Да срещнеш щастлив и удовлетворен от живота човек – при това художник – днес е безценна рядкост. Далеч от фалшивия блясък на паркетните лъвове и напомпаните устни, в едно малко ателие в центъра на София работи художник, който живее от картините си и чрез тях храни децата си. Освен това той не пие и не пуши – нещо, с което обществото не е свикнало да свързва хората на изкуството.

Драган Милев-Дари ме приема в ателието си, където стоят окачени рисувани от него портрети на блус икони от миналия век, кожени бюстиета и най-новата му работа – впечатляващи шипки върху средно голямо платно. Малко преди да вляза пък видях в коридора и голямата картина на мотора му. Вътре са подредени боите и четките му, и аз сядам на един старинен стол, за да чуя неговата история.

Дари е роден през 1962 –а година в София. Кандидатствал е в Националната Художествена Академия няколко поредни години, но така и не са го приели. По онова време като видиш списъка с приетите по фамилии, веднага ти става ясно защо си в резервите, разказва той. Но тъй като в онези години за да се кандидатства, се изискват осем месеца трудов стаж, Дари решава, че трябва да изучи някакъв занаят. Неговият дядо обичал да казва, че няма значение кой е на власт, важното е мъжът да владее добре един занаят. За такива приказки се отиваше на едни специални места за калпазани, усмихва се той. Но тези думи на дядо му го тласкат към кожите – нещо, което той не оставя през целия си живот и което превръща в изкуство. Докато кандидатства, той започва да посещава ателиетата на Съюза на Българските Художници. Естествено, за да следва възпитанието си, той избира кожарските ателиета. Винаги са ме теглили нещата, които се правят с ръце, разказва Дари. Първата рисунка върху асфалт, която направил, била рисунка на кукер. После когато започнал да пътува сам, посещавал различни кукерски празници и събирал кожи, които след това превръщал в маски.

Дари ми разказва през смях как веднъж къщата, в която живеел, се напълнила с молци заради кожените маски. Ако една маска не се обработва старателно, не се защитава, казва той, на следващата година си правиш нова. А аз исках маските да стоят дълго време. И един ден, когато се върнах от училище, видях как майка ми се беше хванала за главата заради молците, беше навила всички маски на куп и така отидоха на боклука.

В ателиетата на СБХ той среща своя учител – скулптора Любомир Прахов. Какво ме интересува институцията, казва той по повод НХА, след като имах добър учител? Много колеги завършиха, но не бяха доволни от учителите си. Това е голямото богатство – учителят – и то е взаимно богатство.

И така, днес Дари създава кожени пластики, бюстиета, маски – изкуство от кожи. „Бях чел в една книга преди време, че кожата е границата между двата свята – вътрешния и външния. И си мисля, че ние вървим по границата между тези два свята.”

Въпреки че не завършва НХА, Дари е член на СБХ в сектор Скулптура.

Разказва с добро чувство за първата си самостоятелна изложба, която се състояла през 1989-а в Градската галерия на Димитровград. Спомня си, че това са времена, когато все още хората си разказват политически вицове съвсем тихо. До днес е направил много самостоятелни изложби по целия свят – в скандинавските държави, в Германия, в Лас Вегас, Лос Анджелис и на други места в Щатите. Не мога да кажа, че нещата вървят надолу или нагоре, споделя Дари. Всяка изложба е сама за себе си. Това е като в приказката за пътя – ученикът попитал кой е верният път, а Учителят отговорил – всекидневният. Така е и с изложбите, те са просто моят път.

Дари е участвал и в доста съвместни изложби, но споделя, че те са изключително трудни. Според него винаги има компромис, едно ощетяване при съвместните изложби. Все едно да се опитваш да слушаш две опери едновременно, каза художникът.

Питам го какво е усещането да си художник в страна, в която се купуват основно чалга и кебапчета, а той ми отговаря веднага, че не смята, че нещата стоят така. Навсякъде по света чалгата и кебапчетата доминират в различен вид, обяснява той. Само два процента от членовете на СБХ се издържат от художеството си, аз съм от тях. Не мога да се оплача и да обвинявам хората, че не искат да сложат на стената си оригинал. Да ти стиска да се храниш от уменията си е въпрос на личен избор.

В Щатите, например, не те питат в коя област работиш, а кой е спонсорът ти, допълва Дари, визирайки съществуващия там Закон за меценатството, който подкрепя финансово артистите, но до голяма степен им отнема свободата да работят върху това, което те искат.

