Николай Фенерски,

Severozapad.org

Николай Фенерски е автор на идеята и каузата Резерват Северозапад, която първоначално тръгва като носталгичен сайт-речник на северозападните думи, изрази и дълбокомъдри сентенции през 2002 година. Постепенно около идеята се събират хора, милеещи за Северозапада, сайтът се разраства, създава се форум и сдружение със същото име. През 2012 година се появява документалният филм "Резерват Северозапад", автор, продуцент и сценарист Н. Фенерски, режисьор по монтажа Пламен Николов, оператор Георги Маринов. Филмът взима участие в различни фестивали и печели сърцата на зрителите. Предстои да бъде излъчен по някоя телевизия и да бъде пуснат за свободно разпространение в интернет. Н. Фенерски е инициатор и редактор и на алманаха за култура на областите Видин, Монтана и Враца "Резерват Северозапад", чийто първи брой излиза през 2010 година, а втори брой ще бъде пуснат в продажба от началото на февруари 2013. Н. Фенерски публикува проза и публицистика от края на деветдесетте, през 2009 г. излиза първата му книга сборник с разкази "Апокалипсисът е дело лично", в края на 2012 излиза и втората му книга роман в разкази със заглавие "Не казвай на майка си". И в двете книги има текстове, свързани по някакъв начин с мястото, където авторът израства - Северозападна България.

Първият текст, с който тръгва всичко преди повече от десет години, започва така:

 "Само който е минавал оттам, ще разбере напълно за какво става дума. Северозападният човек е различен антропологичен вид. Може би е произлязъл от по-особен род маймуни. Или поне от някое още неизследвано племе. Ние естествено сме против Дарвиновата теория и това е просто алегория (да не земат са да са засегнат, че ин ги викаме шебеци!).

Първата реакция на чужденеца, попаднал в северозападно село или градче и станал свидетел на обикновен комшийски разговор, е страх. Стрес. Не може да проумее защо тези същества се опитват да се надвикат и си разменят такива любезности, от които да ти настръхнат косите, да ти се обърнат червата. ..."

 За OFFNews е чест, че Николай Фенерски се присъединява към нашите автори. Отсега нататък всяка седмица той ще прави обзор на събитията, пречупени през странния поглед и уникалния език на това особено кътче на България, което Радичков наричаше Прекрасния Северозапад.

 Ето първия му текст:

Селскостопански обзор на некои събития – из битието на един конощип

На конощипа му викат още попово прасе. Ние тука обаче не сметаме, че требва да обиждаме прасето ели попа, имаме си наша думичка. Ено време, коги бееме дечурлиа, ни караа бабите и дедовците да копаеме часното, така му викааме на парцеля кукуруз, де почти секо семейство го обработваше секо лето. Настъпиа обаче други времена връъмугу, вече никой не ще да копаа кукуруза, ората са изколцатиа, затва викам да понапомниме откъде сме тръгнале с некои селскостопански метафори и леки ударе с мотичето. Куто са врънеш на село и станеш маничък, никой не моо те излъже.

И така, конощипат е селскостопански вредител. Движи са основну под земъта. Из тайните структури връъимгу. Не шаралее таа жена по светлото и одгоре, що го а страшингел да го не изребри некой с лопатата. У българското политическо пространство има не един конощип. Опитваме са сички нормални орица да засадиме и одгледаме некоа култура, да пооплевиме градинките си, у което и да а житейско направление, да са посъземеме, обаче отнекъде са излети поредниат такъф конощип и преръпне нощеска кореньете на сичките ни цвекета и зеленчуци, куто са огледаме на дзаранта – сичко изсънало, станало на дреб и отново сме у пръви клас. И требва а почваме одначало. Конощипете са оядоа могу напоследък, надебелеа тейнотомаменце, захитреа и са не дават лесно.

