Деветата национална конференция на ДПС избра едва третия поред председател на партията – Мустафа Карадайъ и то с уговорката, че той има оперативни функции. Изглежда, че това е обяснимо, доколкото висшият изпълнителен орган на Движението се казва Централно оперативно бюро. Би могло да се приеме, че председателят е всъщност ръководител на това оперативно бюро и това го прави „оперативен”. Но след избора и отстраняването на втория поред председател на ДПС – Лютви Местан, едва ли някой се съмнява, че определението „оперативен” прикрива техническия характер на председателя, който всъщност ще бъде личен секретар на Почетния и пожизнен председател на Движението – Ахмед Доган.

В политическата и организационната теория има относително съгласие, че една политическа организация постига определена степен на зрялост и консолидираност, когато смени поне два пъти ръководните си кадри. Докато една и съща фигура е начело на една политическа организация, това означава че стабилността и устойчивостта й във времето са поставени под въпрос. Най-малкото – няма гаранции, че след оттеглянето на първоначалния й председател, политическата организация ще бъде способна да продължи да се развива. Формално, ДПС изпълнява този критерий, но всичко което се случи показва, че всъщност няма и не е имало смяна на председателя и основател на Движението.

В прочетеното в негово присъствие обръщение към делегатите, Доган заявява, че ДПС е важна инвестиция в свободата и демокрацията в България. Значението на този политически субект не подлежи на съмнение, доколкото това е партията, която най-дълго е участвала в централната изпълнителна власт и неизменно е била чат от законодателната власт през изминалите двадесет и шест години. Ако към това добавим неизменното присъствие на ДПС в местната власт, имаме всички основания да твърдим, че Движението е важна част от българския политически живот и неговото развитие не може да бъде въпрос на вътрешнопартийни дискусии. ДПС носи отговорност за състоянието на страната и тази отговорност не може да бъде подменена с тезата за ролята на „българския етнически модел”.

Ако ДПС беше само политическо движение за отстояване на правата на представители на различни етнически, религиозни, езикови и културни общности, то би трябвало да преустанови съществуването си преди двадесет и пет години, с приемането на Конституцията на Република България. Няма по-високо равнище на гаранция за спазването на правата на българските граждани, освен основния закон. Вместо това, ДПС се превърна в онзи необходим и „неазобиколим”, според израза на Ахмед Доган, фактор в процеса на изграждане на партийната система, която днес се намира в дълбока и непреодолима криза.

Вече две десетилетия мантрата за двуполусния модел, за противопоставянето между БСП и СДС като модел, който трябва да бъде разрушен в полза на политическия център в лицето, например на НДСВ, демонстративно се опитваше да пренебрегне простият факт, че ДПС бе лансиран и удържан като център на политическо влияние, което с малки изключения, успя да осигури оцеляването на БСП. Движението оцеля и оказа съществено влияние върху развитието на българския политически процес не поради това, че адекватно представляваше интересите на своите избиратели. Като всеки продукт на политически инженеринг, ДПС успя през всички тези години да постави собствените си избиратели в зависимост, която дълго време изглеждаше почти напълно непреодолима. Но, именно тук, трябва да бъде направена една важна уговорка.

ДПС успя да постигне целта, за която бе създадено поради липсата на адекватна реакция и конкуренция от страна на демократичните политически формации. Никой не би могъл да очаква, че БСП ще се опита да се противопостави трайно на ДПС, най-малкото поради общия си политически генезис и сходните инструменти на властване. Но, Движението може би нямаше да реализира своите дълготрайни цели, ако демократичните политически формации и най-вече – СДС, бяха поели отговорността да се противопоставят ефективно на тази стратегия. Нищо подобно не се случи – вместо това, демократичните партии позволиха установяването на пълен контрол от страна на ръководството на ДПС и тотална разправа с всеки политик, който се опитваше да се противопостави на Председателя.

През последните години започна дълбока и трайна промяна в модела на преходното статукво. След загубата на БСП през 2009 година, никога повече тази партия няма да може да играе ролята на относително неподвижен център, противопоставящ се на всяка реформа, насочена към изграждане на демократична публична среда. След вътрешния разрив в ДПС от края на миналата година, никога повече ДПС няма да има комфортната позиция на „незаобиколим фактор”, без чиято „благосклонна усмивка”, както беше казал Доган, не би могло да се случи нищо. Въпросът не е дали политическите субекти, които постепенно ще ги заменят са по-добри или не. Основният въпрос, който намира решение през изминалите години е в разрушаването на монопола върху политическата позиция, която една партия може да упражнява.

От преименуването си до сега, БСП никога не е била единен политически субект. Тя винаги е била съвкупност от различни групови интереси, временно обединявани от запазването на властта. Когато този достъп се превърна не само в проблем, но и във все по-несигурна перспектива, основните групи от семейни, кланови и корпоративни интереси все по-отчетливо започнаха да се разграничават и навлязоха в тежък конфликт помежду си. Докато БСП губи устойчиво електорална подкрепа, което е в основата на нарастващия брой опити за изграждане на алтернатива, то процеса на трансформация в ДПС има различен „оперативен характер”. Изглежда, че „оперативно” Движението ще продължи да участва в политическия процес, но с ясната перспектива на своята неизбежна трансформация.

Изглежда, че поне засега, основното ядро на ДПС успява да наложи безпрекословно единство зад титуляра на политическия проект. Колкото по-силен става този натиск, толкова повече ДПС ще прилича на БКП в периода след 10 ноември 1989 година и преди да смени името си. През изминалите месеци, зад маската на толерантността, либерализма и „заедността” изскърцаха старите пружини на зависимости, формирани в тоталитарния режим, които никога не са преставали да действат, независимо от пълноправното членство в АЛДЕ. Така, както председателския пост на ПЕС не може да прикрие или компенсира „оперативния характер” на БСП.

Не е и никога не е било вярно твърдението, че т.нар. български етнически модел е заслуга на ДПС или на неговия председател. „Цената” на тази „инвестиция” в свободата и демокрацията на България е сегашното състояние не етническите, религиозни и културни отношения, които трайно блокират възможността за изграждането на демократична гражданска култура. Твърдението, че ДПС е пазител на мира в България е само част от тезата, че капсулирането и изолацията на българските мюсюлмани е цена, която плащаме в името на мира. Достатъчно е да се запитаме – от кого и как точно ДПС пази мира в България? Да се приеме, че една политическа партия, сама по себе си, може да гарантира гражданския мир, означава просто да се възпроизвежда пропагандното клише, с което бе легендиран проекта ДПС.

Единствената трайна гаранция за мира в България е развитието, основано на справедливост, свобода и равенство пред закона. Не „свободи”, а свобода, защото в българския език това е една от думите, които не би трябвало да бъдат използвани в множествено число. Ако има „свободи”, това означава, че доминиращата среда продължава да бъде несвободна, а липсата на свобода компрометира всяка представа за мир и сигурност.

Още по темата

17/04/2016

Нашите автори

Амбулантни патриоти

01/04/2016

Нашите автори

Изгорената земя: Украйна, две години по-късно

18/03/2016

Нашите автори

Агресията на пътя и интригите на комунизма

17/03/2015

Политика

Ако има нова управленска коалиция, тя по-успешна ли ще е от сегашната?