Да бъдем честни, както обикновено: Борисов е клекнал под напора на ЕС да станем буферна зона за емигранти (докато правеше мили очи на “вишеградските” представители) – но не знаем на каква цена и за каква численост. Каквито и да са цифрите, става въпрос за нещо друго – той търгува българската позиция срещу това ЕС да го остави на мира да си “усвоява” еврофондове до заветната 2020-та. Но това едва ли е изненада – както май е ставало дума и друг път, от тиквена семка няма как да поникне магнолия.

***

Като стана дума за други източноевропейски държави, and to add insult to injury, дет викат в Перник: разликата е, че само при нас - от 27 години преход - през горе-долу 22 са управлявали русофили. Помислете върху това, докато планирате бъдещето на децата си.

***

Еднокнижния – протагонистът в своеобразната пикареска, каквато е цялото му пребиваване във властта - внезапно се осъзнал и предприел бил курс срещу Свинкса? No fucking way. Ако първият истински искаше да се отърве от втория (а не да “преточи” по-дебелите поръчки през стъкмения нов ЗОП), щеше да инициира разследване за офшорките (където изтекоха голяма част от кредитите от КТБ) чрез любимите си партньорски служби в ЕС. Защо ли не го прави?

***

Еднокнижния обича да позира “разпънат”, особено напоследък; актуалният му опит за политически decorum със спрените поръчки (докато всъщност се снишава като своя правешки идол) е тъкмо такава поза. Но какво да пише на неговия банкянски titulus crucis? Нещо с Rex Bulgarorum? Не, неговото INRI е примерно In Nequitia Rego Infidelis.

***

Свинкса: съвсем леко съм притеснен за него. Какво правим с едни неприятни брадати хора от Закавказието, single-minded като Макс Кейди, които доскоро държаха едни канали за контрабандни цигари в Турция? Защото въпросните киселяци на всичкото отгоре и не обичат кюрдските “бизнес”-конкуренти. Хубаво е да се развиваш “експоненциално”, но винаги идва момент, в който – като койота от онова филмче - се оказва, че неусетно си направил крачка-две отвъд ръба на пропастта.

***

Спирането на “Хемус” (плюс горски пътища, лични карти и пр.): Еднокнижния в криза знае само едно – да чисти имидж за пред посланиците на ЕС. (И за пред себе си, но да оставим личностните му разстройства за друг път.) Спира “Хемус”, щот била оскъпена, а защо например се разплати по водните цикли, за които – на всичкото отгоре – любимата му държава ще трябва и да връща пари? И защо всички ключови хора на Свинкса – в НАП, Държавната комисия по хазарта и къде ли не – са си там, и дори Херакъл не може да ги помръдне?

***

Накратко, витаят съмнения, че въпросният пак блъфира, защото не му е лесно - преди всичко му се налага да е “бизнесмен” (от името на други хора), а политиката е просто средство. И няма как реално да се разграничи от Свинкса. Свинкса всъщност никога не е бил нищо повече от касиер, и лека-полека е поел към залез слънце, докато финалните надписи потичат по широкия му гръб. Интересно обаче какво правим с общите офшорни фирми?

***

Пикаро: героят ли по-скоро антигероят на пикареската – жанр в прозата от късния Ренесанс насам, наречена още “измамнически роман”; хитрец и мошеник от (най-често) низшите слоеве, “дързък авантюрист, безскрупулен измамник и лукав любител на облагите без труд” (по Пенчо Славейков).

***

Какво всъщност очаквате от разсекретяването на външния доклад за КТБ? Процесът по “разпределението” отдавна е приключил, узаконени са цесиите, активите са прехвърлени през вериги от фирми. Тъкмо затова им трябваха почти 2 години – за да изчистят следите. Оттук насетне вече всички можете да си разследвате на воля. Хризип е категоричен по този въпрос.

***

(“Хризип е категоричен по този въпрос” е шега. Каквото и да кажете, ако му залепите отзад едно “Хризип е категоричен по този въпрос”, то сякаш – в очите на определени слоеве - безотказно го валидизира.)

***

Хризип (280-207 пр. Хр.), който някак заема мястото на Клеант, бил графоманът на елинистическата епоха – твърди се, че написал над 700 книги. Благодарение на него стоицизмът се систематизира и дори някак педантизира – но поради нeкви там проблеми с дизюнктивния силогизъм, е останал като вид проф. Вучков на стоицизма, т.е. леко смахната фигура, която буди съжаление и/или смях. Което сякаш ни подсказва, че още от III-и в. пр. Хр. всичко е въпрос на добър PR.

***

Както казва един, уви, неизвестен автор, как да говорим за “изход”, когато злоупотребата е норма? Това е рак на цялостното българско мислене - и той изглежда нелечим.

