Появата на нашата Антология за българския рок от края на 80-те и най-красивите му парчета-послания, се задава с гръмовна сила. Също като поредните избори – може и по-рано, но тъй или иначе, ще се случи. С колегата Янев гласим промоция в голямото 1-во студио на БНР, където – надяваме се – поне десетина от споменатите в книгата участници в рок-процесите от онова славно време, ще забият по 1-2 от песните-емблеми на няколкогодишната епоха на Второто БГ рок поколение. Но така се случва, че премиерата ще е във Варна, градът на ъндърграунда от края на 80-те. А поетичната рок хроника вече ще я има по рафтове и интернет-формуляри за поръчка. Сигурно и тук – в нашата Медия, от където на някои да е по-лесно да се снабдят с нея; защото доста от героите в труда ни гостуваха, докато по радиото пак вървяха „Музикална кутия” и „Хляб и мармалад”. Издателката ни Доротея и нейният „Парадокс” подготвят твърди корици и подобаващ формат, които да поберат над 500-те страници. Можем вече поне да обобщим: близо 250 текста (на над 50 автори), още толкова снимки, също 50-тина специално интервюирани или възкресени с материали от архивната преса герои от Сцената на Времето.  Но до тогава…

   Поредната доза спомени и звук ще ви подарим отново в две части в Нюза и в едно „предаване”. Чаках и влизането на текста ни за печат и нашата „туба” да тръгне наново. След артрока и лудия варненски ъндърграунд миналата година (щастлив съм да отбележа, че се четат и слушат подобаващо), посъбраните реставрирани архиви от старите касети, натрупаха достатъчно материал и емоция, за ви запратя в…, не, не в джаза. А в българския пънк от градината на нашите цветя от края на 80-те.

„Дотук някак си вървяхме стегнато, ясно и в стройни редици, но сега вече картинката започва да се размества. Става по-цветна, разфокусира се, действащите лица се движат насам-натам абсолютно безотговорно и непрекъснато развалят реда и дисциплината. Отгоре на всичко изглеждат и се държат като клоуни, заели се отговорно със задачата да уволнят директора на цирка.” Това го е написал Румен и настроението е точно такова.

Както сме започнали – продължаваме в същия ритъм: практически оставихме в Нюза следи от „елегантния” раздел на готовата ни книга, в бели докторски престилки разхвърляхме солени пръски от  частта „Твърдо”. А даже преди всичко това, Директорът на водопад, Киро Манчев, се включи от Канада със спомени-хербарии от тяхната „леха”. Сега анонсираме откъси от събраното от нас двамата с Румен Янев, побрано в раздела „Пъстро” в книгата. Колкото от свалените записи пък се получат годни за слушане – толкова ще имате в уникален аудиоархив към тези две части, в поредната Музикална кутия. Тук правя уговорката, че някои неща и аз нямам, за съжаление – други пък вече избърсах като ръждив прашец от главата на дека. Но ще има какво и да се чуе.

Пънкът е интересно животно, кой не знае „Секс Пистълс”, кой не е слушал Сид Вишъс? Обаче за корените на пънка в почвата на бившия соцлагер – в частност и у нас – се помни доста по-малко. Затова, в началото си позволихме малко „теория” в историята.

Според Уикипедията, Пънкът (на английски: Punk) е течение в културата, зародено в САЩ, Великобритания и Австралия в средата на 70-те години на 20 век. Той има няколко елемента: музикалният стил пънк рок, пънк модата и характерна философия, в основата на която стоят антиконформизмът, индивидуализмът и анархизмът. С думата „пънк“ освен музикалният жанр може да се означи и човек, който принадлежи към пънк-субкултурата или просто изпитва удоволствие от музиката.

