„Днес изпадаме в паника дали в тази нестабилна епоха ще има работа и пари за хората на изкуството. Всъщност винаги е било така. И през 1989 г. никой не ми е казвал: „Знаеш ли къде са големите пари, момиче? В писането!” Не са го казвали нито през 1989, нито през 1789, няма да го казват и през 2089. Въпреки това някой пак ще се опитват да станат писатели, а също художници, актьори, музиканти, танцьори.” Откъсът е от книгата на Елизабет Гилбърт „Магията да твориш”. В нея тя разказва как като дете е открила, че писането е голямата й любов и на 16 години се заклела пред Вселената, че ще пише винаги, независимо от това дали творбите й ще получат признание. 

Към тази книга ме насочиха деца, пленени от магията на творчеството. „Бях във втори клас, когато реших, че мечтая да стана писател. Една приятелка донесе в училище принтирани откъси от „Дневниците на принцесата”. Реших, че тя е написала текста и понеже с нея бяхме в непрекъснато състезание, още същата вечер сътворих 3 истории”, споделя Ани Попова, която в момента е осмокласничка във Втора английска гимназия в София. Вече има петнайсетина завършени разкази - на български и английски и една новела „Да мечтаеш за кошмар” (сътворена в съавторство с връстници). Обмисля идеи и за няколко романа. Темите са различни – от зомби апокалипсиса до интерпретации на славянските митологии. Залага на метода на снежинката при създаването на текста - започва от малък конфликт и го превръща в снежна топка.

Има дни, в които Ани пише всеки ден и фази без никакво писане. „Когато не си налагам да пиша всеки ден, се оказа, че ми е по-лесно да пиша всеки ден.” Наскоро е попаднала на една книга на Мира Грант, в която главната героиня споделя и нейното виждане за творческия процес: „Животът ми е писане, дори когато не пиша, мисля за нещата, за които да пиша.” Ани винаги носи със себе си тефтер, в който „стенографира” прокраднали се оригинални мисли, случайно дочути реплики, интересни случки. Отскоро има два любими навика: записва цитати от книги и мигновени прозрения на лявата си ръка („с писец, недразнещ кожата”) или на разноцветни стикери. „Лепя ги вкъщи на една врата. Много е зареждащо да виждам тази цветна „градина на вдъхновението.”

Писането е самотно занимание и Ани се е убедила, че ако се затвориш и изолираш за дълго, зацикляш. Зарежда „батериите” чрез срещи с интересни хора. Участва в литературни клубове, където среща съмишленици. Така са се запознали с Гергана Кирилова (Гери), която също е ученичка в 8 клас на Втора английска гимназия. И тя е част от колектива на авторите на „Да мечтаеш за кошмар”, сътворен по време на един международен младежки обмен за творческо писане. С радост си спомнят за този общ проект. Заставали пред компютъра и всеки подсказвал сюжетно развитие, реплика, обрат. Получила се впечатляваща тийнейджърска повест, която е издадена в малък тираж.

В есето „Защо пиша” Джордж Оруел говори за сизифовите измерения на писателския труд: „Писането на една книга е ужасна, изтощителна борба, като продължителен пристъп на някаква тежка болест. Човек никога не би предприел нещо такова, ако не би бил подтикван от някакъв демон, на когото не може нито да се противопостави, нито пък да го разбере. Демон, който го кара да изпада отново и отново в пристъпи на болестта.” И все пак за предпочитане е, ако повече хора са обзети от демон, който ги кара да творят, вместо да ги връхлитат други демони, смята Гери. От няколко години тя пише роман с работно заглавие „Дежа вю”. „Може би ще сменя заглавието в един момент, изтъркано вече ми звучи”, споделя. Най-новата й страст са стиховете. Тя твори „на порции”. „Когато имам повече време, главно през ваканциите, се опитвам да пиша всеки ден. През останалото време, за съжаление, почти не пиша, най-много да се вдъхновя за нещо и да го сложа в списъка с идеи.”

