Понякога се налага да правим избори, за които не сме подготвени добре. Когато един млад човек е изправен пред въпроса за своето висше образование, той обикновено няма готово решение.

Често малко светлина в лицето на бъдещите преподаватели е достатъчна, за да поеме младежът по своя път с ентусиазъм и искрено желание. OFFNews ще ви среща с различни лица от сферата на висшето образование в България – за да знаем защо избираме това наше „тук”.

Професор Георги Георгиев Янков е роден на 1.01.1964 г. в София. Завършва Средно училище по приложни изкуства, София, а после и Националната Художествена Академия през 1990 г. в специалността „Плакат”. Професор е в катедра „Плакат и визуална комуникация” и преподава по дисциплините „Плакат” и „Екранна графика”. Член е на Управителния съвет на секция „Графичен дизайн” в Съюза на Българските Художници. Автор е на множество изложби и е участвал в съвместни такива по целия свят. През 2006 г. става носител на първа награда за лого на „Зимни олимпийски игри София 2014”. Член е на журито в конкурса за новото туристическо лого на България.

Професор Янков, какъв студент бяхте?

Не бях особено старателен студент (смее се). Това беше в средата на 80-те години. Рядко се случваше някой да влезе от първия път в Националната художествена академия. Аз влязох от втория път, първо кандидатствах по специалността, която тогава се казваше „Пространствено оформление”, макар че се готвех за „Плакат”. Общо взето в началото не бях много запален студент, някои предмети бяха доста далеч от мен. Те изискваха от мен определена концентрация – такива предмети като „Шрифт”, например. Иска се търпение, а особено при мен тогава – все пак бях на двадесет години – нямаше такова търпение. Но имах късмета, че следвах при много добри преподаватели. С тяхна помощ лека-полека разкривах тайната на занаята, на това изкуство. И се запалих.

Характерно за НХА е, че работата между студент и преподавател е индивидуална. Не е като в другите ВУЗ-ове – да влезеш и да си изчетеш лекцията пред една аудиторията, а говориш с всеки един и този контакт е много ценен. В същото време това ти дава една голяма свобода. Това са годините – вече го казвам като преподавател – които са най-свободни. Нека нашите студенти да експериментират колкото се може повече. Винаги съм готов да обсъждаме проблеми извън задачите, които имат, с идеята, че един ден те всички ще започнат да работят – в издателства, в рекламни агенции, които са свързани с нашата катедра „Графичен дизайн и визуална комуникация”... И не всеки път ще имат възможност да направят това, което искат, защото трябва да се съобразяваш с вкуса и мнението на клиента.

А случва ли Ви се да получавате отзив от Ваши студенти, които вече работят в издателства и рекламни агенции, но не правят авторски работи?

Късмет е, че тези, които завършват, имат работа. Но тази работа е по осем часа на ден, на компютър. И на малка част от тях, да призная, им остават сили и време да правят нещо отделно. Защото работата е отговорна, гонят се срокове и все нещо става, и не успяват да направят нещо свое. Въпрос на дисциплина и на желание. И на организация най-вече.
Имаме много добри отношения с нашите студенти, включително и с тези, които вече работят. Те намират време и идват на дипломните защити, за да видят какво правят тези, които сега завършват. Събираме се, приятели сме. Има едно такова общество на хората, които се занимават с плакат и графичен дизайн. Тази връзка продължава години наред, след като завършат.

Споменахте Вашите учители... Кой беше учителят, който няма да забравите и какво Ви даде той?

Аз нямах късмета да уча при доайена на нашата специалност професор Александър Поплилов , но съм ходил на неговите конферанси при по-горните курсове. Слушал съм го много, той е голям оратор и умее с прости слова да въодушеви и да вдъхнови аудиторията. Голям ерудит е.