С малко от дебелите книги и с повече опит от нашето минало, поставяме реторичен въпрос какви условия помогнаха на пънка да се появи и развие в тази „част на географията” някога, когато всички ние – „различни породи жени и мъже” – бяхме сплотени в съюза на СИВ и Варшавския договор. Пънк идеологията се свързва със запазване, отстояване, и възвеличаване на правата на личността. Идеите на пънк субкултурата са свързани в повечето случаи с директна, драстична и по някои път дори екстремна промяна на обществото. Пънк етиката се състои от редица идеи, които са част от основите на пънк културата. Те включват идеята за антиконформизъм, която се състои в желанието отделният човек да се разграничи от масата, често постигайки това чрез противопоставяне на общоприети норми, ограничаващи свободата на израз на личността. А критиката е движеща сила на пънка.

През втората половина на 80-те по улиците на големите градове и у нас започнаха да се забелязват по-предизвикателно облечени младежи и девойки, което силно разтревожи партийното и държавно ръководство, комсомола и милицията. Те бяха гримирани, обкичени с обеци, гердани и гривни, облечени предимно в черно и със стърчащи на всички страни коси. Мнозина от тях си носеха косите на гребен, пушеха и пиеха бира на публични места и дразнеха еднакво, както властта, така и метълите. С уейвърите минаваха за братовчеди, но гледаха на тях с пренебрежение. Имаха си няколко любими банди, но в онзи предпревратен исторически момент оставилите ярка следа в българския поп арт са не повече от половин дузина. Всъщност, говорим за публичност на творчеството, защото те все пак успяха да се покажат от ъндърграунда и да запишат и издадат някой и друг албум. А две от тях са и в онази поредица от грамофонни плочи на „Балкантон”, днес легендарни. „Контрол” имаха обща „тава” с „Нова Генерация” и любим спомен на мнозина от „Синьото” кафе е, как Кольо Гилъна идваше след поредното си маркетингово проучване, според което, страната на „Контрол” се продавала повече от страната на „Генерацията”. Другата банда бе „Ревю”, които деляха плоча заедно с Милена.

Източните пънкари – длъжни сме да уточним – се различаваха идеологически от западните си побратими. При осигурената от онази система свобода на личността пънкарите на Запад бяха доста по-нихилистични и разрушителни от нашите тук. Нашите си бяха направо градивна опозиция. Защото под чорлавите коси, грима и металния обков се криеха честни души, бистри умове и нежна чувствителност. Българският пънк бе елемент от антитоталитарната контра култура, което си е спонтанен младежки поход към свобода и лично достойнство. Рок поезията на българските пънкари от онези години в по-голямата си част е като епиграмите на Радой Ралин или репортажите на Георги Марков. Тя е социална, критична, иронична и предизвикателна, но е устремена към нещо ново, цветно, живо, истинско и необятно. Пънкът отсам Завесата бе част от борбата за демокрация.

И как да не мислим така, след като през 80-те най-прочулата се континентално-европейска пънк банда са италианците от CCCP (групата с име на тогавашната държава) – „Fedeli Alla Linea” или за по-кратко само „CCCP” /а членовете й първоначално се събират през далечната 1982 г. в Берлин/. Както отбелязва Jolly Stomper в блога си SofiaRebelStation в мрежата, групата предизвиква „…огромен скандал в Италия през 80-те години. Това се случва заради идейната про-съветско-комунистическа концепция на бандата, която е в пълен разрез с икономическия бум на Ботуша по това време и силните про-американски и западни лобита.”

Съветският пънк пък си беше явление, като самата перестройка. Дори и защото темите му – взети от живота и обществото в страните от „соцлагера” – си бяха просто… пънк (е, някои и „детметъл”, но да не стигаме чак до Белене или Гулаг). Само един пример за любопитните и съвсем младите, отново в същия народополезен пънк блог: Спираме се на „Гражданская Оборона”. „Формирана е в сибирския град Омск от нейния лидер и вокалист Игор Летов през 1984-а. По време на дългото съществувание на бандата той остава единственият ѝ постоянен член, за това и най-често „ГрОб” (акронимът е другото ѝ широко разпространено име) се асоциира с личността на Летов. Създадена нарочно разделно от другите руски групи в този период, които само теоретично критикуват режима, „Гражданская Оборона” съществува под Игоровия етикет-мото “Аз винаги ще бъда против!“ и е синоним на саморазрушителната пънк енергичност на социалното дисиденство от 80-те.” (За съжаление Игорь Фьодорович Летов, известен като Егор Летов, си отиде едва 44-годишен на 19 февруари 2008 г.)

