Майка Гавриила - православната Майка Тереза

OFFNews 08 февруари 2016 в 17:10 10395 1

Чували ли сте за Майка Гавриила?

Александър Шпатов

И аз не бях чувал. Един ден обаче срещнах писателя Деян Енев, попитах го какво ново би ми препоръчал за четене и той ми каза да потърся книгата за нея, точно била излязла (излишно е да добавям „на пазара“, както обикновено върви изразът – подобна литература трудно ще се провре измежду тоновете self-help и източна мъдрост, които от дълги години пълнят рафтовете на книжарниците). Лична препоръка от откривателя на Калуня-Каля – повече от достатъчно! На Панаира на книгата минах през щанда на „Омофор“, казах коя книжка търся и защо, и даже я получих като подарък – от издателството знаеха, че на следващия ден имам рожден ден. Прочетох я почти веднага, макар и много рядко да чета биографии, макар и на някои места да си личи, че книгата не е съставена от опитно литературно перо, макар и да беше повече от 500 страници. Прочетох я и бързам да я споделя:

Православната Майка Тереза, така я наричат най-често, за да има за какво да захванат интереса ни. Гъркиня от Цариград, бежанка в Солун, физиотерапевт в Лондон през Втората световна, на 57 години Майка Гавриила решава, че трябва да стигне до Индия. И така, една сама жена-християнка тръгва на път през 1954 г. без почти никакви средства от Кипър, през Ливан, Йордания, Сирия, Ирак, Иран, Афганистан, и Пакистан, за да се озове най-накрая в Делхи, после в хиндуистки ашрам, в поселище за прокажени и в пещера за безмълвници в подножието на Хималаите. В последствие, Божиите пътища ще я отведат до почти всички кътчета на земята – до манастири във Витания, Патмос и Егина, до православните общности из Франция, Германия, Швейцария и Англия, до мисионерските гръцки църквици в Кения и Уганда, до протестантските катедри из десетки американски градове, в които е поканена да изнася беседите си, въпреки различията във вярата, та чак до „Къщата на ангелите“, малкото апартаментче в Атина, в което изслушва внимателно всеки, който я е потърсил – почти до края на дните си.

Как се е случило всичко това ли? Ето как – за каквото и да я помолиш, който и да си, Майка Гавриила в целия си живот е била твърдо решена – винаги ще ти каже „да“. Бог или иска това да й се случи, или го допуска, за да я изпита. Толкова е просто! („Да“-то също винаги завършва с удивителна).

Един съвсем дребен епизод за илюстрация: Майка Гавриила е на малка гара насред Индия. Току-що е приключила работата си в една болница за прокажени, единственият влак по линията тръгва след час, а тя – убедена безсребреница, която лекува без каквато и да било отплата – има в джоба си точно една рупия и абсолютно никакъв план как и накъде може да замине. Сред цялата суматоха на чакалнята, две просячета идват до нея и тя им дава рупията си, за да си я поделят. След малко – други две. На тях дава бонбоните, които са останали в джобовете й, но за следващите две деца – вече няма нищо. Не говори езика им, но за да ги убеди, че наистина няма какво да им даде – обръща джобовете си и им ги показва. В отговор просячетата си тръгват, но само за да излязат от чакалнята, да се покатерят на първото дърво, да откъснат едно зряло манго и да й го поднесат. Всички в чакалнята се обръщат към Майка Гавриила. Тук при нас, ако просяк ти дари нещо, обясняват й, все едно Бог ти дава благословението си. А Вие накъде ще пътувате, пита я малко по-късно една млада индийка. Току-що приключих работата си тук, но нямам план. Така ли, а с какво се занимавате? Физиотерапевт съм. Чудесно, отговаря младата индийка, имаме малка болница в съседния град, бихте ли се съгласили да ни преподавате за известно време?

„Да!“, несъмнено е отговорила Майка Гавриила и в този съвсем дребен епизод от странстванията й. Да, настина – толкова е просто, когато имаш на Кого да се осланяш.

Нямам място за повече преразказвания, неслучайно историята за Майка Гавриила се простира на повече от 500 страници, но все пак – още две изречения наместо тоновете self-help и източна мъдрост, из рафтовете в книжарниците – ето какво отговорила на укорите, че вече от доста време е сред местните, а все още не е научила техните езици, така както останалите християнски мисионери из Индия и Африка. Вярно е, отговорила, на техния език знам единствено „Добро утро“ и „Добър вечер“, нищо друго. Но всъщност свободно използвам пет езика всеки ден. Първият е усмивката, вторият – сълзите, третият – допирът, четвъртият – молитвата, петият – любовта. С тези пет езика пътувам по целия свят.

Вярвам – на всеки би му се припътувало така.

“Майка Гавриила. Аскетика на любовта“ е завладяващ разказ за живота на гръцката монахиня Гавриила (1897-1992) – за мисиите й в Индия и Африка, за срещите й със стотици хора, за които тя е била духовна майка, която „първо изпълняваше, а после поучаваше“. Автор на книгата е нейна духовна дъщеря, монахиня, която приема същото име – Гавриила. Публикуваме откъс от книгата, предоставен специално за OFFNews.bg от издателство „Омофор“.

