Предстоят ни пет седмици на активна предизборна кампания, в които изглежда, че по-голямата част от кандидатите ще се опитат да замъглят конституционните правомощия на президента. Вялата и дезорганизирана предкампания на тези избори, показва че преобладаващата част от кандидатите разчитат на това, че мнозинството не познава реалните възможности и отговорности на държавния глава. Политтехнолозите в България отново разчитат на това, че ще успеят да подменят правната и политическа реалност с профила на собствения си кандидат.

Конституцията и законите предоставят различни възможности за развитие на един президентски мандат. Президентът е самостоятелна институция в системата от институционални взаимодействия, която изгради основния закон през изминалите двадесет и пет години. Политическата конюнктура при приемането на Конституцията, определи разнородни ангажименти на президента, като акцентът бе поставен върху това той/тя да не може да въздейства пряко върху изпълнителната, законодателна или съдебна власт. В същото време, именно в тази институция е съсредоточен потенциал за управление на кризи и мандатът на президента Плевнелиев показа колко ефективно тези възможности могат да бъдат използвани.

Президентът се избира пряко от гражданите и това винаги е било основание за претенции по отношение на обхвата на президентските правомощия. През втората половина на мандатите си, президентите Желев, Стоянов и Първанов настояваха на тезата за необходимостта от увеличаване на правомощията на президента. Плевнелиев не постави нито веднъж този въпрос. Но по-съществената част на тази дискусия е как се използват съществуващите правни възможности за реализиране на успешен президентски мандат.

Президентският мандат не се изчерпва с представата за петте години, в които той/тя управляват администрацията на президента. Мандатът е онзи набор от обещания, приоритети и поети ангажименти, които новоизбраният президент трябва да реализира в рамките на тези пет години. В този смисъл преди да изберем следващия президент, трябва да му възложим определен обем от изисквания и задачи. А за да направим това, трябва да познаваме рамката на възложените му от Конституцията и законите правомощия.

Много се спекулира с представата за „олицетворяването на единството на нацията”, но всъщност това е качество, което президентът притежава в международните отношения, където неговото присъствие и изразявани позиции олицетворяват авторитета на българската държава. Президентът не е психотерапевт на българската национална общност. Той/тя не трябва да се занимава с „лечението” на накърнената ни национална идентичност. И в същото време, през авторитета и влиянието, което може да реализира в междудържавните отношения, той/тя би могъл/могла да влияе върху националния политически процес.

Първите стъпки на преобладаващата част от кандидатите за президент и вицепрезидент са извън зоната на отговорност на президентската администрация. Дневният ред, в който бива тласкана кампанията, не отговаря на президентските правомощия и по-скоро се опитва да отклони въпроса за същността на мандата, който българските граждани би трябвало да дадат на следващия президент, гласувайки за него.

Досега кампаниите на претендентите търсеха опора в развитието на темите за избора на генерален секретар на ООН, мигрантската криза и терористичните заплахи. Те все повече се изкривяват под натиска на всевъзможни патриотарски призиви и опитите да се ангажира общественото внимание със социални теми и въпроси на икономическото развитие. Почти напълно се елиминира смисленият граждански дебат за  това как самостоятелната институция на държавния глава взаимодейства с останалите власти. А именно това е същността на президентската институция.

Президентските правомощия очертават само рамката, в която трябва да бъде реализиран един мандат. Стриктното им следване без посока и цел може да доведе само до обезличаване на ролята на държавния глава. И обратното – прекалената политическа амбиция може да увреди в не по-малка степен авторитета на институцията. Именно затова мандатите на президентите Желев, Стоянов и Първанов завършиха с тежко политическо противопоставяне между тях и политическите партии, чиито кандидати бяха.

По право президентът има определени ангажименти и споделени правомощия както по отношение на всички власти, така и по отношение на съществена част от публичните политики на държавата. Той може да оказва влияние, но по-същественият въпрос е доколко е в състояние да играе ролята на компетентен посредник в диалога и взаимодействието между властите. Конституционните правомощия по отношение на управлението на кризи не биха могли да бъдат реализирани ефективно, ако президентът не може да бъде лидер в процеса на постигане на съгласие.

Президентската институция е не само форма на представителна власт. Един от източниците на влияние, достъпни за президента е неговата кадрова политика. Чрез лансирането на определени кандидатури в представителните, регулаторни и контролни институции на държавата президентът може не само да генерира огромен обем от информация, но и пряко да оказва влияние върху тяхната дейност. В този смисъл един от важните въпроси, на които би трябвало да отговорят кандидатите на тези избори, е свързан с критериите за подбор и гаранциите за прозрачност и отчетност на техните кадрови назначения.

Правомощията на президента в междудържавните отношения и външната политика, макар и споделени, предоставят изключителни възможности за изпълнението на президентския мандат. В съвременната международна политика, процесът на постигане на съгласие и способността за лансиране на идеи имат определящо значение. Президентският мандат включва поемането на конкретни ангажименти във връзка с формулирането и развитието на стратегическите приоритети на страната в международен план. Съществена част от позиционирането на България зависи от активността и компетентността на президента и неговата администрация.

Успехът на един президентски мандат зависи от това до каква степен президентът и неговата администрация успяват да превърнат институцията в пространство за формиране на стратегическа перспектива за развитието на България. Президентът трябва не само да е в състояние да структурира дебат между институциите и центровете на политическо влияние, но и да постига съгласие около приоритети на националното развитие. Това е специфичен тип лидерство, което не се изразява в стремеж към заемане на доминираща позиция, а по-скоро намира своя израз в устойчивостта на постигната подкрепа за определени решения.

Представата за това, че президентът би трябвало да е опозиция или поне контрапункт на всяко управляващо мнозинство, никога не е била вярна докрай. Президентската институция може и трябва да реализира мандата, даден й от гражданите, следвайки поетите ангажименти и обещания. Противопоставянето и конфронтацията не са ефективно средство за управление. Това е вътрешната граница на разграничаването срещу всяко управляващо мнозинство. Рискът от пълно обезличаване на институцията при безусловна подкрепа към мнозинството е еднакво голям, както и опитите за трайна конфронтация срещу него.

Мисията на президента е да работи с останалите институции и да постига съгласие около определена стратегическа перспектива. Предизборните опити за замъгляване на истинската мисия на президентството, имат за цел единствено и само да попречат на гражданите да формират собствената си воля за мандата, който искат за възложат на подкрепените от тях кандидати.

Реалната мощ на президентската институция не е описана в конституционните разпоредби. Правото дава само рамката, в която институцията би трябвало да се развива, но нейната ефективност зависи от мандата, който гражданите дават на избрания от тях кандидат. Успешният кандидат би трябвало да бъде онзи, който е готов да реализира своите правомощия в диалог с другите, следвайки перспективата, заради която е получил общественото доверие. Всичко останало е само опит за злоупотреба с правата или с мощта на президентската институция.