„Совиет рока”, който роди след Горбачов „руския рок”, се появи на сцената в необятната държава, наистина дисидентски. Тръгна от Ленинград и Свердловск именно през 1985–86 г. И имаше от всичко в палитрата. А текстовете бяха важни, както тези на нашите Цветя от края на 80-те. Вероятно, заради времето на появата им.

В „Историята на Ленинградския пънк” Федор „Бегемот” Лавров си спомня за пионерите на стила: групата „Народное ополчение” с първи албум „Эх, Злоба, Эх!”, 1982; група „Отдел самоискоренения” (дебютен самиздатски албум от 1984 г.) и лидерите на пънкарията от царската столица – колегите му Андрея „Свен” Панов (първата по хронология такава група в Питер – „Автоматические удовлетворители”), Александър „Рикошет” Аксьонов от „Объект насмешек” или Алекс Строгачев от „Народное ополчение”. В Москва, под Кремъл, се утвърждава направо пост-пънк-вълната, носена от най-параноичните й представители – групата „Французское Сопротивление”.

(И моля, за по-любознателните, не бъркайте конкретно пънка с другите по-известни герои на „перестроечния рок”, като „Ария”, „Бригада С”, „Кино”, Виктор Цой, Жана Агузарова, Костя Кинчев, „Любэ”.)

В България пънк музиката се развива по-късно, ала някои групи са създадени още в края на 70-те. Стилът избуява през втората половина на 80-те. А късните им заветни касетни албуми излизат чак до средата на 90-те години, защото познати и вече наизустени кошмари на бандите успяват да стигнат до издател едва тогава.

На географската карта на страната дори могат да се оцветят няколко области, гдето пънкът с разновидностите му и по-твърдия хардкор вариант, направо плодотворно вирее и си се развива – с местни концерти, разнасяните от възхитената публика демокасетки и странно изглеждащи образци за подражание сред местната учаща се младеж.

В Североизточна България само във Варна и Толбухин (по-сетнешен Добрич) се пръкват достойни за летописите банди, но за съжаление доста от най-колоритните просъществуват кратко. Част от биографиите им са постоянните трансформации на членския състав и по правило епохалните първи касети с демозаписи върху лента „ОРВО хром” или по-корекомското „ТДК”. Приморската пънкария организира и единия от двата известни ни концерта на покрив на сграда през миналия век, който някак даже е записан. Добричлии пък бързо изоставят направлението и се прочуват с екстремен метъл и качествен рап. Трябва да споменем поне варненските „Релси и грес” (достатъчно е да посочим „Чистата” и „Мръсната” касети и ще си спомните); „НВО”; „Ламби, Миро, Мимо и Таслака Бенд” (повече твърдо, отколкото шарено, но достатъчно пародийно, за да ги отбележим тук); групата с най-дългото име, създавана у нас – „Никога преди смъртта не гледай миражи за успокоение” (чиито „Кюфтенца със сос” или „Хлебарката Гошко” са си регионални топхитове, но стигат до студио и касетка с цена на обложката чак през 90-те); и „Нарцис” (понякога с гост Крезо от „Контрол”).

Югозападната част на страната също се превръща в горда люлка на пъстри гребени и окъсани одеяния с много аксесоари по тях. Водещи центрове са Дупница и Благоевград с дупнишки превес, но и с важната роля на Кюстендил в рождението на БГ пънка, а и по-после. Тук са „Нови цветя” (създадени в края на 1970-а в Кюстендил и смятани за първата българска пънк група), „Псевдохор” (Кюстендил), „Т.К.З.С.” (напр. техният албум „Нежен ексхибиционизъм или миражи в кестеняво” вижда бял свят като търговски продукт едва през 1995-та), „Формация Аноним” (Благоевград).

