Вдигна се снегът, подкарах към селската си резиденция в Миндя, до Велико Търново. Започвам слизането от магистралата и насреща ми – пожар. Горят всички краища на полето около Ябланица. Продължавам на изток. В продължение на целия път вляво от мен, на север от пътя, горят баирите. Запалили са селяните стърнищата, огънят се е качил нагоре и – пожар.

И така – по цялото трасе, докато стигна. Влизам вкъщи, пускам телевизора. Новини. Сутринта клошар намерил две петмесечни бебета в кофа за боклук. Следобеда – още три. Не били бебета, а „материал”, ни осведомиха от болницата, намираща се до кофата. И били изхвърлени от някакъв санитар, когото после уволниха.

Няколко дни по-късно карам обратно към София. Северните баири са вече изгорели – кафява земя, черни овъглени дървета. Затова пък от южната страна на пътя в пламък са подстъпите към Стара планина. Тук вече не става дума за ниви. Гората гори горе, на високото. Там ниви няма. Просто – горски пожари.

Според вечерните новини, този ден в страната имало над хиляда пожара. Трима души били изгорели. Не казаха колко още бебета са били хвърлени в кофите за боклук.

Никой не се впечатли нито от изгорелите хора, нито от изхвърлените бебета. Бяха новини за по една вечер.

В какво живеем? Някакви хора палят страната ни, все едно тя е купчина стари вехтории. Нищо не им се случва. Напротив, ред държавни мъже успокояват, че и бездруго в България имало прекалено много дървета.

Някакви хора изтребват неродените и новородените. Спомнете си случая с бебето в Горна Оряховица. „Бе още мърда”, казва един лекар на друг, „в кофа ли да го давиме?” Или в боклука да го изхвърлим... Единствената причина въпросният санитар да е хвърлял мъртви бебета на боклука е, че работи в среда, в която такива неща са всекидневие.

Жестокостта се превръща в основен регулатор на обществените отношения в България. Приличаме на глутница, в която слабите биват убивани. А глутницата търчи напред, унищожавайки всичко на пътя си.

Степента на цивилизация на дадена страна се мери по отношението ú към най-слабите нейни членове. Ако я е грижа за тях, значи е цивилизована. Ако обаче, като види някой слаб (стар, болен, увреден, малък) гледа да го доубие – не е цивилизована. А е населена с диваци и вравари. България в момента изглежда като дива и варварска страна.

Жестокостта се настанява там, където няма общности. Затова всеки уважаващ себе си диктатор гледа да унищожи общностите, които хората спонтанно правят. Унищожава ги, за да няма солидарност. За да се чувства всеки сам, изоставен – и безпомощен пред гнева на диктатора.

В най-завършените диктатури солидарността е унищожена до такава степен, че когато диктаторът започне да тормози някой гражданин, останалите не помагат на другарчето си – а се нахвърлят и те върху него. За да се натегнат на диктатора.

И изобщо не им идва на ума, че утре те ще са нарочените. Както на лекарите не им идва на ума, че утре някой може да изхвърли тяхното бебе на боклука. Както на подпалвачите не им идва на акъла, че утре огънят, който палят, ще изпепели и тях.

В продължение на десетилетия комунизмът унищожаваше общностите в България. След неговия край хората веднага започнаха да правят общности, докато не се оказа, че на мястото на комунистите не е дошло обществото, а – мутрите. Онези, които формират глутници, а не общности.

После дойде царят и каза: „Не се бойте, ще ви оправя”. Хората спряха и зачакаха. После дойде тройната коалиция и каза: „Ще имате, само ако ние ви дадем”. И хората гледаха как да се подредят около раздаващите. И се тъпчеха един другиго, за да стигнат първи. Каква солидарност, каква общност?

После дойде Бойко. И направи държава, в която ресурсите се държат от шепа негови приятели. Какво да правят останалите? Да гледат да се вредят и те покрай големите играчи, като ходят по главите на другарчетата си.

А междувременно, имитирайки мутрите и държавната политика, професионалните общности постепенно се превърнаха в мафии – в организации, основани върху принципа на жестокостта и грабежа.

По ред причини българите обаче не са завършени животни. Непрекъснато се опитват да създават общности, за да си помагат и смекчават ударите, нанасяни от една държава, отдадена на брутализирането на нравите. Правят и общности, в които просто да запазят човешкия си облик: събират се заедно, за да обсъждат някакви неща (движението ТЕД, например); организират безплатни рок фестивали; или правят офроуд и помагат на залетите от потопа, докато държавните мъже се чудят, как да обърнат нещата в собствен пиар.

Най-вероятно и догодина страната ще гори, а недоносени бебета ще бъдат изхвърляни в кофите за боклук. Но формирането на общности дава някаква надежда, че след едно-две поколения няма да живеем в жестокост. Може би...

Още по темата

17/04/2012

Нашите автори

За едни политиката е кауза, за други - препитание

06/03/2012

Нашите автори

Юруш на маслините. Забранена статия на Евгений Дайнов