Никога не съм разбирала хората, които гледат някакво представление и след края му, още неизлезли от залата, дърпат за ръкава съседчето по място и започват: „Хареса ли ти, а? Хареса ли ти?” За мен добра постановка е онази, след която излизаш от театъра, палиш цигара и потъваш в размисли. И в тишина. И си осмисляш видяното. И човекът с теб не ти се сърди, защото ти е свикнал. Иначе за лошия спектакъл си казваш веднага. Аз този път, след приемиерата на „Корабът нощ” в театър „Азарян”, не запалих цигара. И сега ще ви разкажа защо.

„Корабът нощ” е най-новото представление на театър „Азарян”. Създадено е по текстове на Маргьорит Дюрас, адаптирани за сценичната версия от Стилиян Петров, режисьор на спектакъла, и Яна Борисова, драматург и директор на театъра. Играта е поверена на четири блестящи родни актриси: Татяна Лолова, Цветана Манева, Петя Силянова и Пламена Гетова. Визуалната среда е дело на сценографа Венелин Шурелов, а звуковото оформление е от Иван Шопов, познат ни още като „Cooh” и „Бalkansky”.

Откровено и с лек свян ще си призная, че преди да вляза в театъра онзи ден, не бях запозната с работата и с живота на Маргьорит Дюрас. Ако и вие сте в моята ситуация, набързо ще ви кажа, че тя е родена през 1914 г. в днешен Виетнам, в семейство на френски емигранти. След смъртта на баща си се мести в Париж, където учи математика, политология и право и се присъединява към комунистическата партия. Омъжва се. Изпращат съпруга ѝ в концлагер. Предполагам, че този сбит преразказ на забележителната ѝ биография обяснява донякъде експерименталното, предизвикателно и някак сюрреалистично звучене на текстовете ѝ. Някои от тях напомнят сън. Дюрас не обяснява. Докосва те. Оставя те объркан. За нея и за „Корабът нощ” самата Татяна Лолова лаконично споделя: „Това е една много странна писателка, френска, и не знам какво ще стане от спектакъла”.

По един кратък разказ на авторката и по фрагменти от други нейни текстове, е изграден спектактъл за двама души, които никога не са се срещали, но се влюбват един в друг. Напоследък малко думи са били в състояние да ме накарат да настръхна, да изтръпна, да ми се насълзят очите, обаче Дюрас, в превод на Мария Георгиева и Албена Стамболова, успя. А работата на Иван Шопов и Валентин Шурелов е координирана по толкова фин начин, че музиката и движението са в съвършен баланс и си придават завършеност, запечатвайки представлението в съзнанието на зрителя на още няколко нива. Изненада ме да открия почерка на Яна Борисова на място, където не съм го очаквала- в декора, където си личат вниманието ѝ към дребния детайл и любовта към думите, с които ме спечели още при първата ми „среща” с нея в Театър "199".

А цигарата не я запалих, не защото не ми хареса представлението и не защото то не е едно истиснко съкровище за българската сцена, а защото преди около седмица спрях да пуша. Ако не очаквате нещо конвенционално, ако всъщност просто зарежете всичките си очаквания вкъщи, то ви препоръчвам – отидете, вижте.

Още по темата

29/04/2016

Култура

Бивш интернат става става арт академия

28/04/2016

Култура

„Месец на отличника“ и детски уикенд с един билет за двама в Сатирата

26/04/2016

Култура

Държавният балет на лед на Санкт Петербург с турне в България

23/04/2016

Интервю

Чавдар Николов: Не сме глупави, а сме мързеливи и инертни (част II)