлинския договор, правителството на Малинов решава да обяви независимостта на 21 септември. Князът поискал кратка отсрочка на обявяването за да се използва предвидената за 24 септември нотификация на анексията на Босна и Херцеговина. Но в крайна сметка е решено независимостта да се обяви по-рано – на 22 септември /5 октомври по нов стил/ за да се подчертае по-голямата самостоятелност на предвидения от българското правителство акт. 

В крайна сметка, на 22 септември 1908г., в църквата „Свети 40 мъченици“ в Търново, в най-тържествена обстановка князът прокламира манифестът съставен от Ал. Малинов, с който се обявява независимостта на България. Фердинанд е обявен за цар, а България за царство. Така на тази дата е възстановена историческата справедливост и родината ни заема достойното си място на независима и суверенна държава.
Както всяко събитие от подобен ранг юридическото утвърждаване на тези промени изисквало време. На първо място се очертала задачата за постигане на международното признание на Независимостта. Основния проблем в тази насока било уреждането на финансовите въпроси свързани с одържавяването на 310-те километра на Източната железница на наша територия. За целта е изпратен в Истанбул Андрей Ляпчев, който води тежки преговори с турските власти, които искат като компенсация за загубата на железницата и годишния данък огромната за тогава сума от 650 млн. златни франка. В началото на 1909 г. българското правителство е принудено дори да мобилизира 8-ма пехотна дивизия и да заплаши с война.
За разлика от враждебната си позиция по повод Съединението през 1885 г., този път Русия, принудена от стремежа да запази интересите си на Балканите, се намесва в наша полза. Тя опростила остатъка от дълга на Османската империя от войната 1877 – 1878 г. срещу признаване на нашата независимост, а срещу това България трябва да получи заем от 82 млн. лева от Русия. Така в периода 6 – 16 април 1909 г. първо Османската империя, а след това и великите сили признали независимостта на България, а до юли били изплатени и финансовите задължения по признаването. 

Във вътрешно-политически план промените били окончателно узаконени с решенията на V Велико народно събрание /ВНС/ през лятото на 1911 г. Тогава официално е гласувана царската титла на Фердинанд, статута на царство на държавата и новата конституция на царство България.
Така 30 години след практическото си освобождение, България най-сетне заела подобаващо място в кръга на европейските суверенни държави. Важно е да се подчертае, че с акта на независимостта завършва успешно процеса на освобождение и възстановяване на Българската държава. Същевременно обявяването на независимостта е поредната демонстрация на българския народ и политическата му класа, че няма да се примирим с диктата на Берлинския договор и няма да се примирим с разпокъсването на нацията ни и чуждата зависимост. 

Редно е да се отбележи, че подробните факти около тези събития са широко отразени в учебници, книги, студии и статии в различни печатни издания и интернет. Разминавания относно фактологията в тях са минимални. За това далеч по-интересен е въпросът за оценките на смисъла, резултатите и последиците от Независимостта. Както по ред въпроси от нашето минало и настояще, и по този повод оценките варират в широк диапазон – от „осанна“ до „разпни го“.
Разбира се преобладават положителните оценки свързани с превръщането на България в равноправен и пълноценен субект в международните отношения и широките перспективи, които открива новото положение пред страната ни. В този контекст е важно и издигането на ранга на държавата ни до нивото на царство.
От друга страна, редица автори наблягат на факта, че докато България е зависима и васална, тя се развива всестранно и бързо, а само 10 години след постигането на независимостта родината ни е сполетяна от две национални катастрофи. Относно причините за тях също е писано много, но преобладаващо се акцентира върху личната роля на монарха при вземането на решения във външната политика и неговите прекомерни амбиции. А тази роля му се отрежда от промените в конституцията гласувани от вече споменатото V ВНС. В този смисъл, разширените правомощия на Фердинанд са следствие от обявяването на Независимостта. Едва ли обаче трябва да виним тази проява на свободолюбие и самочувствие на българския народ, че е логичен и пряк виновник за дълбоко погрешните решения на монарха и българските политици, довели до двете катастрофи.
От дистанцията на нашето време можем спокойно да отхвърлим твърденията, че нито българския народ, нито неговата политическа класа са били узрели за независимостта. Но от същата тази дистанция продължава да се налага и въпросът: “А Независимостта направи ли ни по-свободни и независими?“
Мисля, че отговора на този въпрос ни е даден от последвалите 108 години след Деня на Независимостта… и всеки може да си даде съответния отговор. Какъвто и да е той, политическият и морален смисъл на този акт не трябва да бъде помрачаван с лека ръка. Независимостта остава едно от малкото значими и същевременно успешни начинания в Модерната ни история и за това с чисто сърце на днешния ден трябва да си пожелаем:
Честит празник!

Ал. Иванчев, преподавател и съавтор в учебници по история и цивилизации