Току-що приключилият първи тур на президентските избори доведе както до донякъде неочаквани, така и до будещи размисъл резултати. Отвъд подредбата на кандидатите, дяловете на получената от тях подкрепа и евентуалната оставка на правителството прозира доста по-важно нещо – водещата нагласа в обществото, а тя е на неодобрение към начина, по който се управлява страната.

Очевидно е, че мнозинството от избирателите не просто не подкрепиха кандидата на сегашната партия на властта, но показаха недвусмислено, че вече й търсят алтернатива. Засега ясна и консолидирана такава липсва, но това не означава, че не може да се появи в обозримо бъдеще.

Гражданите по категоричен начин заявиха, че не са доволни не само от начина, по който са управлявани, но и от живота си, макар засега да не са наясно с това как той да се подобри, още по-малко пък на кого да възложат тази задача.

Причините за това сляпо недоволство си струва да бъдат анализирани, както и да се потърсят пътища за неговото преобразуване в конструктивна енергия за промяна на наличната ситуация у нас.

Скритата картина, стояща зад президентския вот, е реалното състояние на българското общество, в която се набиват на очи редица негативни черти.

В страната живеят все по-малко, все по-стари, все по-болни, все по-необразовани и невъзпитани, все по-несигурни за живота и собствеността си хора, които все по-малко вярват в честността и справедливостта в действията на властта – законодателна, изпълнителна и съдебна.

Обезверяването, страхът и гневът им се провокират от прогнилата от корупция и феодално разпарчетосана държава, в която тържествува шуробаджанащината и чиито институции служат на партийно-стопанската олигархия. Не само младите и образовани, но и всички имащи по-високи амбиции граждани са лишени от перспектива да реализират своите заложби и стремежи в собствената си родина. Вместо това те виждат, че в нея успехи жънат безпардонните и арогантни, но близки до властта парвенюта с откровено престъпни наклонности. В тази ситуация не е чудно, че що-годе дееспособните българи напускат при първа възможност родината си, като биват насърчавани в това начинание от своите роднини и приятели.

А народ, чиито деца са прокуждани зад граница от собствените си родители, е обречен на гибел.

Процесите на разпад на българското общество и държавност се осъществяват на фона на едно самодоволно, високомерно и ялово управление, опияняващо се от „видими” постижения предимно в областта на инфраструктурата. Тази власт на палиативни решения и псевдореформи съзнателно загърбва основните проблеми на страната, като чрез запазването на всяка цена на своята „стабилност” спомага за тяхното задълбочаване.

В същото време продължава агонията на основните социални системи: образователна, здравна, съдебна, на вътрешния ред и армията, административна и пр. Вместо да инвестира в най-ценния капитал на страната – човешкия, настоящото управление изразходва огромни публични средства за създаване на физически активи със съмнителен или малък положителен ефект върху живота на гражданите. Скрити зад новите материални придобивки, властимащите предпочитат да си затварят очите пред материалния недоимък и човешката деградация на своите сънародници. Това пренебрежение към действително важните проблеми на хората обаче не можеше да остане ненаказано, колкото и големи страхове да бяха насаждани у тях от реални или мними заплахи от конюнктурен вид.

В тази ситуация на ход са гражданите, които следва най-сетне да осъзнаят, че не могат да разчитат на настоящите си политически представители. Нужно е да си дадат сметка, че проблемите им могат да бъдат решени само с тяхно активно участие, като се откажат от надеждите си, че някой друг ще свърши собствената им работа.

На първо време е важно те да формулират ясно и огласят публично своето дългосрочно виждане за това какво всъщност искат да постигнат – например по-високо качество на своето съществуване по отношение на образование, здравеопазване и правов ред. Да заявят категорично не само как си представят своя по-добър живот, но и каква цена са готови да платят за него. Едва тогава следва да потърсят политически сили – от наличните или новосъздадени, на които да възложат реализацията на своите планове. Досегашният опит би трябвало вече да ги е убедил, че постигането на благоденствие без ясни искания, без готовност за собствени усилия и без поемане на рискове, е невъзможно.

Ако обаче те останат само с желанието си да изхвърлят от политическия живот настоящите свои представители, ще получат техни заместници от същия вид. Тогава по-добре е да се върнат към добре познатото им мърморене срещу политиците и да се отдадат на безутешно униние. В такъв случай не би им останало друго, освен да изчакат до следващия „наказателен” вот, от който в живота им не следва положителна промяна.

Ала насладата, съпровождаща демонстрацията на несъгласие с властимащите, е твърде съмнителната награда. Този фиктивен бунт едва ли ще предизвика друга реакция освен ехидна усмивка у управляващите, които с удоволствие ще злорадстват над безплодните усилия на своите съграждани.

Още по темата

15/08/2016

Нашите автори

Все по-куха държава

15/03/2016

Нашите автори

Реформа без основа и ясни цели