Георги Караманев е заместник главен редактор на Списание 8, където подготвя широк кръг теми като автор и редактор. Работи в „8“ - наследника на списание „Космос“, от 2009 г., преди това е репортер във в. „24 часа". Завършил журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Преди дни излезе дебютният му роман „И додето се раждат лъчите“, посветен на забравения днес български фотограф Йордан Йорданов - Юри.

Георги, с какво те спечели историята на Юри?

Всичко стана съвсем случайно. В един юлски ден излязох от редакцията на Списание 8 с идеята да подготвя материал за някакъв си починал преди години фотограф, а след няколко часа се върнах убеден, че трябва да напиша роман за живота на този човек. Най-вече ме спечели това, че в историята му животът и изкуството са едно неделимо цяло. Че край нас, в София и България, е работил един впечатляващ майстор, заслужил световни награди, който само 10 години по-късно никой не помни, а снимките му са дълбоко потънали в прах. От друга страна реших да изпълня най-важния според мен дълг на всеки журналист – да разкажа една впечатляваща и истинска история. Оттук дойде и голямата цел – повече хора да научат за Йордан Йорданов – Юри - този световен фотограф, за неговите снимки, а и да чуят историята му, която минава през истински приключения, през горещи любови, авантюри, през изпитания и тежки моменти. През четири драматични връзки, три дъщери, с които по един или друг начин отношенията му са много особени, през многобройните му приятели и неприятели. През надеждите в култовата през 80-те кръчма „Стадион“ и разочарованията от неразбирането на модерното време. Толкова е плътна и пъстра съдбата му, че не вярвам дори да е по силите на въображението на холивудски сценарист...

Къде в романа е фикцията и къде - реалните истории?

Двете вървят успоредно. Паралелно се разказва историята за живота на Юри такава, каквато опитах да я сглобя в пъзела от срещи с безброй хора, които са го познавали. Разбира се, понякога парчетата от пъзела заяждаха едно с друго, получаваха се разминавания, които не винаги можеха да намерят обективно решение. Така или иначе романът е художествен, не претендира за документалност. Това допълнително му дава и паралелната сюжетна линия – повествователят се среща с Юри в едно условно сегашно време, за да ни покаже, че нещата могат да се случват и по-добре. Че един талант не бива да бъде изоставян да изживява в болести и мизерия последните си дни. Че изкуството е живо и трябва да го пазим, докато чакаме да изгреят лъчите.

На някои места в романа даже съвсем директно говори самият Юри... Но как е възможно това, не искам да разказвам, за да не развалям удоволствието на читателите.

Що за човек е бил той?

Искрен и директен, понякога дори до бруталност. Но несъмнено честен и честолюбив, обичан и обичащ. С чувство за хумор и точен поглед, склонен да провокира, за да отлепи маските и да извади истинското лице на човека насреща. И, разбира се – голям талант, който освен с фотография се е занимавал с рисуване, с поезия, с критика.

А какво конкретно е обичал да снима?

Всъщност като фотограф Юри има безброй амплоа и мисля, че във всяко от тях е влагал по нещо от себе си. Дълги години е главен фотограф на списание „Лада“ – нещо като социалистическия вариант на „Вог“, модна библия за дамите от народната република. Но това не му пречи всяка събота и неделя да пътува до най-затънтените села, за да показва отиващите си традиции и обикновените хора по необикновен начин. След промените пръв попада с фотоапарата си в затворите и психиатричните клиники, за да показва живота там. После стига и до Албания и Монголия, улавяйки ги такива, каквито не бихме могли да ги видим никога. Оставя ни впечатляващи портрети на знаменити българи като Златю Бояджиев, Тодор Колев, Невена Коканова, Ваня Цветкова.

Може ли фотографията да бъде разказана през литературата?

Самият Юри е мразел някой да описва и разказва снимките му. Но пък в същото време публикува много сериозен анализ за това как фотографията се доближава много повече до литературата, отколкото до изобразителното изкуство. А в едно от писмата до негов приятел ни беше написал, че смята да създаде роман. Според мен важното е всеки да намира своето изкуство или своите изкуства и те не си пречат. В крайна сметка, те са средството ни, с което най-добре чувстваме и осмисляме, оцветяваме и оценяваме живота.

Вярвам, че историята на Юри, описана със средствата на литературата, може да привлече интерес и към фотографиите му. И, защо не, скоро да се извърви логичната следваща стъпка, да се изпълни една голяма мечта на моя непознат приятел – издаването на естетски албум с неговите кадри.

Коя е случката, която те докосна най-дълбоко?

Много е странно усещането да познаваш някого, да ти е приятел, а всъщност да си го срещнал години след като си е отишъл. Историите на Юри са във всички тоналности и регистри. Едно от нещата, които най-много ме трогна, е как той, над 40-годишен мъж с диабет и болежки, се съгласява на условието на 20-годишната Цвета, последната жена в живота му. За да ѝ докаже, че е достоен за нея, я нарамва на гръб, въпреки че е доста по-нисък и я носи безропотно, с последни сили по нанагорнището повече от 2 километра от спирката на автобуса в Панчарево до дома ѝ. И тази история е свързана с другото нещо, което ме развълнува дълбоко – искрицата, с която Цвета днес говори за съпруга си, макар че е видяла и добро, и лошо. Той продължава да е за нея в сегашно време и да е изпълнена мечта. Истинска любов и нищо по-малко.

С какво историята и опитът на Юри ще са полезни за поколението фотографи след него?

Историята според мен се осмисля от историите на отделните хора. А най-тъжната част от живота на Юри – разочарованието от прехода, изгубеното в него поколение, времето, което рушеше таланти, за съжаление е много често срещан мотив от нашето време. Съдбата на Юри през 90-те години и след тях е едновременно много особена и негова, но и съдбата на мнозина погубени таланти. Това е историята на нас и нашите родители, която е време трезво да преосмислим, за да можем да продължим напред.

Много важна тема, която според мен нашето поколение подценява, е приемствеността. Залутани в противоречия и разломи, дълбаещи по всякакви посоки, забравяме най-важното. Човещината. Част от нея е и уважението към хората, които са постигали значими неща в нашата област преди нас. Мисля, че днешните фотографи могат да научат много от неговото търпение, което днес ни вземат от ръцете модерните играчки, а ние лесно им даваме. От непринудеността, която той успява да постигне, от широкия му поглед и подготовката. От усета му към композицията и детайла. Както ми каза неговата ученичка и голям фотограф Надежда Чипева – Юри просто липсва на своите снимки, фотографа го няма там. Без специални ефекти и ракурси той показва живота такъв, какъвто е. В лице и опако.

И зад всичко това се крие достатъчно ясен и обоснован цялостен светоглед, който се надявам да съм успял да представя заедно с историята. Дали се е получило? Дали наистина Юри е оживял по страниците на романа? Ще ми е интересно всеки читател да каже, вече лесно можем да се намираме един другиго онлайн. Както ни е казал самият Юри, „Многословието е зрелище. Да се изразяваш кратко и ясно е талант“.

Днес от 16 ч. романът ще бъде представен на Панаира на книгата в НДК.

На 16 декември (петък) от 19 ч е официалната премиера във Фотосинтезис Артцентър (бул. „Васил Левски“ 57). Извадки от романа ще прочете големият актьор Руси Чанев, ще бъдат показани снимки на Юри, които досега не са били представяни пред широката аудитория.

Още за Йордан Йорданов - Юри

Още за романа