***

Ние дори не сме стигнали до балерините, които – за да не им се завие свят – си избират една точка в залата, в която да гледат.

***

Дарвинисткият маелстрьом – приспособяване или смърт, adapt or die. А има ли трети начин?

***

Боуи: самоизмисленото alter ego, Зиги Стардъст, нещо като първият синтетичен месия. “Извънземен”, който пародира самата идея за рокзвезда – и по-специално, мартирологията около рокзвездата (Хендрикс, Морисън, Джоплин и т.н.). Боуи, роден и отгледан в горчиво-ироничната среда на ниската средна класа, се самоназначава в ролята на поп-хамелеон, който загърбва конвенционалното и едноидентичността, и се позиционира като “бъдно” (ако извикаме на помощ за момент епикурейците), което заменя статичното с динамично. Разбира се, първоначалната реакция спрямо Зиги се разделя на полюси: или е въздиган като възбуждащ новатор, или принизяван като празен позьор.

***

Но хайде към началото. Както пише Том Карсън, Боуи е нещо като закъсняло дете на 60-те. Когато излиза албумът Man Of Words, Man Of Music (1969), идиосинкратичният buzz на “великото десетилетие” вече е приключил. Усещането (включително в Abbey Road на Бийтълс и Let It Bleed на Стоунс, да не говорим за Алтамонт) e като при сутрешно-обедно изтрезняване – главоболието обзема общия разпад на илюзиите, статуквото след взрива на протестна енергия е победило (нещо познато?), а младият Боуи преживява и личен крах – не само няма публика за музиката му, но и основаната от него лондонска Arts Lab (един вид “стартъп” за всякакъв вид “революционно” изкуство) скоро нагазва в подвижните пясъци на надвисналия фалит. Бъдещият блед херцог дори си мисли да изостави музикалната си кариера. Но тук се намесва съдбата, в лицето на продуцента Тони Де Фрайз (който по-късно ще се помисли за полк. Том Паркър на 70-те) - чрез новосъбраната група The Spiders From Mars, и така Боуи започва наново – с The Man Who Sold The World. The Man е болезненият опит на Боуи да се впише в отишлите си 60-те, но и нещо друго: сам той казва, че е трудно да произведеш каквото и да било, когато всекидневно си на хашиш.

***

Да се върнем и преди началото: Боуи е роден в сравнително богато семейство от средната класа, в южнолондонския Брикстън – и тогава предградие на предимно работническа среда, а днес почти изцяло превзето от имигранти. Нищо в детството му не подсказва за революционния визуалист и музикант, така че и вашето дете, ако следваме постулатите на киркегоровата ирония, има шанс. Тийнейджърът Дейвид Джоунз попада директно в окото на mod-бурята – не само е зализан хулиган, но и създава тийн-групи: първо David Jones And The Lower Third, а после и David Bowie And The Buzz. Музиката е нещо като пост-фолк-блус (“folk” в историята на западната попмузика е далеч от тукашното понятие за “фолк”, да не стане грешка). Още тогава неговият outré-порив смесва несъбираемото (без съмнение повлиян от еклектизма на Sgt. Pepper) – Weltschmerz-кабарето на Жак Брел, пантомимата на Кемп, свръхмодерния тогава “дзен”, поп-арта, мистицизма на Кроли, Оскар Уайлд, поезията на символистите Рембо, Верлен, Валери.

***

Hunky Dory (1972). Културният скок от шейсетарския романтик към влиятелния седемдесетарски ревизионист (и цар на еклектиката), който сякаш събира парченца от всичко “поп” до момента, за да синтезира the self-referential hero, който превръща арт-произведението в коментар на самото себе си. Бейкън по-късно, anyone?

***

Hunky Dory е трогателно модернистко произведение, в което се “чуват” Дилън, Уорхол, Лу Рийд. “Changes” сякаш легитимира контракултурното у Боуи; но далеч по-важната е “Oh! You Pretty Things”. Тя става нещо като химн на ново поколение – бисексуално, крайно освободено, affectless. Тъкмо тук Боуи сам пренася 60-те в 70-те – т.е. придава на новото десетилетие иронично-футуристично съзнание. Оттам Зиги и зората на “театралния рок”; новото му превъплъщение сякаш го богопомазва като аватар на рязко нова епоха в попкултурата. В следващите шест албума Боуи променя нещо важно – вече не е вечният “извънземен” аутсайдер, изчезва хамелеонската дезориентация от “Space Oddity” и той се превръща в bona fide рокзвезда. А и в нещо като Тезей, който убива мита за попкултурното всевластие на 60-те. Оттук насетне (чак до комерсиалните sign-of-the-times проекти с Найл Роджърс) Боуи създава лична реалност. В нея царува сблъсъкът на човешкото с технологиите и какво ли не: но докато той се вълнува алегорично от смъртта на шейсетарския мит, изобретява алтернативни сценарии за самия себе си. Пророческите му “видения” за обречената ни цивилизация, залеза на човечеството заради бъдещите технологии (внимавайте, говорим за началото на 70-те) и т.н. не бяха разбрани навреме, но неговият талант за мимикрия, за сугестивни музикални pastiches и image mongering, го превърнаха в абсолютно неподражаем и непостижим артист. “Сугестивни музикални pastiches” ли казах? Ами да – например “Aladdin Sane” (Stones-meet-the-Space Age) или “Diamond Dogs” (Sinatra-meets-Becht-Weill, примерно).

