Александрина Пендачанска (част 2): Системната грешка

Ивайло Цветков 20 февруари 2017 в 08:23 11631 0

Александрина Пендачанска (част 2): Системната грешка

Първата част на интервюто може да прочетете ТУК

Where’s the revolution? (смях)

Ами няма я. Тя никога не се случи! От самото начало - всичко беше дирижирано, компрометирано и омерзено в самия си генезис. Няма никакъв спор по този въпрос. Ние продължаваме да не съумяваме да мобилизираме всичките си сили и разум и да създадем нещо, което да успее да се справи с това зло, обзело България. Да, продължаваме да сме в ръцете на същото зло. Трийсет години! Дали ще го наречем “ДС”, дали ще го наречем “ченгета”, дали ще го наречем “комунисти” - то е пак същото зло, в което живяхме и преди 10-ти ноември. Просто се маскира, мимикрира.

Напротив – то не се крие, то си присвои лоста, с който и до момента, антиархимедовски, по-скоро “потиска Земята”, вместо да я повдигне - чрез смазване на всеобщото частно право, обвързано с общото благо, казано по християндемократически. Време е да си признаем: те са по-умни от нас. Те не са просто “комунисти” – те приличат на късни францисканци, които ползват “ордена” само за лично обогатяване. За нас остава красотата на изгубените илюзии.

Тук е и моето желание най-после да пораснем, загубили своя младежки смях – вече стана дума за това. Нещата в крайна сметка зависят от нас. Но при положение, че ние непрекъснато правим едни и същи грешки и не си взимаме поука от тях, значи самите ние се превръщаме в системна грешка. Опасявам се, че нашето поколение се провали. Това, което ме плаши в момента обаче, е, че сегашното прекрасно, младо поколение, което има огромен потенциал, категорично не желае да се поучи от нашия опит и да си спести поне част от нашите уроци. И те правят същите грешки, които правихме ние. Тази основна, може би първична грешка на младостта - арогантността. Те смятат, че животът започва и свършва с тях. Толкова много време, енергия и усилие би могло да бъде спестено...

То е така от месопотамски времена. Проблемът не е ли, че са аполитични и ако да, защо? Например родените след средата на 80-те не се вълнуват особено от разправиите на тема “антикомунизъм”, особено след като и до ден-днешен сме свидетели на целенасочена държавна политика тип “каквото било, било”?

Това е така, но те имат шанса да построят нещо, което наистина да бъде поставено в естествената политическа рамка на реално разграничими “дясно” и “ляво”, консервативно и либерално. Ние тук продължаваме да се лутаме в самоопределението на това, какви сме, кое всъщност е “лявото” и “дясното”. Къде, във цялата тази безредица, стои интелектуалният елит? Вземи изкуството – по подразбиране и в своето естество интелектуалецът е либерално мислещ човек. Как би могъл един творец да стъпи изцяло върху консервативните ценности, според които във всички сфери, включително и в изкуството, в музиката, основен е пазарният принцип? Ако се водим единствено от него, би следвало да закрием оперните и концертните зали и на тяхно място да инсталираме певиците на Пайнер. Пазарно те безспорно са по-печеливши. И тук стигаме да фундаменталния въпрос за ролята на държавата и държавното финансиране. Това е основен разделител на идеята за “дясното” и “лявото” - до каква степен изкуството и културата трябва да бъдат подпомагани от държавата.


Трябва ли? В англосаксонския свят е наложено убеждението, че изкуството и културата не се нуждаят от държавна помощ, като цяло. Произвеждат вероятно "най-добрата култура" и със сигурност най-добрата попкултура. Т.е. там е по-сложно – може да се проследи обратно до протестантството, индивидуализма и т.н. Но пък дали там «номерът» не е в културата на дарителстсвото?

Да, меценатството е някак присъщо - ако спечелиш 100 долара, винаги ще дадеш 5 за подпомагане на нещо, било за култура или за някакви социални придобивки. Там хората разсъждават по друг начин, така са възпитани, съществува значима културна традиция на споделяне, така функционира и тяхната законодателна система – получават данъчни облекчения, по съвсем друг начин е изградена структурата на обществото. В континентална Европа обаче, още от дълбоката монархическа традиция, върховен меценат е монархът, ерго държавната власт, а днес това са републиканските бюджети. Коя система работи по-добре, за мен е очевидно. Не че в Америка не се правят прекрасни неща! Но съм била свидетел на трагикомични ситуации. Ето, ще говоря за опера, защото познавам тази сфера най-добре...

Най-сетне. (смях)

Да. Защото и 200-доларовият билет също дотира театъра. Но той не е единствен – казвах, че меценатството е безкрайно развито като мислене. Ако погледнеш списъка на донорите на “Метрополитън”, то е нещо чудовищно. Има хора, семейства, които дават по десет милиона долара на сезон! Но ето ти и друг проблем - ако постановката на “Травиата”, да речем, е модерна и провокативна и по сцената не се разхождат кринолини, каквито съпругата на мецената си е представяла да види, изведнъж следващия сезон театърът може да не получи финансиране. И навлизаме в зоната на несвободата. Изкуството не може да се развива единствено на принципа дали на големите донори им харесва едно или друго представление. Това е несериозен критерий. Затова и в Америка авангардният оперен театър продължава да е екзотична рядкост, което е истински жалко.

Примерно, Алфредо се оказва гей, скача в леглото на барона и всичко приключва още в първо действие (смях). Но: представи си, за целите на разговора, че ставаш културен министър. Какво правиш?

Седя дни наред пред кабинета на финансовия министър и на министър-председателя и ги убеждавам, че трябва да има много, много, много, много повече пари за култура.

Хубаво, и те ти казват, формалистки, “сори, ама преди културата са доходите, пенсиите, публичните разходи и т.н.”

Но моят довод би бил този, че в дълги перспективи парите за култура са възвръщаеми. Защото, ако успееш да образоваш и да създадеш едно високоинформирано и модерно в културно отношение общество и среда, това моментално качва всичко - качеството на живот, взаимоотношенията, правилата за общуване и нормите, благосъстоянието и оттук нататък можем да говорим за хиляди други неща. Трябва да има някакво осъзнаване за това. Образованието и културата би трябвало да бъдат истински приоритетни политики.

Всичко, което казваш, почива имплицитно на презумпцията, че системата би искала образована и културна нация. А тя няма нужда от нищо подобно – дори напротив, би се “самоубила”, ако инвестира реално в образование и култура. Защото подобна инвестиция не би я препотвърдила.

Точно това се случва. Сегашната система има нужда от необразовани и некултурни хора, за да може да продължи да съществува. Това за нея е въпрос на живот и смърт. Но това важи и за нас, въпросът е на живот и смърт. Предстои да видим кой ще оцелее.

Каква, по твоему, е свръхзадачата на нашия интелектуален елит в момента?

Да участва в целия процес. Който, за съжаление, е политически. Няма как да седиш настрана и да си мислиш, че нещата от само себе си ще се случат, защото те не се случват. Просто участваш - кой с каквото и колкото може. Да бъде проактивен - ето това е мисията на този елит. Живеем в един ненормален, обърнат с главата надолу свят. Наша задача е да престанем да приемаме ненормалността за норма и да опитаме да върнем всичко по местата му.

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови