Вероятно всеки от нас има поне един учител, за когото си спомня с умиление: който или е имал прекрасно чувство за хумор, или е бил довереник на тийнейджърските тайни, или просто ни е вдъхновил да преследваме мечтите си.

Такава е мисията на „Заедно в час”: да има повече отдадени, амбициозни учители в българските училища, където да се предлага качествено образование за всяко дете. Организацията се бори с факта, че повече от 40% от 15-годишните деца в България са функционални неграмотни. Това се дължи до голяма степен на факта, че образованието, което всяко дете получава, зависи от социално-икономическия им статут. За да се борят с тази реалност, „Заедно в час” подбират и обучават социално-активни будни хора, които да влязат в класните стаи на тези деца и да променят живота им.

Един от тези млади хора, които са се заели с образованието на българските деца, е Владимир Стефанов. Завършил е ПМГ "Васил Друмев" гр. Велико Търново, а след това продължава образованието си в гр. Пловдив в ПУ "Паисий Хилендарски", специалност "Социална педагогика". Сега пък преподава английски език в ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“ в с. Чавдар, Софийска област. Изборът му да стане учител по програмата „Заедно в час” всъщност не е толкова неочакван за човек с неговите интереси: по време на обучението си организира и участва в организацията на благотворителни концерти. Работи в ДДЛРГ (Дом за деца лишени от родителска грижа) и ДВХФУ (Дом за възрастни хора с физически увреждания). Преди да се запише в програмата обаче няма учителска правоспособност и придобива такава, благодарение на специалните обучения, организирани от „Заедно в час“, в партньорство с Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“.

Ти си от тези млади хора, които знаят, че промяната идва с действия. Какво те кара да помагаш?

Този въпрос ме връща назад във времето, когато бях 9-10 клас. Мечтаех да се науча да свиря на пиано, ходих на танци, исках да обиколя света. Един ден пиех кафе с приятели, когато по телевизията видях репортаж за деца от дом близо до Велико Търново. Още трепвам, когато се сетя за тях - кой без горнище, кой с една обувка, някои без, а аз за пореден път щях да оставя пари за някакво удоволствие, което приемах за даденост. Запитах се, а те за какво мечтаят? Дали искат да свирят на пиано, дали искат нови маркови обувки и дрехи или просто още една обувка на другия крак ? Онова чувство, когато знаеш, че ти не си виновен за това, че те нямат, но след като си видял, не можеш да останеш безучастен… Без да подозирам, това е бил денят, в който аз съм намерил онова, което искам да правя. Точно преди да си тръгна в заведението влезе тогавашният кмет на Велико Търново – Румен Рашев. Следващите няколко минути са ми мъгла – отидох до масата, където беше той, посочих му телевизора и казах, че искам да помогна на тези деца. Дори не помня какво съм си мислил. Помня как му казах, че искам да организирам концерт с групата, с която танцуваме и да дарим парите за дома, а той още не знаеше кой съм аз, защо съм при него в момента и, знам ли, как се общува с хората. Погледна ме, помоли ме да го извиня, защото е в среща и, ако е удобно, да отида по-късно в кабинета му, където ще ме изслуша. Тогава се върнах на масата при моите приятели и им казах – „ Не знам какво ще правим, но имаме концерт за организиране…“ Останалото е история с много премеждия, но от този ден, съвместно с общината и други партньори, организирахме над 10 концерта във Велико Търново и региона по покана на кметове и от други населени места. Парите от концертите дарявахме за деца в неравностойно положение, организирахме концерт за Мануела Горсова и т.н.

Имал си възможност да работиш на ръководна позиция в друга сфера, която не е бил по специалността ти. С какво да си учител на „Заедно в час” е по-добро за теб?

Въпросът не беше в това дали съм или не съм удовлетворен. След завършването ми заминах за чужбина, но носталгията ме върна и буквално за един следобед си намерих временна работа, в която явно се оказах доста добър, щом след 4 месеца искаха да оглавя отдела им. В този момент разбрах за програмата на „Заедно в час“ и се почувствах по онзи начин, в който откриваш нещо, което дълго си търсил. Някои хора и до ден днешен не могат да разберат защо след като получих предложение за такова повишение напуснах, но някои хора и до ден днешен не разбират, че щастието е като очилата: на носа са ти, но не ги виждаш…

Какви са изпитанията и трудностите в учителската професия?

Но какво е професията? Достатъчно ли е, ако кажа, че това е дейност, за която човек се квалифицира и с която се прехранва? Има много сфери, в които това определение ще бъде вярно. Имаш длъжностна характеристика – изпълняваш я и това е, но не и когато си учител. Това е по-скоро процес на безкрайно творчество. Предизвикателство е, когато хората застават срещу теб и казват: „ Лесно ти е на теб - по 5-6 часа на ден с децата, а аз по 12…“ или „ Толкова е хубаво цяло лято да не правиш нищо!“ Но как да обясня, че аз съм учител не само от 8 до 5, а всеки път, когато от устата на дете изскочи въпрос. И, че един урок утре започва от днес. В рамките на един ден може да ти се наложи да бъдеш доктор, актьор, футболист, фотограф и какво ли още не. Това е престиж!”

Какви изненади ти поднасят децата?

Децата ме изненадват всеки ден. Нещото, което ми прави голямо впечатление, е как чрез тях успявам да се върна и сякаш отново да погледна през очите ми, когато бях на 10. И си мисля как, когато бях на 10, исках да стана голям,а когато съм на 25, искам пак да съм на 10. Скоро имахме спор относно съществуването на Дядо Коледа, където аз защитавах позицията, че той съществува, а те ме питаха: „Но защо тогава подаръците му ги има и в Мтел?

Още по темата

23/12/2015

Интервю

Има как децата да приложат наученото в клас. "Заедно в час" подготвя учители за това

15/08/2013

OFFTOPIC

Приключи лятната академия по проекта "Заедно в час"