Другият учител, който много ми даде, беше преподавателят по Шрифт проф. Димитър Трендафилов. В началото, трябва да призная, не бях от любимците му. Не бях от най-сръчните и добри по Шрифт. Обаждах се понякога не на място и се получаваха някои смешни ситуации. Веднъж например аз отсъствах по Шрифт и той питал за мен. И казал на моите колеги да ми предадат, че не съм джазмен. Дълго време мислех какво е искал да каже с това. Е, после се промениха нещата… Имахме задача да направим корица на книга. Беше нашумял френският автор Борис Виан. Обаче за да си спестя някоя и друга буква, която да пиша, си измислих една книга на Виан, която се казваше „Тя” (смее се). Написах заглавието с артистичен замах. Професорът беше приятно изненадан, че чета Борис Виан. Колега, не очаквах от Вас! Но интересно, тази книга не съм я чел – каза той. И аз му отговорих, че книгата е излязла съвсем наскоро. Той обеща да я потърси. Години след това му признах моята шега и лъжа.

В крайна сметка в тази посока на развитието – плаката и визуалния виц – е невъзможно да нямаш чувство за хумор. И диалогът между нас винаги е на границата между сериозното и шегата.

За визуалния виц се изисква известна ирония, може би дори самоирония. Необходима ли е обаче и изострена чувствителност към проблемите на злободневната реалност?

Да. За да можеш да се шегуваш с другите, трябва да можеш да понасяш и да се шегуваш със самия себе си. То е необходимо качество за един човек, който се занимава с това. И съм забелязал, че колкото по-талантлив е един автор, той толкова по-ненасериозно се взима сам себе си и своите произведения. Обратното - когато видя колко задълбочено някой обяснява какво е искал да нарисува и да каже с работата си, ми се струва, че това вече говори за едно доста по-колебливо самочувствие на автора и една по-голяма посредственост. Така че самоиронията е задължителна в нашата работа, както и чувството за хумор. Изострена чувствителност, не само към злободневените теми, а изобщо. Една от задачите на нашите студенти е да забелязват парадоксите и смешките наоколо. Като например, веднъж на входа на стадион „Васил Левски”, където има скултури на футболисти, беше сложен билборд с реклама на лекарство за стави и сухожилия.


Грозно ли е това?

Куриозно е. За грозно и красиво не може да се говори. Естествено има много неща, които са направени отвратително. Наскоро снимах магазин за бельо, на витрината на който имаше цитат от Библията.

Как изкуството навлиза в ежедневното и трябва ли изкуството на плаката да остане чисто изкуство, един вид елитарен жанр? Все пак живеем в свят, в който именно визуалното предопределя изборите ни.

Нека го наречем изкуство на графичния дизайн. Непрекъснато попадаме в една визуална среда – като тръгнем от опаковката на памперси или кутията за мляко – всичко това се прави от хора, които се занимават с графичен дизайн. Това формира визуалната култура съзнателно и несъзнателно. То възпитава. И трябва да бъдем много чувствителни на тази тема, защото тя въздейства много повече, отколкото, да речем, архитектурата на една грозна сграда. Визията е много важна. Поколението сега избира марка според това дали им харесва логото и съответно слогана на тази фирма. Едни се обличат като скейтъри и марката им е Билабонг, други са като Найк... Това влияе страхотно. За жалост от най-крехка възраст започват да се „брандират”, дори в поведението. Обуваш тези кецове и започваш да ходиш и да говориш по друг начин.

Ние непрексъното говорим за това, че плакатът има двойнствен живот. Единият е този на плаката на улицата. Това са най-често фотографии, някои с изключително добро качество, придружени от някакъв текст. Но те не съдържат виц. Често са извадени моменти от рекламен клип. Плакатът не разполага с възможността нито да се развива историята, нито да се анимира. Като рекламата на Олд Спайс с цветнокожия мъж. На плаката той е на кон с гръб. Ако не си гледал клипа, няма да го разбереш.

И другото, художественият плакат се появява в затворените пространства на галериите, по някои биеналета, в някои сайтове в интернет, където нещата са изцяло, слава Богу, освободени от поръчката, както е в рекламата, чиято цел е да продаде. Авторът е свободен да го направи, както иска и както го мисли. Така нареченият авторски плакат е често пъти по социална и култура тема и се представя по форуми.

Какво е бъдещето на формациите в изкуството? Вие сте Председател на New Vision International Group. Какви възможности предоставят тези групи?

