Светлана Дичева е познат от Българското национално радио глас. Водила е едни от най-популярните предавания на „Хоризонт“ - "Преди всички", "12 плюс 3", „Закуска на тревата“, "Нощен Хоризонт".

През 2005 г. бе публикуван първият й роман “Мона и Магелан”, който две години по-късно излезе и в Сърбия. Романът ѝ „Лабиринт за романтични минотаври“ (под заглавието „Счупено легло“) печели една от двете специални награди в конкурса по международния проект „Митове“ на шотландското издателство „Канонгейт“.

Сборникът с разкази "Балканският пророк" е книга, която ще ви трогне и зареди с оптимизъм едновременно. Ще ви накара да се усмихнете и да помълчите. Ще я оставите и пак ще се върнете към нея.

Публикуваме откъс от "Балканският пророк" на Светлана Дичева, предоставен специално за OFFNews.bg от издателство "Лексикон":

Марета беше на върха на щастието. Само след минути щеше да я приеме новият ѝ шеф, да ѝ стисне ръката и да каже:

- Госпожице, вие бяхте блестяща!

Беше спечелила конкурс за преподавател по литература в най-скъпия и реномиран колеж. Конкуренцията беше ожесточена. Даскалици с опит и препоръки атакуваха със стиснати челюсти високото заплащане, но решителността не им помогна. Марета беше млада, неопитна, а препоръката от предишното ѝ работно място беше оскъдна не само на похвали, а и на думи. Изобщо цялото ѝ участие в конкурса беше низ от гафове. Връх на сладоледа бе появата ѝ пред изпитната комисия на така нареченото събеседване – плеядата от елегантни мъже и жени на достолепна възраст се втренчи с ужас в късата ѝ пола, преляла смело ръба на благоприличието. Това не беше предизвикателство на простотията, а чист малшанс. Тъкмо преди тръгването за изпита стопи с нажежена ютия единствената си елегантна пола.

- Вие нямате представа какво ви очаква, госпожице – започна без тост с шампанско директорът Почеханов. – Умножете на n-та представата си за кошмар и току-виж сте достигнали действителността. Не се залъгвайте с илюзията, че ще намерите лесно нетрадиционния подход, който ще преобърне враждебността в симпатия. Знам, че сте чели книжки и познавате този сюжет. Това тук няма да се случи.

- Учениците убиват и изяждат учителите си, така ли да ви разбирам?

Директорът пресилено се засмя.

- Готина сте, но и това няма да ги впечатли.

- А ако сега се разтреперя от страх, стана и хукна към изхода, кой ще ме спре? – Марета преметна крак върху крак въпреки ограничения периметър на полата.

- Две неща: бедността и безработицата. Ние проверихме щателно нещата, госпожице. Вие бяхте най-бедната сред нашите кандидатки.

- Значи ще си остана все така бедна – и Марета наистина тръгна към вратата.

- Вие сте не само най-бедната, но и най-одухотворената учителка. Имаме нужда точно от вас... – и директорът я хвана умоляващо за ръката. От километри беше видно, че е отчаян.

Марета потрепери не от състрадание, а от любопитство.

Почеханов я покани да седне, взе тебешир в ръка и започна да чертае по дъската сложни схеми, все едно че обмисля план за военна операция.

- Това не е клас, това е полигон, на който се бият две армии. Едната обозначавам с А, другата – с Б. А са момичетата. Шест същества с къси поли и компютри вместо сърца. Безжалостни са. И литературата ще сдъвчат и изплюят като всичко друго, и вас. Б са момчетата, те са с едно по-малко. Мразят момичетата отчаяно и безпричинно.

- Да не би това да е особена форма на ухажване? Те вече са преминали особената възраст, по-зрели са, но все пак... – предположи Марета.

- И това съм допускал. Психоложката каза, че омразата им е искрена, вероятно идва от нещо преживяно в този клас, което ние с вас не знаем.

- Психоложката не ги ли поразпита?

- Да, опита се, но като се върна вкъщи, намери дамската си чанта догоре пълна с големи черни хлебарки.

- О! – извика Марета.

- Да. Беше ужасно. Никой не посмя повече да ги доближи. Учителите прелитат уплашено през часовете, пеят си уроците, пишат автоматично някакви оценки и бягат.

- А родителите?

- Какво можете да очаквате от тези заети хора, които смятат, че щом децата им учат в реномирано училище, никакъв проблем не трябва да влиза в дома им?

- Могат да сменят училището, за да се разбие този клас... - каза необмислено Марета.

