Имаме вече и Фейсбук. Както и айфони, от които често се пише на преиначена латиница. Езикът свещен на нашите деди се трансформира с такава бързина, с каквато едва ли някога му се е случвало. Всъщност – може би по време на Възраждането; но тогава като че ли езикът се е възраждал. Сега по-скоро се приспособява.

През деветдесетте все още не се занимавах с писане така усърдно, както сега (малко е смешна тази дума „усърдно“, но пък в нея има някакво очарователно, старинно достолепие – напомня за книжниците, привели усърдно глави на една страна, шепнещи полугласно текста, редящи красиво изписани букви, преписващи безкрайно Евангелията на свещ от овча лой)… та все още не пишех, дори и не бях се замислял за кариерата на писател – но кой знае как – попаднах на диспут в Университета. В Софийския Университет, в голямата аула. Аз – за добро или за зло – не съм завършил образованието си в тая блажена сграда, в тоя каменно-дървен, достолепен дом. Завърших из пръснатите и малко зловещи, гнило-олюпени сгради на тогавашната Медицинска академия, която след това стана медицински институт. Медицинска академия (с изключение на Медико-биологичния институт на улица Здраве и Майчин дом) приличаше най-вече на болник, страдащ от някакъв тежък, нелекуван ексфолиативен дерматит. А Университетът приличаше и тогава – и сега – на добре поддържана стогодишна дама от аристократичния Център на кой да е европейски град. Та тогава – в средата на деветдесетте – попаднах на диспут. Там, на това място, заради което все пак – трябва да си призная – завиждах на студентите, учещи в него. И диспутът беше на тема „За или против кирилицата“.

Аз нямах мнение по въпроса. Сега ще кажа нещо съвсем компрометиращо за мен: И сега нямам съвсем определено мнение по този въпрос „За или против кирилицата.“. Или бих могъл да кажа по-точно: Имам много, взаимно отричащи се доводи в защита на едната и на другата позиция.

Но тогава бях млад. О, колко глупаво е да си млад, колко е сладко, колко е мъчително и колко е велико! То е като да си болен от нещо, нещо душевно… Нещо телесно, също така; все едно имаш хипертония на душата, все едно имаш приапизъм на сърцето, все едно имаш маниакална възбуда на цялото Аз. Не можеш да се сдържаш: да нямаш мнение, да не го изказваш буйно и категорично, да не влизаш в спор с всички, пък ако ще да усещаш, че не си съвсем прав. Ще ти се да тропаш с крака, да извисяваш глас, да размахваш пръст; да хвърляш обхождащ и жаден поглед сред публиката, за да видиш нечии тъмни, лъснали женски очи, които те гледат с възхищение или поне с интерес… Сладка болест е младостта! И който в нея не е стоял разкрачен и вирнал рошава брада срещу Целия Свят – бързо да се връща там – за да поправи тая нелепа грешка!

Единият от диспутиращите (имаше двама изразители на двете мнения – и те седяха отпред, в нещо като детински, самонадеян президиум) казваше, че кирилицата ни пречи да бъдем част от света. Налага ни се да преобразуваме всичко – от клавиатурите на компютрите и телефоните, та чак до табелите на населените места - на странната си, съвсем близка до латиницата азбука (пък и почти еднаква с гръцката) и това ревностно отстояване на тази малка разлика ни носи доста много про… хм, дали така се беше изразил тогава този млад оратор? – нищо чудно… та това ни носело много пропуснати ползи. Тоест, доколкото помня, неговите доводи бяха предимно прагматични.

Той обвиняваше кирилицата за това, че ни носи известна културна изолация. И че някак само заради едната гордост, заради едната ни културна екзотичност – ние се обричаме на затруднения и главоболия, които могат да се избегнат с едно просто преминаване към латиницата. Която и без друго се използва повсеместно и няма българин, който да не я владее достатъчно добре. Тази кирилица ни прави подобни на британците – казваше той – които, вкопчени в традицията си, не могат да се откажат от странните си мерни единици фут, инч и паунд; както и не могат да се откажат от странното си, обратно поставяне на волана и обратното на всички автомобилно движение. Което, както и да го погледнем, си е едно затруднение.

Тогава аз естествено не си и помислях, че именно бентовете, бариерите, затрудненията, пречките – те правят хората по-изобретателни, по-волеви, дават им основа и повод за размишления и развитие, каквито не биха имали, ако всичко беше Прекалено Лесно. Такива мисли ми дойдоха доста по-късно.

Другият от дискутиращите защитаваше позицията си „За кирилицата!“ с общо взето традиционни и пълни с малко овехтял патос доводи. Той говореше за това, че кирилицата е нещото, което ни различава за добро от другите, защото това различие ни предпазва от културно претопяване; защитава нашата културна специфичност и – в края на краищата – ни прави горди, поне малко по-горди – каквито са всички различни хора, отстояващи различието си.

