Виждах го често, когато минавах край този блок. Неговата работилничка беше в основите на блока, слизаше се по едни стълби към нея и преди да е започнал работа, той излизаше да изпуши една цигара. Главата му беше на нивото на краката на хората, той пушеше цигарата си, облечен вече в мушамената си престилка и разглеждаше света от равнището на стъпките на минувачите – преди отново да се пъхне в мрачната си хралупа, където мъждукаше една слаба крушка, където от тръбите на парното, минаващи под тавана, висяха големи мъхнати кичури паяжини, а наоколо беше заринато с парченца кожа, с канапи, със стари вестници и силно миришеше на обущарско лепило. 

Беше човек на години, един-два пъти бях носил при него обувки за поправка и се чудех как издържа по цял ден в това малко помещение, където можеше да се придвижва само приведен, когато не седеше на големия като трон шперплатов стол, покрит с разкъсани кашони за по-голямо удобство.
Пътят ми често минаваше край този блок и ща - не ща, следях работния му ден. Привечер той отново заставаше прав в подножието на стълбичките, водещи към работилницата му и отново въртеше главата си на всички страни, разглеждайки света от нивото на хорските стъпки, стиснал бутилка бира в едната си ръка и все още с вкоравената като броня от засъхналото обущарско лепило мушамена престилка. Вероятно се оглеждаше за някой човек, който няма да бърза, а ще приклекне до каменния бордюр и ще обели с него някоя приказка, ще му разкаже какво става по белия свят. Но обикновено обущарят допиваше бутилката си бира сам.

После се случи тъй, че дълго време нямах път край този блок, не минах оттам в продължение на месеци, ако не и година. Образът на обущаря се изтри от паметта ми, този вечно сгърбен като питанка силует, облечен в тежката мушамена престилка, с който го бях запомнил, вечно димящата в устата цигара и бутилката бира в ръката, докато разглеждаше света от нивото на хорските стъпки, въртейки се бавно на всички страни. Лицето му почти не си спомнях, освен това, че беше човек на години, помнех главно този сив, оловен силует, но и той изчезна от паметта ми, когато спрях да минавам покрай блока.
Преди няколко дни обаче пак стъпих на старата пътека, понякога краката ни сами избират пътя и по силата на навика често ни завеждат на старите пътеки, откъдето някога сме минавали в продължение на години. Дадох си сметка, че минавам покрай обущарничката, сетих се колко отдавна не бях минавал оттук, сетих се за обущаря и с любопитство хвърлих поглед към стълбите, водещи надолу към вратата на работилницата. Дървената врата беше затворена, от нея стърчеше телено ухо, за което беше хванат катинар, който влизаше и в халката, забита в рамката на вратата. Личеше си, че по стълбите отдавна не е слизал никой, те бяха заринати с шума и боклуци. И изведнъж страшно ярко в главата ми изскочи образът на обущаря, по-скоро този негов оловен силует, който бях запомнил и как човекът върти главата си на различни страни, разглеждайки белия свят от нивото на човешките стъпки.
Но си личеше, че по стълбите отдавна не е слизал никой. Те бяха заринати с шума и боклуци.