За Ани и Гери четенето на книги е основният ключ към вдъхновението. Харесват от фентази до криминалета, скачат между жанровете без предразсъдъци. Предпочитат хартиените книги. Разказват ми вица за електронната книга, която започнала да дразни една хартиена: „Достатъчно е да пусна искра и загиваш.” Когато на хартиената й писнало да я слуша, посегнала към кабела, изключила захранването на електронната и се засмяла: „Свърших с теб. Виж само колко бързо стана”.

Ани е пример и за добър творчески мениджмънт и маркетинг. Планира целия процес – от темата, сюжета, „снежинката и снежната топка” до сроковете за написване. Дори мисли за потенциалните издатели. Сама намира и литературните конкурси (български и международни), в които участва с разказите си. Вече има няколко награди от литературни състезания. Убедена е, че не трябва да разчиташ на другите да те лансират, трябва сам да си извоюваш признанието.
В „Магията да твориш” Елизабет Гилбърт пише, че творческият живот е за смели хора, които имат куража да преборят страховете си. „Трябва да си готов да приемеш, че могат да те отхвърлят и че има вероятност дори никога да не бъдеш признат. Да се научиш да преодоляваш разочарованието и объркването също е част от работата на твореца.”

Точно смелостта и силата на характера са направили от Людмила Отозбирова творец. Тя е ученичка в 12 клас на НУИИ „Илия Петров”. Никой в семейството й не е художник. Мечтата й да я приемат в Художествената гимназия се сбъднала, но през целия 8 клас не е имала отличена рисунка в конкурсите, в които е участвала. Това я амбицирало и се отдала изцяло на рисуването. И още на следващата година живописните й платна се откроили в класациите на националните художествени конкурси. „Ако искаш да бъдеш художник, не може да го правиш между другото.” Людмила може с часове да разказва за историята на изкуството, за живота и техниката на рисуване на големите художници, за изложбите в съвременните галерии. Чела е за теорията, че към рисуването се насочват предимно деца с емоционални травми. „Всяко творчество е своеобразна автотерапия – замисля се. – Но това не е основната причина да се посветиш на изкуството.”

„Основното е поривът да проявиш скритите в теб съкровища, радостта и щастието, когато виждаш, че нещата се получават и създаваш нещо красиво. От малка обожавам да рисувам. Когато бях весела, рисувах, когато бях тъжна, пак рисувах – разказва Симона Рачева, деветокласничка в НУИИ „Илия Петров”. Намира за плюс това, че няма други художници в семейството й. - Така не ми се бъркат и имам свободата да рисувам както аз искам.”

Марио Ангелов и Калоян Вешков, ученици в 8 клас на НУИИ „Илия Петров”, мечтаят да станат аниматори в компанията „Уолт Дисни”. Знаят, че там вече има сформиран екип от българи и се надяват да бъдат следващото попълнение. За съученика им Димитър Спасов, който наскоро е спечелил първата си голяма награда в национален конкурс за рисунка, „днешната анимация е малко скучна, губи се оригиналността и изящното, не е както по времето на мечтателя Уолт Дисни”. Димитър иска да се реализира в специалностите илюстрация или скулптура.

„Когато избираш да бъдеш творец, трябва да знаеш, че автоматично приемаш и липсата на сигурност”, пише в книгата си Елизабет Гилбърт и споделя, че никога не е очаквала и не е искала от творбите си да я хранят. Затова, може би, Андреа Рангелова е решила, че рисуването ще й бъде хоби, а професията й трябва да е свързана с нещо по-сигурно. Предстои й дипломиране в НУИИ „Илия Петров”, след което ще кандидатства за специалност, свързана с бизнес и финанси.. Докато си говорим, Андрея довършва новата си картина в двора на Художествената гимназия. По пейките са насядали и други деца, потънали в магията на творчеството. Повечето нещо си рисуват, едно момче свири на китара. И е толкова прекрасно и различно, че не ти се излиза от тази автономна територия на възвишени енергии.