Самият аз съм учил в Художествена гимназия и съм се занимавал със скулптура, което ме е правило малко по-различен в очите на хората. Незрящите просто имат по-друга странност и затова са по-трудни за общуване. Но все повече и повече хората се стараят да дадат шанс и да видят през други сетива, не само през очите си, казва Филип Битраков по повод изложбата „Позитив“ на Диана Бонева.

При тези луди за живот и в този смисъл различни хора ме отведе темата за хората с нарушено зрение, върху която художничката Диана Бонева работи от няколко години. Диана и Филип са партньори в артистичните си проекти и в живота – от близо седем години – и разказват за изкуството, ветроходството, пчелите и мечтите.

Филип е роден през 1976-а година в София, а не на брега на морето, където днес пътищата го отвеждат често. Има щастливо детство с грижовни родители, които често го изненадват. „Майка ми винаги се е стараела да ме развива, да ми дава колкото се може повече информация за различните професии, за изкуство, за музика. Самата тя е психолог и е помагала на семейства да останат заедно. Тя също така е била редактор на писма от читатели и по този начин се е поставяла на мястото на хора във връзка, с любовни трудности, разделящи се хора с деца“, казва той, който е израснал и сред много цветя и животни: котки, водни костенурки, рибки, хамстери, папагалче, канарче и др. А на терасата в дома му растели най-различни бръшляни, мушката и борчета. Днес Фил, както го наричат приятелите, има пчели на своята тераса. И е неизбежно обвързан с природата.

Завършва Художествена гимназия, след това следва Педагогика на изобразителното изкуство и се дипломира със специалност Архитектура във ВИАС. Успоредно с обучението си там работи по шест часа дневно като чертожник в „Летище София“. „Чертаехме ескалаторите на Терминал 2 и РВД. След това съм правил проекти за една-две самостоятелни вили, една реконструкция на къща в Симеоново, една реконструкция на музей заедно с баща ми, който също беше архитект… А напоследък работя като консултант-архитект в Музей на пчелата и в Био градина „Витоша“ в кв. Витоша.“

Ветроходецът Фил и морски клуб „Цар Самуиль“

Аз съм ветроходец по душа и обичам нещо да се клати под краката ми, да не е сто процента сигурно. И аз да се придвижвам като котарак върху движещата се лодка, споделя Филип Битраков. Имам капитанско свидетелство и моряшка книжка. Капитанското свидетелство ми дава право да карам лодка на мотор и с платна до 20 бруто тона. Моряшката ми книжка е от моята практика на морето с туристи – един цял сезон, четири месеца съм живял и работил през деня на ветроходна лодка с до дванадесет туристи между Равда и Несебър. Ходили сме и до Созопол. Имал съм плавания с приятели в Гърция – понякога туристически, понякога тренировъчни, разказва той. В момента Филип работи като лодководач в морски клуб „Цар Самуиль“ – клуб за морски приключения, отворен за хора с нарушено зрение и всички, които обичат да споделят опит и добро настроение. Клубът ползва две лодки на Съюза на слепите в България за тренировки. С едната от тях е участвал два пъти в Международната регата ТИД по река Дунав.

Характерно за регатата е, че група от шест до осем човека в лодката всеки ден се спускат на различен етап от Дунав. Всеки път имат различен къмпинг, на който разпъват палатки и всеки път, когато слизат на брега, мястото е непознато.

През това време се движи кола по брега с багажа и сухите дрехи, с някои запаси и ние през цялото време поддържаме връзка. Амбицията е тази година, щом ще го правим за трети път, да го направим с две лодки – те да се поддържат, да си помагат и този път да преминем румънския участък по Дунав до Черно море, пояснява Филип, който мечтае да заведе отбора и на плаване в Охридското езеро. Посещението в Охрид и остров „Св. Ахил“ ще бъде осъществено чрез социално предприемачество.

