Текстът е препечатан с разрешението на автора Марио Мишев, член и основател на сдружение "Българска история", която стои и зад едноименната Фейсбук страница. Мишев е студент в Софийския университет "Св. Климент Охридски" и заедно със свои колеги от университета създава сдружението, което има за цел да разпространява ценностите и идеологията на българската история по нов и разбираем за всички начин. "Българска история" са автори на книги, както и създатели на документални филми, посветени на родното минало. 

„Е, гледай ги с’a тия, с тоя камион, тука ми запушват улицата и ми правят задръстване, за да извозят тоя контейнер, така или иначе седи от една седмица тука и се е вмирисал, точно тая сутрин ли намериха да го чистят” – възмутено отбелязва господин на средна възраст, смъквайки предния прозорец на автомобила си, за да изхвърли навън фаса от току-що изпушена цигара. Причината недоволният гражданин, който условно ще наречем Мишо, да предприеме този акт се състои в желанието му да запази чист пепелника в купето си. Разбира се, за всички е очевидно, че тази ситуация не е художествена измислица, а е добре позната на всички ни. Дори си струва да отбележим, че е ежедневна.

Този текст няма за цел да омаловажи навиците на българина или пък да демонстрира някакво напреднало цивилизационно ниво у автора, а просто да постави за размисъл един проблем – липсата на аналитично, трезво и градивно мислене за случващото се около нас. Мислене, което да създава, а не да руши. И ако това не Ви звучи прекалено претенциозно, може би следващите редове ще грабнат вниманието Ви.

Често ние, както и Мишо, който очевидно държи повече на това частната му собственост да бъде бастион на добрата хигиена, а не квартала, който обитава, забравяме, че случващото се в страната ни, независимо добро или лошо, е отражение на нашите действия, мисли и нагласа. Превърналият се вече в клише израз „политиците са ни виновни за всичко“, е нищо повече от една огромна лъжа. Лъжа, която, разбира се, като всяка друга лъжа, повторена хиляди пъти, става истина. И единствената причина за създаването на подобна лъжа е липсата на механизъм за поемане на лична отговорност. Дали това тежко бреме е наследено от комунистическите години, когато отделната личност бива разглеждана като част от колективното тяло, или пък е тотално объркан мироглед, формиращ се от днешната реалност у нас – едва ли някога ще бъде намерен еднозначен отговор.

Вероятно ако попитате Мишо кой е най-големият проблем за България в обществено-политически план днес, той без да се поколебае ще каже бедността. За негова изненада обаче, той по-късно ще бъде оборен, че бедността не е проблем, а следствие. Следствие от решението му отпреди 15 минути да „почерпи“ по един чай премръзналите от ноемврийския студ пътни полицаи, спрели го „само заради някакъв тъп мигач“. Следствие от съгласието му да работи извън закона, тъй като работодателят му или по-скоро неговият феодал изисква да не го осигурява или пък следствие от избора на тъща му да бъде мним инвалид, изваждайки фалшиво уверение от ТЕЛК. Примерите, както се досещате, са много и всички те касаят абсолютното неразбиране от страна на Мишо на взаимоотношенията гражданин-държава. Защото няма такова утопично място на света, където да изискваш нещо от властта, докато междувременно не ѝ предлагаш нищо в замяна.

Нека все пак не създаваме илюзията, че политическата класа у нас е на ниво. Напротив, не само, че не е, но и нейните воля, култура и умения не бива да се подлагат дори на сравнение с тези на държавите, към които се стремим да се асоциираме от четвърт век. Нивото, което управляващите ни поддържат обаче, е в права пропорционалност с това на обществото, защото разлика между това дали ще приемеш подкуп под пагон, само за да си осигуриш днешния обяд, или ще си затвориш очите, докато седиш на министерско кресло, за да „мине“ някоя обществена поръчка, ощетяваща държавния бюджет с милиони, няма. Или ако има, то е само в мащабите, а не в личния пример, който даваш.

Забелязали сте например, че в историческия прочит винаги обвиняваме чуждите за несгодите, но винаги твърдим, че сами постигаме успехите си. Ето така например цар Калоян сам размазва на пух и прах латинците, макар да пропускаме че до него е стояла куманската конница, която в решителния момент заблуждава врага, за да нанесе българският владетел решителния удар. Що се отнася пък до падането на България под османска власт, съдим съседните ни държави, които не са се притекли на помощ, макар че по това време страната ни е толкова слаба, изтощена и разделена на няколко отделни държавици, че не ѝ е трябвал дори толкова силен враг, за да бъде победена.

Същото наблюдаваме и към днешна дата. Готови сме да разиграем в главите си десетки сценарии, в които силните икономики имат зли планове да съсипят страната ни, техните управници „наливат“ милиарди рубли или долари на политическата класа у нас, за да сее тя пропаганда или пък, че срещу нашата нация се пускат климатични оръжия, съдържащи се в облаците. Да, може би съществуват структури, които инвестират външен капитал за реализиране на определени цели, но е очевидно, че в основата на капиталистическия свят стоят именно икономическите интереси. И не сме ли ние тези, които е редно да преследваме някакъв национален интерес, а не да разчитаме чужда фондация да речем да го търси вместо нас или да го нарушава, както твърдим? Въпросът е реторичен. Като обобщение на всичко това, се оказва, че очевидно въображението на българина е доста богато, когато трябва да се избяга от същинския проблем и да се създаде имагинерна реалност, в която тезите за световна конспирация са по-лесно доказуеми от очевидните факти.

При всичко това, резултатът е ясен. Когато „разполага“ с народ, който не притежава аналитично мислене и воля за личен прогрес, политическата ни класа стига до тук – необезпокоявано осъществява управление, което не е в името на общото благо. Управление, което може да си позволи да създаде медиен балон около среднощните клекшопски бойни сцени на изхабен политик, отмествайки вниманието от нерегламентираното провеждане на така важните местни избори. Управление, което хвърля прах в очите на избирателите си, а те стават жертва на неизпълнени обещания.

Защото наистина народната мъдрост, че не е луд този, който яде баницата, а този който му я дава, трябва да ни служи за дефиниция на обществено-политическата ситуация у нас днес. Наивно е да виним олигарха, че купува медии като семки и разпространява през тях угодна за него информация, вместо да проумеем, че лесно поддаващият се на манипулация Мишо, който приема прочетеното като чиста монета без да влага дадената му по презумпция от природата критична мисъл, е този, който най-често спъва зъбните колелца на механизма да започнат лека полека да се задвижват.

Вероятно вече се питате защо от трибуната на уебсайт, разпространяващ идеята за родолюбие, се помества подобен текст, в който се лепят отрицателни етикети върху собствения ни народ. Защото родолюбието е точно това – да се изправиш пред проблемите на обществото ти днес и да се справиш с тях, за да постигне това общество благоденствие утре.

Един от най-бележитите български пълководци, за чиято история сте чели многократно тук — полковник Борис Дрангов, е доказал добродетелите си не само на бойното поле, ами и извън него. Неговият житейски път е един истински урок по родолюбие, а наставленията му към младото поколение стоят в основата на зараждащото се по-късно проспериращо общество от 20-те и 30-те години на XX век. Същият този човек, лансиращ смело идеята за родолюбие, в своята книга твърди, че съвременният му българин е прекален егоист, затворен, мнителен, мрачен, лекомислен, зъл и непостоянен. Той прави цялостна оценка на недостатъците на сънародниците си и то с една-единствена цел — защото да обичаш и цениш истински страната си, значи да ти пука за нея. Да ти пука, когато всичко отива по дяволите. Да ти пука и да запретнеш ръкави, за да направиш нещо полезно, докато другите мрънкат.

Преди малко повече от 1000 години, нашата държава също е била държава на слепците. Онези слепци, които, куцащи, се прибират от кръвопролитните сражения при село Ключ, но все пак запазили своята чест. И докато тази слепота е просто физическа, днес тя е по-страшна — нарича се апатия и попива в ежедневието ни все по-дълбоко и по-дълбоко. Защото да се разхождаш с патриотична фланелка ала „България на три морета“, твърдейки, че българите сме най-старият, силен и мъдър народ на света, но днес „политиците са ни прецакали и затова сме бедни“, е наивно и демонстрира само едно — тотално безразличие към поемането на лична и гражданска отговорност, която за по-кратко може да наречем родолюбие. Но не това битовото родолюбие, което е по-скоро инертен патриотизъм, а това градивното — което те кара да вършиш стойностни дела за твоята страна, град, квартал или междублоково пространство, да поставяш общото благо над личното, вярвайки, че някой ден можеш да живееш в едно по-добро място, сред едни по-добри хора.

Забрави себе си, пристрасти се към идеал, вдгледвай се в делата си, веднага сам ги поправяй, строго над себе си заповедвай. В работата влагай здрав смисъл и особно сърце.

полковник Борис Дрангов