Ние сме дръжавата – те такъв те лозунг издигнааме ние около четирсетгодишните момчета и момичета у последниа протест. Дордето сме са бориле да оцелееме обаче, ониа смрадуве конощипете тайно изгризале сичко, тейната намера, откраднале зад гръбовете ни де що има красиви местенца и лозунгите ни одново си останаа сал вентил за изпущанье на парата. Щото дръжавата си е тейна, на вредителете. Не е наша, бацета, и нема и да бъде. Къмпинг „Корал“ е продаден, така ели иначе. Един конощип е зел едни 40 милиончета, па виа го гонете, ма ше го стигнете на връба, едни чужденци купиле горичките и дюните, последните останки от некогашния рай, и рано или късно поредниат бетонен клефук ше се клефне пред назе и ше ни скрие слънцето. Нема слънце, нема вода, нема либоф връъмугу. С вредителете не бива по човешки, с тех требва да са однесеме като към вредителе, моо ги опитаме с ддт, с напалм, с инсектицида Би 58, а срещу гъбички да напръскаме със син камик.

Един нещасник наскоре са опита да третира такъв е вредител с турски газов пищоф с лютиф пиперец. Ма не му са получи нещо рабутата. У одговор му налетеа злобно и на талази цело кюме трътеи, лисни въшки и крълеже. Дали шоото било организирано от същите те тиа те конощипе ели па от други бумбаре ели си е солова акциа на тоо овен, е последниат вапрос, валнуващ нормалните люде. Фактът, че се появиа толку мого смешки и карикатури след сценката от селска делиорманска вечеринка, е красноречиф, народат не обича да са подпичкосват с него. Нема значение дали а постанофка ели е отчаяно желание за изява. Има значение сал грозотиата на присъствието на такъф тлъс конощип куто Дуганя у нашто опществено пространство. И куто нададоа вой платените журналяги – заплаха за демокрациата било, баце, опасност имало, чичи. Чшш, карбовчета и кеворкянчета, аре у лево, къде отиваш може би. Пръво требва едно нещо да а у наличнос, та да има заплаха за него. Наоколо не сме виждале никогиш ни демокрациа, ни гявол, маани, ми даже и най-малки признаци на дръжавнос са не съзират нигде. Така че по-полека с активното мероприятие да си не застъпите нещо де ви са влачи и да се спрепнете, връъмугу, и да се суринете... И да станете за жив кашмер.

Конощипът требва, куто го изхендриш с лопатата един път, да са превръне у мокро петно. Ма момчето а младо, не а знаяло. Нищо. Има Господ. Оптимисти сме и сме убедени, че секи си получава нужното фнимание на Видовден. Ше му изтропат и на Дуганя сандалете некой прекрасен миг, никой не а литнал с орлите. И ше са опита изплашената му душичка да подири оправданиа за сторените бели, ама нема да може и сал ше мига на парцале. Греота а да ги пишеме такиви, ма куто са замисли чувек, па дотама стига. Сички тва ни чака. Тука доле сме сал за малко. И сме са родиле да бъдеме чувеци, не вредителе. Глупаво са получава сал коги земат да ни праат на шебеци и да ни фръгат по връбите. Але-хоп и Дуганя барабар с останалете от подхумусниа слой вадат ново зайче от шапката. Се едно па ние им верваме. Те такее си живееме, у два различни света. Единиат свет е у телевизора – крив, пустиняшки, дзверски. А другиат свет... Проблемат е да имаш ели да бъдеш – ониа, дека са си решиле у тоо живот да имат обаче се омазаа до плешките. Оклепаа са стабилно. Сакат да ни земат и последниа залък от устенцата, ненаяли са гадовете. Що ако тиа идиоте не беа заплаха за назе, ич немаше и да ги забелезваме. Ма сеги щем не щем се занимаваме с тех.