***

Боуи не е продукт на епохата си; той беше неин демиург.

***

Забелязахте ли неусетния, някак “каролингски” и несъщ ренесанс на Цветанов? Той копнее да се еманципира от своя патрон, дори сънува себе си като новия Борисов след време, Касий и Брут в едно: от името на своя “отец” се разправя с конкуренцията по места и с димитровградско дръзновение строи “икономическа партия ГЕРБ”. И е по-опасен и от своя Пигмалион, защото егото му далеч не е толкова ранимо.

***

Но да не губим от поглед гражданската цел. Стоикът не е добродетелен, за да твори добро, а твори добро, за да е добродетелен. Никога не би му хрумнало за обича ближния като самия себе си; любовта, освен в един напълно повърхностен смисъл, отсъства от представата му за добродетел. Т.е. мъдрецът-стоик не изпитва състрадание - както напомня Зенон, онзи с първата нинжда-костенурка (и като че първият “десен”, дори отпреди Иван Костов). Мъдрецът у Зенон учи, че приятелството, така възхвалявано от Епикур, не бива да достига дотам, че несполуките на приятелите ти да са в състояние да разрушат личното ти спокойствие. И тук – забележете – той добавя онова, което по-късно ще се превърне в римското “faber est”: вътрешният ти мир и сполуката не са истинни облаги, освен ако не си ги постигнал сам, чрез собствената си добродетел. Сами разбирате, че Ницше дължи много на стоиците, макар никъде да не си го признава.

***

Боуи преоткри самата идея за звездност чрез серия от изумителни превъплъщения, но отиде и по-далеч: тези превъплъщения не бяха просто случайни хрумвания, а вид ново средство за комуникация, както и преподаване на нови културни идеи; all the young dudes carried the news, and Bowie was just another conduit (ако позволите подобна игра на думи). Той е и първият истински критик на елементарното клише за рокендрола като чисто комерсиален акт, но най-вече като артистичен конструкт, обществен феномен и културен мит. “Предците” му не го схванаха – те изживяваха този мит отвътре, и нямаше как да се отстранят, за да го погледнат критично.

***

Пак според Карсън, след 1974 и турнето “Diamond Dogs”, Боуи дотолкова е стигнал върха в “театралността” и апокалиптизма в рока, че може да си позволи рязка смяна на стила в посока зараждащото се диско. Така се стига до албума Young Americans – за пръв път го обвиняват, че се е “продал” и че следва моментната тенденция. Един уважаван критик от NY Times дори нарича плочата “a fucked-up LP from a fucked-up rock star”. Но ако погледнем назад сега, това е истински триумф: смел и успешен експеримент, който си играе гениално с контекста. И се ебава с тогавашните условности – расовите проблеми, корупцията на политиците, лицемерието относно секса, докато ороботворява соул-музиката, само за да я плесне обратно – чрез наново трансфигурираната си персона – в лицата на традиционалистите. Други казват, че дори самата заглавна песен – “she wants the young American” – e ироничен портрет на самите САЩ. Последвалото турне показва сякаш съвсем нов човек – андрогинният образ от глитър-рока си е отишъл, за да отстъпи на “тежкия” рок-аристократ. И по-точно, всевластният позьор, само че с множество различни вътрешни персони.

***

По-късно Боуи ни предлага Station To Station (поп, гарниран с експериментален за тогава електронен шум) и някак подсказва за по-късната и моя любима “Берлинска света троица” в неговите албуми, създадени с Брайън Ино – Low, Heroes и Lodger. По моему Lodger – доста подценен и до днес, впрочем - e ключовият: там не само се наслаждаваме на звуковите експерименти на Ино, но и съзираме сякаш “смирения” Боуи – всичките големи поп-илюзии, превъплъщения и т.н. са чао, и той сякаш маха за довиждане на 70-те – особено в края, и особено с “Move On”. Подобно нещо – след бляскавата му popsy-кариера през 80-те – ще чуем едва в “Heathen”. И няма да е същото.

***

Той продължи да бъде Тhe Next Big Thing, почти докрая. Междувременно, успя сам през 70-те да качи рокендрола на следващо ниво – т.е. да “прекрои” бунта в забавление, а забавлението – в най-сладката интелектуална поквара. Тепърва предстои да осъзнаваме кого точно изгубихме.