Отвъд Балкана, в Северозапада – също не остават безразлични към стила „бира с водка”. Врачаните от „Срам и позор” са вероятно най-видните стожери на хардкора, като са едни от малкото, които стигат до албуми; че и не само един. (Петилетка по-нататък във Врачанската пънк хроника ги наследяват „Дум Дум Перуш”. А „Контакт” започват пънкуугодно – дебют „Елате ни вижте”, 90-а, но после се втвърдяват осезателно.)

Сваляме шапка на онзи зашемАтен пънк фен, който е събирал групи за българската статия в „Уикипедия”. Там се споменават: „Аборт”, „Битов Терор”, „Кокоша глава”, „Контрол”, Милена, „Ревю”, „ТВУ”, „Хиподил”, „Холера”, „Чувал чувал”, „Swindle Cord”, „Cool to Hate”, „Crowfish”, „Цироза”, „Ремонт”, „Спънка”, „Второто национално нищо”, „DDT” („dichloro diphenyl trichloroethane”), „УЗЗУ”, „Побой”, „Момчета с кубинки”, „Конфронт”, „Игнор”, „Таран”, „Аве Мария”, „Кале”, „CounterBuff”, „Bombshelter”, „Без Изход”, „Blank Generation”, „Alcoholical Skills”, „FAYD”, „Разврат и поквара”, „Бензин”, „Регионална Психоза”, „МПС”, „Пройдоха”, „Фитил”, „Punkyblues”, „Летците”, „Bright Sight”, „Разкол”, „Experiment”. Не е ясно кога и колко точно са просъществували – но е видно че „пънку нема умре”, както постановяват от „Контрол”.

Към всичко това, бихме добавили, все пак, за историята – трите български парчета на „Бедствен район” (онези на английски са си метъл), Формациите на Кембъла „2-Taxi”, „Термус”, както и ехидния проект „Божко и Льошко” (с участието и на Светла Стаменова и основополагащо парче „Принцеса without месо”). Гореизброените действат по сцени и студия по всяко и по никое време, ту са заедно, ту пак заедно и с още някого – и понеже не творят нито метъл, нито уейв, редно е да ги омешаме в погото. Някои участваха редовно в Блек Топа, докато го имаше…

„Кале”, „Ревю”, Милена

Днес, четвърт век по-късно, в поредица разговори по скайпа, един Директор на водопад, с истинско име Кирил Манчев, си спомня: Цветя от края на 80-те; много хубав „тайтъл”, много хубаво име и много интересен епизод от моя живот – можем да говорим дълго. Аз си смених имиджа в този период: от дълга коса и в повечето случаи черни дрехи – къса коса леко щръкнала, изрусена, по някой път леко синя, друг път леко червена. Промениха се и групите, които слушах.

Мястото, където се разхождахме, се промени също – от „Попа” се прехвърлихме на „Кравай”. Там бяха съвсем различни среди. По-нови поколения. Започнах да навлизам в музикалните среди. Запознах се с някои от моите идоли – BulgarianIdols – във времето, в което аз бях малък, те пък – големи. Като Кирил Маричков, Дани Баницата, Пепи Славов и други. Срещнах любимите си китаристи. Аз много китаристи не обичам, но в този период се запознах с Вълко Андреев и Бойчо. Друг китарист, който харесвам, е Кристиян Костов, но с него ние се познаваме от деца. Тогава се запознах и с Милена Славова. Тя беше в този момент единствената певица, актуална, цветна и можеше да пее. (Разбира се, ние не пропуснахме да поканим Киро за пространно интервю, публикувано и в Нюза и побрало гласа и музиката му в една Музикална кутия в Радиото ни. Затова, сега няма да го „преписваме” подробно. Ще вметнем само, че той е една от колосалните фигури в „пъстрата растителност” сред цветята от края на 80-те.)