Тъжно место стана таа пропаднала планета. Ние у Северозапада одавна ги знааме таа. И сме намериле разрешението. Апванье, пийванье, тиа трите неща. Те таваа северозападното сфащанье за здравословен начин на живот. Коги са престави Тама Горе патриарх Максим на преклонна и респектираща възрас, наште ора даже изкоментирале неговиа аскетизъм – „абе не можа ли тоо човечец да си поеде и попие ка си требва и да си умре куто нормалните ора на 64 годин, ми са а стискал толку време“. Дотука и с аскетизма, и със здравословните му намери. Ама като го казват тава, да неа да помислите, че а местно явленее, напротиф, северозападниат пустиняк е космополит и усеща интуитивно накъде са а затирнала световната тенденциа. За кво си им тизе на социалниа министър и системата, куто се скраклюзиш от сенилнос и почнеш да не знааш колко уши имаш на главъта си? Рудимент, дето бадева диша въздуа. Я бръже да запълваш трапа. Така звучат думите не на кой да а, а на епонскиа министър Таро Асо. „Ората с тубичките“ нарекал той старите пациенти, дето не моо се ранат самички. Такъф цинизъм сал у Борован и Добролево моо чуеш. Едно към едно. Една комшийка ее преду време беше срещнала пред кабинета на дофтура стар познат от града. Вика му „Е ти па закво си тука?“, такива са си ората, открити, не са срамуват да питат, „Е па, не моа да пикаа“, оплакал й се оня. „Такъв е животат. Я па са опиквам.“, споделила дълбокомъдро и таа що чака на опашката. Секи с болешката си. Ма кой има нужда от тава, а? Айре, 64 и стига ви толку. „Да ги остаиме да побръзат с умираньето“ - биле точните думи на епонеца. Мамин убавец, и той си не ще, демек идва си му отвътре на човека, нема предни зъби. Пустиняк от страната на изгряващото слънце.

Предложението ми сеги а да земат наште конощипе да са понаучат малко от малко на откритос от епонскиа си кулега. И оня вредител ше доде, не моо да а друг, ма поне честен такъф. Поне го не увръта ебаси. А наште ги знам и у чирвата, познавам им семчицата мръсна я, отблизо съм разглеждал подобна твар. Дирех да забележа некви признаци на биологичниа вид хомо сапиенс, ма напразно, чеп за зейе не стаа от тава. Дуганя и дуганоподобните не са ора, тава моо са докаже лесно, куто ги прегледа екип от дофтуре. Да ги пущат пръво на ядреномагнитен резонанс, та да се потвръдат самнениата, че определени части от мозъко им са безвъзвратно изолирани от други важни части, затлъстеле са тиа секторе и немат пробиванье. Скъсала са а тама нишката, свръзваща съзнателниа животец на индивида с неща като съвес, състрадание, милос, честнос. Алчността и лакомиата са ги изеле извътре, скъсале са пружинките им, получило са а късо саединение и офазяване на централната нервна система, умиранье на душата, зомбясванье. Външните признаци на таа жестока диагноза са очи без изражение, лице без форма, говоренье без смисъл. Забраиле са откъде са тръгнале. На майкя си от баба си са тръгнале, пропадляци и олигофренье.

Остаени сами на себе си тиа български опществени лица - политици, журналяги, социолози от агенциите и прочие измет - не връшат нищо друго освем да са роват у калта, да кроат нови акции за „застрашаванье на демокрациата“ и да однемат от ежедневието ни секи лъч надежда и сека причина за радос. Моо ги излекуваме лесно. Ако ни паднат у ръчичките. Наши северозападни представителе вече са измислиле най-добрата форма за превазпитание и възвръщанье на чувешкиа облик. По ена мотика у ръцете на сички дугановци, боцета, сергейчовци и подобни креатури и копанье изместо, дорде им са сфане кръшняка, дорде им са препотат гъзерете и речът „имбрик“, на кукуруза до второ нарежданье без право на обжалванье и слет един месец яла а ги видиш, нема а ги познаеш... Е па кво сеги, шни забраните и а си мечтаеме ли!