- Моля? – директорът я гледаше с искрено изумление.

- Да, разбира се, извинете – тя се ядоса на глупостта си.

- Вие трябва да хвърлите мост между А и Б. Не зная как ще го постигнете. Говорете им за любовта между половете. Учете наизуст откъси от „Ромео и Жулиета“, четете за страстта между Анна Каренина и Вронски, подтиквайте ги да пишат любовни стихове и да си ги четат един на друг.

Марета следеше внимателно размаха на любовната му стратегия, но мисълта ѝ беше неочаквано пъргава за разсеян литератор.

- Добре, ще опитам. Но първо ми кажете защо избяга колежката?

- Как се сетихте? – Почеханов беше неприятно изненадан.

- Не беше толкова трудно.

- Ами... просто не можа да издържи.

- Не, кажете ми гадостта. Искам да знам как я изгониха.

- Ще съжалите за любопитството си.

- Просто искам да знам с кого ще си имам работа.

- Е, добре, намери тоалетната си чантичка плувнала в сперма...

На Марета ѝ стана лошо. Почеханов ѝ сипа коняк, поразмисли и сипа и на себе си.

- Това е война, колежке, а не игра на война. Тук снарядите избухват и разкъсват. Но вие засега сте цяла. Наздраве за това.

Цяла нощ не спа в очакване на зловещото изпитание. Не успя да използва безсънието за обмисляне на печеливша тактика. По-точно – нямаше никаква тактика, дори спасителна идея. Смътно усещаше, че изпатилата колежка и директорът са вървели по най-опасния път, не само набразден с мини, но и водещ заникъде. Със зачервени очи и съкрушено самочувствие влезе в класа. А и Б бяха станали прави, всяка „войска“ поотделно. Отляво А, отдясно Б, като че ли ако се бяха смесили момчета и момичета, щеше да се получи опасно химическо съединение.

Марета ги поздрави, покани ги да седнат и се стовари уморено на учителския стол. Не беше зареден с габърчета, блажна боя или неведом биологичен снаряд, но дори и безопасен и гол внушаваше ужас. Лицата и на момичетата, и на момчетата бяха невинни, живи и любознателни, никой не носеше обеца на носа или зелена коса, бяха осемнайсетгодишни, направо красиви, не дъвчеха и не я зяпаха стъклено или арогантно, но тя знаеше, че дори обикновеният им вид е форма на заплаха. Бяха маскирали рогцата и дяволските си опашки под прикритието на сериозност.

- Казвам се Марета Тодорова и съм новата ви учителка по литература. Ще ви помоля да се представите.

Група А изреди методично бойния си потенциал. Очевидна тарторка беше синеоката Тина. С късо подстригана кестенява коса и едри зъби, тя имаше вид на булдог, който трудно отключва челюст, захапе ли веднъж жива плът. Другите момичета бяха по-женствени и като че ли по-малко ожесточени.

Група Б беше по-склонна да се развлича.

- Майкъл – представи се нахакан младеж с хубави черни очи и яки мишци под фланелата.

- Стига се фука, бе идиот! – фрасна го по пулсиращия бицепс съседът му по чин. – Той не е виновен, че носи кретенско име, госпожо. Баща му и майка му са за убиване.

- Михаил, нали? – уточни Марета.

- Да – призна черноокият. – А този клетник е Фондуня.

- Филип?

- Да, Филип. – Самопризнанието на русолявото момче беше умилително.

Зад Филип беше седнал красавец тип Шварценегер. Концентрация на мускулна маса. „Дали не му викат Шварци?“, помисли си Марета.

- Аз съм Готин – полуизправи се масата с цялата си непохватност. Всички, включително и момичетата, се изсмяха.

- Георги – предположи Марета.

- Студено – оцени Филип.

- Огнян – налучка отново тя.

- Мразовито.

- Предавам се.

- Милен. – Готин изглеждаше тъжен в контраст на жизнерадостните си мускули.

- Аз съм Станимир – скочи момчето до Готин. Беше суров екземпляр, аналог на Тина, но от срещуположния пол.

- А ти нямаш ли си прякор? – изненада се Марета.

- Ако трябваше да го кръщаваме ние, щяхме да му лепнем „Станивойна“ – Марета открои момиче, чието име не беше запомнила. Но злият израз на лицето му не можеше да се забрави.

- А твоето име как е? – поуспокоена от миролюбивото начало, тя се приближи до последния чин, до последното все още безименно момче.

- На дядо ти кура – тихо каза то.