Да, Дари действително не пие алкохол, не пуши и не яде месо. Случвало му се е дори да губи поръчки заради това. Веднъж имал ангажимент да направи стенопис в една сграда. Дари подготвил проекта и започнали да обсъждат цената с поръчителя. Той обаче казал на художника, че ще е хубаво да го посети в къщата му в Балкана, да види как си е направил чевермето, да заколят едно агне, да изпият едно буре вино... Дари отвърнал, че не прави такива неща. Поръчителят го погледнал много разочаровано и повече не му се обадил. Има много артисти, които не пият, но за тях не се говори, казва артистът. Това е като в една зала, в която чуваш аплодисментите, но може да има много хора, които да не пляскат. Тези, които не пляскат, може да са много повече, но тишината не се чува така, както шума.

Вместо това Драган Милев-Дари се опиянява и вдъхновява от безброй други неща – в изкуството, в природата, в музиката... Едно от вдъхновенията му е „дълбокият, мръсен, стар мисисипски блус”. Дори срещата с жена или докосването до материала може да го вдъхнови. Наскоро намира няколко камъчета на остров Самотраки. От едно от тях прави прекрасна творба – котка, която почти веднага е откупена.

Дари е в голяма степен Ренесансова личност – има интереси и умения в много и най-различни области. Известен е и като музикант, участвал е в много проекти, свързани с музиката, но остава верен на хармониката и перкусиите. Свири и на инструмента на музиканта, който не е дошъл – китара, контрабас и пр. Напоследък заедно с Ееро Турка правят експерименти – свирят стар блус с различни инструменти, които в общи линии представляват... домашни потреби. Самият Дари свири на дъска за пране или на леген-бас. Автентичността допуска и не толкова качествен звук, казва той.

За него музикалните изяви са начин да общува – със себе си и с хората около него. Когато свири на улицата, се запознава с различни хора, които се вълнуват от неговата музика. Така намирам своите хора, казва той. Когато излиза на сцената, маха от себе си всякакви притеснения, задръжки и неволи и се отваря като едно дете – ти се докосваш до инструмента, до цвета, до линията, до движението и му се радваш такова, каквото е в момента, споделя Дари. Въпреки че е свирил с много известни музиканти – като китариста на BB King Чарли Туна – той не дели музикантите на известни и неизвестни, а на хора и не-хора. Само това има значение, казва той и се усмихва. Защото има невероятни виртуози, с които изобщо не е приятно да се общува на сцената. Интересен е диалогът. На първо място трябва да проличи доброто – като енергия и смисъл, допълва музикантът.

През 1996-а година заедно с Теодоси Спасов, Коцето Калки, Дони, Марина Великова и Николай Иванов поставят рекорд за свирене на най-високата надморска височина – 5350 метра в Хималаите. Тази година се навършват точно двадесет години от тогава и Дари споделя, че може би това ще бъде отбелязано с концерт. По време на пътуването до Хималаите Дари избира пълната свобода – той отказва да приеме пари от продуцента си, опълчвайки се срещу всички спонсори. След като всички си тръгват, музикантът остава да дочака мусона, въпреки че е много опасно. То е все едно, че се излива водопад, разказва той, но има нужда от него, защото там има много места, които трябва да се измият. 

Освен това Драган Милев-Дари е обиколил почти целия свят – понякога на мотор, а друг път на стоп. Казва, че за едно пътешествие са еднакво важни както предварителната подготовка, така и широко отвореното сърце.

Дари живее в мечтите си. Там, където иска и така, както иска. Въпреки пътуванията е избрал да живее тук, на родното си място. Обича да ходи в Ковачевица, където е помогнал в изграждането на галерия.

За семейството си казва, че е щастлив от това, което му се е случило. Своята партньорка познавал от дете, тъй като били съседи. Един ден тя го видяла на улицата и казала – това е моят мъж! После се наложило да го почака, за да узрее и той за тази идея.

Днес – 2-и март (бел. авт.) – е рожденият ден на Дари. Шегува се, че по този повод ще открие банкова сметка, ще я публикува във фейсбук и ще обяви, че иска да си купи едно място в Ковачевица и да отиде до Япония. Но всъщност това, което си пожелава, е да не мисли за пари. Това е и пожеланието му към всички хора.

________________________________
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - може да се свържете с автора на адрес [email protected].