А аз тогава си казах: Е, кирилицата все пак е разпространена на една пета от земното кълбо и ползването и не ни прави чак толкова изключителни! Примерно колкото арменците – с тяхната непонятна за никого, освен тях, азбука. Кирилицата не е като источноафриканските абугида писмености (при които няма писмени знаци за гласните), като да речем тази на езика геез, който се използва само в свещените книги на Етиопската Православна Църква… Кирилицата все пак е и азбуката на тувинците (поне до скоро), на евенките, на бурятите и ненците, на монголците.

Просто кирилицата ни поставя – казвах си тогава - в групата на източните, азиатски народи, на тези, които не са част от цивилизования свят. А в съвременния си смисъл цивилизованият свят е този, който е приел писмеността и културата си от великия Рим. Който – чрез тънката нишка, едва оцеляла през Средновековието и в голяма степен – благодарение на латинския език и азбука – е предал на западните хора самата идея за цивилизация (та нима думата Цивилизация не идва от civis – гражданин (на Рим)?!); дал е началото на Ренесанса и след това – на всичко, което е довело до пълната и безпрекословна културна хегемония на Запада, на евро-атлантическата култура - над целия Свят.

И тогава аз вдигнах ръка – и развълнуван от възможността си да споря, а и да бъда радикален, да се опълча на традициите, да оспоря общоприетото мнение, да се нахвърля срещу казионното, срещу архаичното и това, което свързвах с родителите и прародителите си (а в основата на кой бунт не стои Бунтът срещу Предишното Поколение и срещу Всичко Старо?), та тогава аз изнесох една малка реч. За това, че Бог е наказал хората, като е объркал в една чудесна, неразбираема каша езиците им – така че те престанали да се разбират…и станали тълпа…И това се е нарекло Вавилонско стълпотворение; наказание за това, че хората се възгордели. И искали да стигнат до небето с една чудовищна кула. Дотогава се разбирали идеално – но когато Бог ги наказал – те престанали да разбират езиците си. Това е наказание – казах тогава аз – а не привилегия: да си различен и неразбираем за другите! Нашата азбука е непонятна и затрудняваща повечето хора по света; и това е нещо като отглас от това Стълпотворение, от това наказание – казах аз тогава и усетих, че сърцето ми бие гневно в слепоочията. Всъщност аз се гневях на училището, на възрастните, на предишните поколения; на всички тия, които по един ужасно скучен, но надут и заповеднически…и най-вече кух и бездушен начин…ми бяха налагали купища от фалшив патос – с който хвалебстваха за нашата Писменост. Това беше моят бунт срещу кухото, безразлично, стереотипно като брътвежа на слабоумен говорене за нашата (О, все това Нашата, Нашата!) велика писменост.

Тогава думите ми предизвикаха възмущение сред много от слушащите. Но пък и одобрение сред немалко. В България – осъзнах тогава – винаги е така. Хората винаги се разделят на два лагера. Ако не могат да се разделят на три или на пет.

А години след това станах писател. И започнах да пиша на моята кирилица и да усещам вкуса ѝ. И да се отказвам лека-полека от войнствените кръстоноски възгледи за един вечно прогресиращ и вървящ агресивно напред и все напред към все по-голяма усложненост свят. Самата идея за прогрес и то такъв – основан на свирепия прагматизъм – ми се струваше все по-идиотска. И безпочвена. Метафорично казано – започнах да харесвам изчезналия език геез – просто защото не беше прогресивно-агресивно-прагматичен. Не беше езикът на айфоните и безличната мегаускорена какафонична глобализация.

А един ден ми откраднаха джиесема и докато се снабдя с нов – извадих отнякъде някаква стара бракма, на която нямаше кирилица. А аз пращах купища съобщения – така общувах с много хора - и се наложи за известно време да премина на латиница. Честно казано – измъчих се. Не че беше кой знае колко трудно. Но за моето, станало вече много чувствително към вкуса на езика небце – това писане на латиница беше блудкаво и на моменти – дори противно. Всички такива неща като Vashite blagopojelanija ми звучаха уродливо.

Тогава се сетих за думите на един приятел: Да се пише българския на латиница е като да се ядат ягоди със сол. Не че не става, но е противно.

Дадох си сметка, че така е за мен, просто защото не съм свикнал; дадох си сметка, че само едно поколение да се смени и това чувство за непълноценност ще изчезне; и че това е заради моята мярка, заради моята вече отдавна изградена представа за това - кое е хубаво и кое - лошо в писането и четенето. Но след това се сетих за хубавите думи на Протагор, с които той започвал речите си: Човекът е мяра за всички неща.

И се успокоих.

Купих си нов джиесем с кирилица. Докато съм жив – тя ще е сладката азбука за перото ми.

Още по темата

11/05/2016

Нашите автори

Боят със сопи, или за реакциите

05/05/2016

Нашите автори

За кокошкарите и Капоне

27/04/2016

Нашите автори

Чернобил