За стоте долара в Индия

(Г. Менеопулу, Атина, 1970-1980 г.)

М.Г.: Вече бях прекарала няколко месеца горе в Хималаите. Голяма радост... Гореща благодарност... Колко добре се нареди всичко!... Бях без пари и всичко вървеше според Божия промисъл... Макар че у дома в Гърция близките ми не мислеха така... Та те някак си успяха да ми пратят сто долара! В мига, в който получих парите, гордо си казах: „Така значи, ще изпратя цялата сума обратно!“. „Е, какво пък“, дойде внушението от лукавия, „няма да е краят на света, ако върнеш деветдесет долара и си задържиш десет“... И точно това направих... По онова време ашрамът беше нападнат от буболечки (малката лечебница към ашрама на Г. Шивананда, където работела тогава). Качваха се по дървеното ми легло и по цяла нощ не ме оставяха на мира. На всичкото отгоре времето беше много горещо и влажно – дотолкова, че кожата по гърба ми се беше възпалила от спарването и ме болеше денем и нощем. Е, помислих си аз, да взема да отида до близкото село и с тези десет долара да си купя някакъв препарат срещу насекоми, както и малко талк на прах за гърба ми. А и... какво пречеше да се почерпя с една консервичка мармалад, какъвто не бях вкусвала цяла година? (Понеже се бях врекла, доста отдавна, никога да не си купувам от нещата, които обичам. С Божия помощ и до ден днешен спазвам това обещание. Може да видя нещо на някоя витрина, сладкиш или вещ, която бих се радвала да имам, но никога не ми хрумва, че бих могла да се сдобия с тях... Разглеждам ги просто като предмети на показ.)

И тъй, с парите в джоба се запътих към селото, като си мислех, че ще е хубаво да купя и дузина зрели банани за йогата, който живееше в една пещера и беше такъв добър старец (най-вероятно същият стар пустинник, при когото била завела Алън, виж „За Алън в Индия“). Пристигнах в селото, направих си покупките и се върнах. Както се качвах по голямото мраморно стълбище на ашрама, ме връхлетя цял рояк маймуни. Грабнаха кутийката с талка. Грабнаха консервата мармалад. Грабнаха препарата. И... избягаха! И какво мислите ми оставиха? Единственото нещо, което можеха да изядат: бананите! Защото бананите не бяха предназначени за мен, а за добрия старец... Не е ли смайващо? От тенекиените кутии маймуните нямаха никаква полза! Нямаше как да отворят консервата мармалад!...

Отидох си в стаята и седнах да умувам върху смисъла на случилото се... И тогава си дадох сметка, че когато не мислим за дребната си душичка, всичко върви добре! Замислих се и какво щях да направя, ако нямах десетте долара. Вместо талк на прах бих могла да използвам разтвор от сол и вода. Бива! Вместо препарата за буболечките бих могла да поставя краката на леглото си в канчета, пълни с вода, както бяха свикнали да правят хората по селата. Чудесно! А пък мармалада... Е, можех да мина и без него! По този начин вече не си втълпявах такива работи... Скоро след това ме извикаха да помогна на една жена със схваната шия. Поразтрих я и болката отмина. „О, добра ми сестрице – каза тя, – не знаеш колко съм благодарна! Нямам какво друго да ти дам, така че, моля те, приеми малко домашно сладко.“ И тя ми поднесе грамаден буркан, с който загубената ми консервичка изобщо не можеше да се мери!... Приех предложението, но след като се съвзех от удив-лението, награбих толкова лъжици, колкото можах, и зараздавах наоколо, като поделих сладкото с всички, без изключение... Ето, това ми се случи с десетте долара, които задържах от стоте...

* * *
За приятелството

(Г. Менеопулу, Атина, 1970-1980 г.)

Г.: Майко, как можем да разберем дали даден човек ни е истински приятел?
М.Г.: Един човек трябва да бъде изпитан много преди да се нарече приятел. Трябва да разбереш дали има готовност за саможертва – не към тебе, а изобщо към хората. Ако няма, ако видиш, че е егоцентричен, че се вълнува единствено от онова, което засяга самия него, тогава ще познаеш, че от него не става приятел. Сигурно си забелязал, че понякога се случва да кажеш нещо такова: „Вчера ме мъчеше такова главоболие, че цял ден не можах да прочета и ред“, а отговорът, който получаваш, е:
„Чакай да ти кажа, аз какво преживях...“. Тогава той започва да разправя за неговите си притеснения. Не го е грижа за твоето главоболие. Загрижен е само за нещата, които пряко го засягат. Ето защо не може да изслушва нито тебе, нито който и да е друг.

* * *
За вярата и отговора „да“...