Точно в средата на онова преломно десетилетие трима приятели от ранните си ученически години създават доста странната група „Кале”, в която свирят двама басисти и един барабанист. Когато се появяват на сцената на Летния театър през 1987 г. първата реакция на голяма част от публиката е искрено учудване. Но това учудване някак за секунди се трансформира в искрена симпатия, а бандата изпълнява за първи път пред публика една от песните си, която по-късно става емблема и на „Ревю” – „Чичо”. С това си и остават тогава. Защото на второто парче са спрени и смъкнати от сцената от органите на реда, следящи за правилния външен вид и идеологическо-творческите послания.

Размърдай мозъка си, чичо,

досадно ти е, знам, нали,

кажи ми, според тебе, ако

си падна, пак ли ще боли?

Дали капачката запушва всичко,

виното как е сухо, щом тече?

Кажи ми що е авангарда

и цензурата може ли да се яде?

(„Кале”: Чичо, текст на В.Гюров)

Васо и Киро, моите братя,

ще извикам с мен.

И там, във рая, ние ще бъдем

група-феномен!

Пейте, развратници, таз тъжна песен,

родена от слънцето в устата на змея.

В нея аз плача за плъха обесен,

увиснал грозно на полилея.

(„Кале”: Епитаф, текст на Д.Воев)

Даваме думата на друг от участниците в тогавашните процеси:

Васил Гюров: 1986-а бе една хубава година за мен. Точно се бях махнал от Кремиковци и бях започна да свиря с едни хубави хора като Димитър Воев, Киро Манчев, Кристиян ... Всъщност, ние с тях се познавахме отпреди няколко години и си имахме история. Те тогава свиреха в една група – „Парадокс”, от която Воев се отдели и отиде да свири с част от бъдещия „Контрол” – те тогава се казваха „Фикс”. Аз отидох да свиря на мястото на Воев. После някои от тях влязоха в казармата, а аз останах тук да поддържам огъня. В онзи период още нямаше метъл. Повечето банди свиреха хард рок, а ние с Киро искахме да правим нещо по-различно и  започнахме да търсим трети човек. Киро ми предложи Воев и аз с радост приех, а той се учуди, защото и двамата сме басисти. Така се сформира „Кале”.  Някъде през 1985 г. записахме първата касетка, която си е един демо албум.

Някъде преди края на 80-те триото постепенно се трансформира и привлича една млада и доста предизвикателна певица с умопомрачителна прическа, пронизителен глас и куче. Формацията от музиканти първо е квартет „Милена”, след това – трио „Милена” и през 1988  г. се спира на името „Ревю”.

Васил Гюров: През октомври 1986-а ме поканиха в „Рок квартет” – групата на Милена. Там бяха Вълко Андреев и Тошо Лазаров. Впоследствие този квартет стана „Рок трио „Милена”  с мен и Вълко. После Вълко отиде в „Тангра”, аз предложих Киро и започнахме да свирим повече наши парчета. И така се стигна до смяна на името. Аз предложих името „Ревю” и така през 1988 г. станахме „Ревю”. Иначе Киро предложи „ЦНСМ”. Песните правехме основно с Киро. Милена започна да пише песни малко по-късно. Тези песни влязоха и в първата ни плоча – онази от поредицата „БГ рок”, но „Ралица” после си я записахме отделно с действителния текст, защото комисията не я одобри в оригинал.

В плочата „BGRock 3” на Б-страната влизат най-знаковите песни на „Ревю” – „Ала-бала”, „Директор на водопад”, „Чичо”, „Цветя от края на 80-е”, „Ралица”... По концерти и фестивали из цялата страна Милена е посрещана като символ, а малко по-късно Гошо Минчев я обявява за кралицата на българския рок. Записва и няколко песни с нея, а  „Момчето и аз” върви като химн на младото поколение, което от сърце изпълнява хорово припева:

Не искаме цигари, не желаем алкохол.

Дайте ни китари и рокен’рол!