„Голямо предизвикателство е, тъй като незрящите са изключително труден отбор и трудна група за свързване. Те не се чувстват много близки един с друг, подозират се…; не са група, която се чувства добре затворена сама в себе си. Но не може нито лодка само с незрящи да се движи, нито ние да си затваряме очите и да се правим, че няма такива хора. След като те обичат лодките и водата, защо да не бъдат заедно с нас?“, коментира лодководачът. И добавя: „Имаме желание да помогнем на хората. Имаме желание да им покажем, че те могат да се справят с много неща сами“.

На въпроса ми как се е запалил, Фил отговаря просто: Беше просто попадане във вихър. Този вихър той описва в задължителния за плаванията дневник – всеки ден по пет изречения. Ние предполагаме, че това е увлекателно четиво.

Изтощително е, защото климатът е променлив – понякога има насрещни ветрове, понякога излизат вълни в река Дунав и всички ние трябва да реагираме бързо и едновременно. Това, което ни помага е, че всички знаем, че един за друг се държим на лодката, разказва той.

Изкуството

Една от последните му рисунки е скица – проект за логото на морския клуб. „Постарах се да си представя как човек вижда черно-бяло и бяло-черно. Сигурен съм, че когато човек си спомня нещо – картина, осветена от слънцето, и затвори очи за миг и се опита да си представи по памет картината, остават най-светлите места, тези които слънцето е огряло най-силно. Ако си представим, че затвореният клепач е една сцена за картина или един екран за излъчване на филм, на фона на затворените очи остават най-активните, най-светлите части от пейзажа, който си спомняме. И в случая сега си спомням пейзаж с лодка, гребла, хора и морето с вълните и се старая да ги изобразя по възможно най-схематичен начин, така че да остане като негативен образ“, казва Филип.

Позволявам си малка деформация в елипсата на виждане на всяко от двете очи. По този начин изобразявам как вижда човек с астигматизъм. Чували сме, че художникът Ел Греко е имал астигматизъм; в неговите картини присъстват светци, всеки светец е изрисуван с ореол и с дрехите си, но всички те са изключително издължени – изглеждат като високи, много слаби хора. И след време доказват, че художникът Ел Греко всъщност е имал астигматизъм. Не е знаел за това и начинът, по който е виждал, му е помагал да изобразява различно. Това го прави известен със собствения му стил. Освен тази деформация, той е имал изключително усещане за цветовете и по този начин е бил любим автор на публиката, разказва той.

Тромпетът: разказът на Филип

Музиката ме свърза с идейния създател на отбора. Винаги когато пътувам с лодка, аз си нося тромпета. Когато отивам на гости за малко – за два или три дни – винаги е бил с мен. В началото издавах ужасни звуци и приятелите ми ме отбягваха. След това започнах да улучвам верните тонове. Сега свиря в две групи – "Ас" и в друга група, в която съм стажант-музикант. Скоро ще имаме концерт с група „Ас“.

Свиренето, което направихме с един китарист от екипажа, много помогна за това да се запознаем с чужденци и те да разберат, че ние правим рехабилитация на лодка, а не самоцелно плаване. Имаше момент, в който един от нашия екипаж се разбунтува и започна да създава смут сред другите членове. В този момент германските участници в регатата предявиха някаква петиция срещу нас – че на лодката ни се вика, говори се силно, хората имат сведения за безредие… И всичко това трябваше да го преодолеем много спокойно и тихо и да докажем, че на всяка лодка има неразбирателства – това беше първата година. Втората година нещата бяха по-познати на хората и участниците. Тази година сме решили да отидем в румънските ръкави на река Дунав. Имам среща с човек, който е музикант и владее румънски, ще ни трябва преводач, защото ще попадаме на лагери, на селища в румънската част на реката. Интересно, това е последният участък от реката, която минава през цяла Европа и там има рибарски селища, има запазени кътчета, които рядко могат да се видят на други места, например наколни жилища. Гледки, които описваме на екипажа; споделяме на глас това, което виждаме всеки ден. Но всички звуци, всички птици – това си е мед за ушите. Вечер се събираме около огъня и когато наоколо има тромпет и китара, започваме някоя тема. Понякога свирим през деня на лодката. А друг път сме прибрали всички инструменти и просто се борим лодката да запази правилната посока. Имаме гумирани якета и панталони за лошо време. Понякога свързвам работата в екипажа с четене на откъси от книги... Засега се налага да правим всичко – да носим платната, да връзваме въжетата… Иска ми се всеки от екипажа да напредне във връзването на възли, но ни липсват инструктори. Сега сме в търсене на още двама помощник-инструктори. Изглежда, че възрастните незрящи са по-смели и намират повече време за тренировки. Не всичко е до физическа сила. По-важно е да имат издръжливост и синхрон.