***

Дейвид Боуи, почти като Толстой или Св. Августин Блажени, ни научи на най-важното: на субективизъм.

***

Като казах Св. Августин: в субективизма си той изпреварва не само Кантовата теория за времето, но дори и Декарт. В своите “Монолози” предлага най-великото Q&A в историята на културата, да ме прощава Пруст: ако искаш познание, знаеш ли, че съществуваш? Да. Откъде идваш? Не знам. Единен ли си, или си съставен? Не знам. Нещо движи ли те, или се задвижваш сам? Не знам. Поне знаеш ли, че мислиш (самостоятелно)? Не знам. Това съдържа не само споменатото Декартово “cogito”, но и онова на Пиер Гасенди – “ambulo, ergo sum”.

***

Съдейки по народопсихологията днес (и особено по нивото на дискурса тип “било ли е, не е ли било”) – да, било е робство. Par excellence.

***

Вманиачаваме се по историческите си вини и несполуки, сякаш с неотменимия плам на споменатия Макс Кейди. И винаги, някак детински, сякаш сме в състояние на “свръхзадачата на героя”, както казват в театъра. С други думи, представата на героя за себе си при нас трагично с разминава с моментното му състояние. В The Glass Menagerie (например), проблемите на героя нарастват тъкмо заради този конфликт.

***

Раждаме се сякаш с презумпцията, че има нещо plus fort que nous в самата българска съдба, че не можем да противостоим. В днешния случай – на Борисов и неговите опричници.

***

Същият Борисов, чийто разказ се изчерпва, най-общо, с това, че краставицата съдържа 97% магистрали (докато гълта като ланголиер всичко, в комбинация със своите приятели от ДПС), и че три папи (а не “трима”, забележете, това сякаш казва всичко) са го пипнали по главата по стечение на международния етикет. Но ланголиерът не спира, мъчи го кнутхамсуновски глад във всеки миг. И единственото, което строи всъщност, е още повече българска ентропия.

***

Назначението на Кунева, казват, не било толкова заради голямото европейско раздаване в сектора (което така или иначе е по мичурински ашладисано към ГЕРБ, 1,37 млрд. лева по оперативната програма „Наука и образование за интелигентен растеж“, които тепърва предстои да се усвояват), а за да бъде отсвирена от президентските избори. Така РБ остава само с един предполагаем кандидат – Вълчев, който въпреки всичките си качества до момента успя да се позиционира в народната душа единствено като вид Тартюф.

***

Помпиеринът в Лондон: защо? Ако имаше съветници дори с половин мозък, нямаше никаква нужда да го прави, на никой нямаше и да му хрумне, че има нужда от подобни срещи. И сега е изненадан – оказа се, че не е като да говориш пред “Жени ГЕРБ”. И все повече ще му се налага да се пита за “огледалото”. Някой спешно трябва да му разкаже с прости думи за “принципа на Питър” и нивото на некомпетнтност.

***

Междувременно, благодарение на “вертикалната” простотия в ГЕРБ, ставаме свидетели на крайния разпад и делегитимация на институцията “министър”, включително в т.нар. “експертност”. Досега имахте отделни карикатури като Нейчо Неев и т.н., но в момента дори любимите “прости” гласоподаватели на Борисов започват да си дават сметка, че нещо дълбоко не е наред. Това е начало на сериозна промяна във възприятието към властта, макар че никой в момента не си дава сметка за дългосрочните последици от подобна промяна.

***

Боуи, ироничният и тихо всевластният: един от малцината тип “махни се, плашиш ми орела”. Както сънувах, че е казал Прометей.

***

Има само един начин в дългосрочна перспектива: безмилостна лустрация плюс млади, нови политици. Припомнете си Хавел – той казваше нещо в смисъл, че предпочита грешките поради липса на опит, отколкото смазващия публичен саботаж в овладяната от ченгета политика. Дори само това настояване ни припомня, че има нации, които случиха на робство (в техния случай - хабсбургско).

***
Да почетем за миг Умберто Еко, този паневропейски глас: с какво? Може би с нещо за “eidolon”-а от “Името на розата” (особено в актуалния роден контекст чие привидение наднича в огледалото)? Не. Ето нещо, струва ми се, по-важно: според него в живота често нещата се случват, защото се случват, и само в Страната на Измислиците сякаш се случват по силата на някаква цел или провидение.

***

Следкомунистическите българи – жертвите на вечното кукловодско, обречените на краткосрочното.

***

"Всички се отклониха от пътя, вкупом станаха негодни; няма кой да прави добро, няма нито един". (Послание на Св. Апостол Павел до римляните, 3-12)

***

This is ourselves, under pressure.

Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.