През онези години в „Ревю” Милена е просто певица. Тя изпълнява песните, съчинени от Васил Гюров и Киро Манчев. Нейните се появяват точно около събарянето на Стената. В този период през България минава първата голяма емигрантска вълна и немалка част от рок музикантите решават да си пробват късмета на Запад. Направлението на БГА Балкан до Хавана с междинно кацане в Монреал се превръща в любим полет на десетки авантюристично настроени млади сънародници, които избират свободата, символизирана в този исторически момент от кленовия лист.

В този шеметен отрязък от време Милена изведнъж остава без група. Не успява да замине и периодът с „Ревю” за нея приключва. Тя работи известно време с „Орион”, после с „Ера”, издава албуми, ходи във Франция, САЩ  и Англия, жени се и се развежда на Острова, но на финала затваря кръга и между Хайд парк и Южния парк избира българското. Написва и най-хубавите си песни.

И си спомня за тях и времената на създаването им.

Милена Славова: Написах „Защо” в момента, когато всички заминаваха за Канада, се стягах да ги последвам. Бях си събрала пари, даже си направих и резервация за самолета и отидох да пея на някакви балове в Русе. И точно тогава отмениха тази дестинация, защото маса народ слизаше в Монреал на път за Куба. И аз увиснах тук. Имаше режим на тока два на два часа и София мигаше като дискотека. Това беше 90-а година. Ходех с фенер в чантата и не смеех да се кача на асансьор, защото не знам кога ще спре токът. И седнах една вечер и я написах.

А „Не’ам нерви” направихме заедно с “Орион”, по време на неуспешния ми опит за емиграция в Германия. Тогава това си беше лаф. Всеки викаше “Не’ам нерви!”. А онзи, дето преяжда с луканка, ми е като белег от детството. Защото луканката беше деликатес и, като купи баща ми малко, той я режеше на тънко и се ядеше икономично. Беше забранено да се реже дебело. А аз нощем я сънувах тази луканка!… И една нощ станах да си крада от хладилника. Да, ама тя се втвърдила и трудно се реже. За да не вдигам шум, се опитвам да я режа на ръка и се порязах. Имам белег от тази луканкова акция.

Заради емоцията – в обобщението даваме думата и на друг, участвал в раждането на това прословуто и забранено наистина парче. Тогава той свири с Милена. И също е гостувал в музикалната линия на ОффРоуд Радио…

Адриан Иванов: Парчето „Не’ам нерви” сме го правили заедно с Милена преди още да падне Живков и в него има и мои идеи. То стана причина да ни дадат американски визи, защото в България беше забранено. Но важно беше и това, че посланията ни бяха на български. Защото онова, което искахме да кажем тогава, трябваше да бъде разбрано от повече хора. Сега групите, които пеят на английски  не говорят на младите за толкова сериозни неща.

Много въжета дърпат кокала.

Големи надежди от ниско ниво.

Всичко това е част от Машината.

Гадна машина и то – за месо.

Каймата, другари, е част от народа.

Месото се тика в казан – ей така.

Едни са гаднярите, други са Бога.

Но никой не пита: „Какво е кайма?”

(Милена: Месо)

Следва продължение...

Във 2-та част очаквайте „Контрол” и… други „бедствия” и странни животни…

ПРЕДАВАНЕТО може да слушате в аудиопанела на OFFTube!

ТРАКЛИСТА

В специалната Музикална кутия (193 мин., временно архивирана в чужд "склад"; бел.авт., Е.Бр., ноем.2017), която побира част от хрониката на БГ пънка от края на 80-те, освен участието на Румен Янев, Кирил Манчев, Васо Гюров, Милена и най-вече на Владо Попчев – „Унгареца”, са използвани следните парчета:

РЕВЮ: Цветя от края на 80-те 4:10 (LP BG Rock #3, 89)
ИНСТР. на Анди Первазов (Intro; ES-3, demo, 88)
НИЕ НЕ МОЖЕМ ДА СВИРИМ: Принцип 2:55 (Rem. 2010, inet)
ИНСТР. на Кембълът (Рецептата; (Rem. 1998, inet)
КОНТРОЛ: Свобода 2:28 (LP BG Rock #1, 88)
МИЛЕНА: Биография 3:37 (LP BG Rock #3, 89)
СССР FEDELI ALLA LINEA: Ja Ljublju SSSR 4:40 (inet)
ГРАЖДАНСКАЯ ОБОРОНА: Свобода 2:57 (inet)
РЕЛСИ И ГРЕС (Вн): Поклон за класиците 1:33 (На покрива, demo cass, 90)
РЕЛСИ И ГРЕС: Глисти 4:04 (Мръсната касета, БМК, 95)
РЕЛСИ И ГРЕС: Пролет 5:27 (Мръсната касета)
АБОРТ (Вн): Аз съм българче 1:52 (Demos 88; Аборт-Таран, Curverecords 2001)
ПСЕВДОХОР: Недей да ходиш боса 3:12 (demo cass, 95)
ФОРМАЦИЯ АНОНИМ: Весела коледа 6:07 балада! (demo cass, 91-92)
НОВИ ЦВЕТЯ (Кюст): Партизани 2:54 (demo cass, 90)
НОВИ ЦВЕТЯ: Люта чалга 1:45 (Земен рай, Rem. 2006)
СРАМ И ПОЗОР (Вр): Дайте ми чук 4:02 (Што не?, cass, R.Sound, 94)
СРАМ И ПОЗОР: Поколение 3:27 (Што не?)
СРАМ И ПОЗОР: Невъзвращенец 2:10 на нем.ез. (Што не?)
БЕДСТВЕН РАЙОН: Брадвата 1:50 (demo 90; БНР-обзор Муз.кутия 97)
БЕДСТВЕН РАЙОН: Гарнизонна любов 2:33 (demo cass, 91)
БОЖКО И ЛЬОШКО: Принцеса without месо 4:10 (demo; Rem.96)
КЕМБЪЛЪТ/ТЕРМУС: Не съм баща на тоз келеш 4:17 (demo 95)
РЕВЮ: Чичо 3:05 (LP BG Rock #3, 89)
РЕВЮ: Ралица 4:00 (LP BG Rock #3, 89)
МИЛЕНА с ЕРА: Лошо 3:20 (лич.архив; 91)
МИЛЕНА с ЕРА: Защо 3:57 (лич.архив; 91)
МИЛЕНА с ОРИОН: Охолен живот 3:41 (Ха ха, cass, 91)
КОНТРОЛ: Не умирахме от щастие 5:04 (LP BG Rock #1, 88)
КОНТРОЛ: Роден в България 3:00 (demo 88, Rem.cass)
КОНТРОЛ: Демократична ръченица 3:24 (BG Pop Hits album, 2003)
БЕДСТВЕН РАЙОН: Алкохол 4:40 (demo cass, 91)
ХИПОДИЛ: Бира с водка 3:40 (Live в Зимния дворец, 2006)
ХИПОДИЛ: Хиподили 3:54 (Тъ’пест, cass, 99)
ХОЛЕРА: Диверсант 2:55 (Уплаши детенце, cass, 95)
ХОЛЕРА: Няма щастие 2:40 (Уплаши детенце)
СРАМ И ПОЗОР: Една идея (Што не?)
РОК КООПЕРАЦИЯ МИЛЕНА: Директор на водопад 3:55 (Live 1-ви Рокфест в Мичурин, LP, 88)

Още по темата

18/08/2013

Култура

Цветя от края на 80-те: „Д-р Дулитъл” и рокът на Варна, (Част ІІ-ра)

17/08/2013

Култура

Цветя от края на 80-те: „Д-р Дулитъл” и рокът на Варна, (Част І-ва)

30/06/2013

Култура

Цветя от края на 80-те: Артрокът на второто БГ поколение (част ІІ-ра)

28/06/2013

Култура

Цветя от края на 80-те: Артрокът на Второто БГ поколение (част І-ва)