М.Г.: Единственото нещо, което знам, че имам непрекъснато – и не говоря така от самонадеяност, нито си въобразявам – е нещото, което имам денем и нощем, където и да съм... И то е вяра. Първо, второ и трето – вяра. Това е! Няма какво друго да ти кажа. Тя оживотворява и дава насока на живота ми. Щом имам вяра, ако дойде някой и ме попита: „Ще дойдеш ли с мене в Ливан?“, аз бих му отговорила: „Да“. Някой ще се зачуди: „Как можеш да кажеш „да“ просто ей така?“. „Да!“. Казвам „да“, защото вярвам, че ако това не е за мое добро, Бог ще нареди така нещата, че същите тези хора, които са ме поканили, ще ми кажат „не“ – например може да има някакви забавяния с формалности, които ще попречат на заминаването ни, и тъй нататък...
Виждала съм това да се случва в живота ми редовно през последните петдесетина години – не само година-две. А аз съм вече деветдесет и една годишна! (Пожелавам ви на всички да доживеете тази възраст!) За кой ли път чета в Евангелието нещо изключително. Иисус идва и казва на апостолите: „Сега си оставете рибарските мрежи и Ме следвайте“... Ами ако бяха отвърнали: „Кой си ти? Защо да изоставяме поминъка си? Защо да си губим печалбата? Къде ще ни водиш? Какво ще правиш с нас?“. Ако бяха отговорили така, какви щяха да бъдат? Щяха да останат в тъмнина. Казаха „да“ на един непознат, Който дойде и им каза: „Елате! Оставете всичко и тръгвайте“. Защо? Защото имаха вяра в Бога и очакваха Единствения, Онзи, Който щеше да им каже „Елате!“. И така започва всичко. Ако бяха рекли „не“, какво би станало? Ако имаш вяра, ще ходиш по водата, както стори св. ап. Петър. Но ако се уплашиш... ще потънеш! Нищо друго! Така е било през целия ми живот... Викаха ме по най-затънтените места в Индия. Една нощ пристигна съобщение: „Ела да прегледаш един болен“. Потеглих натам с волска кола, карана от едно овчарче. Както се движехме нагоре в планината, през гората, видях в тъмнината, току над нас, две светещи точки. Това бяха очи на тигър! Какво да каже човек в такъв момент? „Господи, помилуй“ и „Да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята“. Затворя ли очи, виждам тези думи написани вътре в мене... Защото Той ни е казал: „Защо се безпокоиш? Защо се грижиш? След като и космите на главата ти са преброени!“. Та защо се безпокоиш? Защото не ти достига вяра! А пък ако имаме вяра...

* * *
За страха от смъртта

(Манастир „Св. Мина”, Егина, 21.05.1989 г.)

Е.: Кажи ни, Майко, боиш ли се от смъртта?
М.Г.: Ето от това не ме е страх – ни най-малко!
Е.: Очакваш ли смъртта?
М.Г.: Всяка година до деня на Възнесение Христово. Защото бих искала погребението да включва тропара „Христос възкръсна“... Струва ми се, че когато дойде време да си замина, това ще стане много просто, защото смъртта не съществува. Ще бъде като да затвориш една врата и да отвориш друга! Спомням си една чудесна картина, изобразяваща две розови градини, разделени със стена. Клонче от един от розовите храсти някак се е провряло през една пукнатина в стената, а от другата страна е разцъфтяло в прекрасна роза. Така е и с нашия живот. Напускаме този свят и отиваме да цъфтим в следващия.

(Лерос, 01.01.1992 г.)
Хр.: Майко, искам да ти разкажа какъв страх безпокои дъщеря ми. Като чете разни неща за войни и свършека на света, тя се чуди дали ще има време да порасне и на свой ред да стане майка...
М.Г.: Ще има време да стане не само майка, ами и прабаба... Онова, което трябва да прави, е да живее живота си според Божиите заповеди. Нищо друго. Знаем заповедите, които Бог ни е дал... И при всяко положение, ако е Божията воля да ни удари мълния, така и ще стане. Ще стане, все едно дали ни е страх, или не. Какво тогава? Който няма да загива, няма да загине. А който има да загива, ще загине. Без значение какви предпазни мерки вземаме! Спомням си, в Лондон, по време на войната... Родителите на две дечица бяха построили противовъздушно убежище в градината си. Децата бяха превъзбудени и все молеха родителите си да пренощуват в убежището. Но те отказваха, а когато децата попитаха: „Тогава защо ви трябваше да се строи?“, отговориха: „Бог ще ни води“... Един ден бащата трябвало да пътува донякъде по работа, а децата решили да използват случая, като казали на майка си, че нямало да има друга такава възможност. И тъй, отишли да спят в противовъздушното убежище. Онази нощ, както всяка друга, бомбардировките бяха опустошителни. Когато се събудили на сутринта, си събрали постелите и се приготвили да се приберат у дома. Излезли от убежището и... що да видят? Къщата я нямало! Единствената нощ, която прекарали в убежището, била нощта, когато домът им бил поразен... Когато бащата се върнал вкъщи от командировката, отишъл на мястото, където се намирала къщата му, и като видял какво е станало, започнал да плаче за семейството си. „Не се притеснявай, – казали му съседите. – Семейството ти е в безопасност! Размина им се на косъм и сега са в една къща наблизо“... Ето така ни води Бог, ако трябва да бъдем спасени.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови