Според великия социолог Макс Вебер, политиците биват два основни вида. Едните „живеят за политиката”, а другите „живеят от политиката”. За първите, политиката е каузата, описана още от Аристотел – работа за общото благо (побългарено от Захарий Стоянов, това звучи така – „оране на народната нива”). Личният интерес отива на заден план, а парите си тези хора изкарват от професиите си. Затова при сблъсък между личен интерес и кауза, предпочитат каузата. За вторите, политиката е начин за препитание. Те не следват каузи, а – личния си интерес. Живеят от политиката, както аз живея от преподаване и писане. И при сблъсък между личен интерес и кауза, предпочитат личния интерес. От Освобождението насам (четете същия този Захарий) в България предимно си имаме работа с хора, живеещи от политиката. Затова сме свикнали във всяко действие на даден политик да търсим неговата лична изгода. Не си задаваме въпроса: „Как това негово действие обслужва общото – нашето – благо?”. А се питаме: „Какъв кяр търси тоя?”. Това е тълкуването, което и ДСБ и СДС напоследък дават на напускането на четирима видни дейци на Костовата партия и отиването им при Меглена Кунева. „Бягат от отговорност”, отсече Костов. „Ще предадат и Кунева,” допълни Мартин Димитров. Разбира се, не всяко напускане на партия и отиване в друга е предателство, продиктувано от личен интерес. Уинстън Чърчил, например, е избран в парламента като либерал, но не след дълго се присъединява към групата на консерваторите. После я напуска, след като тя прави коалиционно правителство с лейбъристите. И се връща отново тогава, когато трябва да спасява, като министър-председател, Албиона от апетитите на Хитлер. Всяко напускане е формулирано от стария британски лъв по един и същи начин: „Тези хора загърбиха каузата, за която се боря”. Българите са нещастни, защото се чувстват безпомощни. И, бидейки безпомощни, не могат да си представят поведение, подобно на Чърчиловото – да напускаш не, защото искаш нова хранилка, а защото имаш самочувствието да кажеш: „Моята партия предаде каузата, в която вярвам”. Това у нас се е случвало само веднъж – когато голяма група напусна СДС и направи ДСБ. Може би днес на ДСБ се случва същото... В своята декларация при напускането на ДСБ, четиримата „млади лица” на тъмносините представиха същата формулировка – вече не можем да се борим за това, в което вярваме, в тази партия; отиваме там, където ни изглежда, че ще можем да продължим да се борим. За да им повярваме ние, обаче, трябва да стигнем до заключение по главния въпрос: тези хора по принцип живеят за политиката, или от политиката? Единствено Христо Ангеличин изглежда, в този план, подозрителен. Защото няма очевидна професия, от която да си изкарва хляба, та да може да живее за, а не – от политиката. Прошко Прошков е доказан инженер с добра професионална биография, Петър Николов-Зиков е щатен преподавател в Нов български университет, а Даниел Митов последно работеше за американския Демократичен институт не къде да е, а в Ирак. Така че, поне трима от четиримата имат възможността да са в политиката заради кауза, а не заради доход – и следователно имат правото да си сменят партията тогава, когато сметнат, че каузата им не се обслужва от досегашната им партия. Ако това е така, отивайки при Кунева те могат да свършат чудесна работа за общото благо. Работата е там, че макар Кунева по ред причини да започна да заема автентично десни позиции, откъм БСП не се прекратяват опитите тя да бъде отвлечена наляво. При това положение бившите десебари могат да играят ролята на санитарен кордон, около Кунева, който да отбива набезите отляво. А и да я стабилизират в дясна роля в някакви критични моменти, в които тя евентуално няма да може веднага да реагира по десен начин. Не ще и дума, че цялото това развитие работи в полза на Кунева, която иска да направи „рестарт” на българската десница и вече набира доста последователи. За старата – синята – десница това е поредната катастрофа. Не става дума само за това, че напускат хората, доскоро описвани като „новото европейско поколение на ДСБ”. Става дума и за това, че с тяхното напускане „синята” десница окончателно заприличва на клуб по интереси, съществуващ единствено, за да вкарва шепа ветерани в парламента. Синята десница отдавна престана да може да говори с хората така, че да ги увлича след себе си. Сега, след напускането на четиримата, тя вече няма връзка и с поколенията, родени след 1980 година. Разбира се, в крайна сметка ще ги разпознаем по делата им – и четиримата напуснали, и Кунева, и СДС, и ДСБ. От гледна точка на общото благо, в крайна сметка е по-важно да има „рестарт” на десницата, отколкото – продължаване на лишената от всякаква перспектива агония на СДС и ДСБ.