Пчелите в живота на Фил

Отварянето на кошера е като четенето на много интересна книга. Също както в книгата, в кошера има големи страници и всяка страница е една пита. Има празни, могат да са с мед, могат да са с малки пчели, които тепърва ще се излюпят. Когато погледна една пита в кошера, тя ми изглежда като написана на неизвестна писменост – защото има килийки, отворени и затворени. Има килийки с различен цвят. И когато се погледне отдалече, изглежда като нещо, което крие определен смисъл. Подредбата на празно и пълно, единица и нула… Езикът на пчелите, явно колкото по-добре е запознат човек с живота на пчелите, толкова по-бързо може да се ориентира какво става в кошера. И неслучайно първият кошер, който са измислили преди стотина години, се е наричал „книжен кошер“. Рамките на пчелите са били свързани с пантички и са се разгъвали на всички страни – почти като акордеон. Сега пак се отваря кошерът, поглеждаме пчелите в топло, слънчево време и може да преценим от какво имат нужда - дали се увеличава броят на пчелите в съответния кошер, дали са здрави… И защо да нямаме домашен любимец – кошер с пчели? В Ню Йорк това е напълно възможно. „Филипс“ разработват кошер за прозорец с футуристичен дизайн. Дори общината създава подпомагащи програми. В щата Мейн всеки, който иска, може да си закупи три кошера с огромно намаление и по телефона да си заяви урок по пчеларство в неговия двор. Защото искат да спасят пчелите. Страх от ужилване или страх от гладна смърт? Пчелите опрашват фуража и плодовете и зеленчуците. Ако няма пчели – няма храна за животните и за нас. Освен хляб, царевица и изкуствени храни.

Деветдесет процента от всички видове цъфтящи растения се опрашват точно от пчелите. Другото важно нещо е, че в действителност много малко хора са алергични към ужилване от пчела. Може да се получи оток, човек да бъде леко в шок първите секунди след ужилването – защото то е като ритник от кон или от магаре, аз така го усещам. Но трябва да се приеме с благодарност – като лечебно ужилване, лечебно вкарване на пчелна отрова в тялото. Отровата се разнася в тялото и защитава ставите на човека, подобрява кръвообращението. Това, че пчеларят живее в близост до отворен кошер, му дава възможност да вдишва етерични масла, свръх чист септичен въздух, който може да лекува леки респираторни заболявания, може да помага за засилване на имунната система на човек. Затова когато човек отваря кошера, трябва да вдишва дълбоко въздух. Прегледите трябва да се правят за кратко и да се оставят пчелите на спокойствие да се развиват.

Пчелите умират и заради пръскането в земеделието; има съмнения, че се дезориентират от лъчите от мобилните телефони; заради магистралите и замърсяването от камиони и леки коли; заради засаждането на растения, които не цъфтят – пшеница или слънчоглед, които се отглеждат за гориво – не за ядене, а в тези случаи контролът пада и има пръскане. Опасно е, защото отровата веднъж попаднала във водата в един град, може да предизвика смърт при пчелите от друг град. Трябва да има много строги закони за пръскането, както и за разпространяването на химически вещества за третиране на растенията. Според мен всеки земеделец трябва да има собствени пчели, за да изпита на собствен гръб това, което се случва. Или за да получи разрешение за земеделски производител, всеки такъв трябва да отглежда и пчели. Щом пчелите са на изчезване, значи трябва да има индивидуални плащания за всеки пчелар, който има желание и се интересува.

Следва на стр. 2

Още по темата

06/02/2017

Култура

Изложбата "Позитив" разкрива света на незрящите хора