Основаването беше през 2002-2003-а година и заглавието се получи по особено смешен начин. Всичко започна с това, че трябваше да направим плакат за една модна изложба. И като сложихме снимката на дрехите, написахме името на дизайнера - Мая Богданова, но отдолу нещо липсваше. Предложих да сложим някакъв текст, трябваше да е името на организацията или споносора. Тогава решихме да си измислим името New Vision International Group. Няколко години след това аз създадох лого и всички започнахме да слагаме това лого на плакатите, с които участвахме на Биеналета. Хората започнаха да ни мислят за някакво тайно общество. А аз обяснявах, че сме отворена организация, нямаме шеф и всеки може, стига работите му да не са с комерсиална цел, да си слага това лого.

И направихме един страхотен фурор. По повод подписването Хартата на човека, ние преподаватели заедно със студентите си избрахме член от Хартата и направихме плакат. Моят беше за трафика на хора и представляваше Малечка Палечка, хваната в капан. Другият беше за свободата на информацията с Пинокио – защото някои медии много лъжат. Тази изложба беше представена в Женева, в помпозния дворец „Пале Уилсън” и имаше страхотен отзвук. После я занесоха в Испания и ООН участваше с тази наша изложба. И започнахме една след друга инициативи с идеята да правим нещо смислено. Вече имаме реализирани около десети изложби – в Германия, Тунис, а сега ще направим в Страсбург. Бъдещето е точно това – хора, които имат отношение към плаката, се събират и работят.


Спечелил сте трета награда на Триенале на политическия плакат. Какви са големите предизвикателства пред художника, който се захваща с тази тема?

Това беше през 88-а година. Беше една година преди да падне режимът тук, но вече се говореше за перестройка. Което до някаква степен ни развързваше ръцете да бъдем по-критични, а не само да възхваляваме партията. Имаше едно политическо списание „Септември” и там всеки можеше да занесе свой политически плакат. Аз – като студент в трети курс - измислих два плаката, които бяха игра на думи. Шрифтови плакати. Единият представляваше нарисуван орден, долу виси метлана част, на която пишеше „заслуги”. Но така го бях направил, че „слуги” изпъкваше и се четеше „за слуги”. Другият беше – представете си един тапет с овце и по средата написано „мнение”, но така – „м... не ние”. Тоест, не искайте от нас мнение, ние сме овцете. Големият доайен Асен Старейшински беше председател на комисията и много ги хареса и двата, засмя се и каза: „я си вземи този със заслугите, да не се случи така и двамата да ни изпратят някъде...” (смее се). Отпечатаха другия. Имаше жестока цензура. Във всички сфери на изкуството беше така.
Иначе не може да направиш плакат за мигрантите и да не вярваш в техните проблеми. Или срещу ксенофобията. Там трябва наистина да си честен.

Плакатите от миналото се свързват главно с пропагандата. Има ли пропаганда и днес? Например рекламата – тя пропаганда ли е?

Да. Дори да се опиташ да бъдеш срещу рекламата, да я иронизираш по някакъв начин, все някой е приема. Дори да говорят отрицателно, пак е реклама за теб. Думи на Гьобелс са „една лъжа, сто пъти повторена във вестниците, се превръща в истина”. Хората си казват – не може да говорят такива неща и да няма нищо.

През 2015 г. бяхте кандидат за ректор. Какво Ви се иска да промените – нещо, което според Вас не трябва да се случва в коридорите и ателиетата на НХА? Или нещо, което Ви се иска да се случи...?

В Академията има много неща – в битов план, на фона на цялата страна, и тук положението с материалната база не е розово. Но това не е интересно. Основната ми идея е, че за НХА, която тази година става на 120 години, е крайно време да направи свой филиал. В град Бургас. От една страна е много романтично да има Академия на морето, такива има във Венеция и Мармара Академи, например... И тази идея започна да зрее в главата ми, докато един ден не се обадих по телефона, за да си уговоря среща с кмета на Бургас Димитър Николов. Той много се въодушеви от моята идеята. Каза, че би било чудесно за града. Въпреки че сега друг мой колега е ректор, идеята не е забравена и се надявам до година-две да успеем да направим нещо.

Какво забелязвате в своите студенти – нещо, което на Вас и Вашите колеги Ви липсваше, когато сте следвали? Или нещо, което на днешните поколения им липсва?

Аз не съм от хората, които ще кажат, че ние като сме били студенти, какви неща сме правили, а сегашните ги мързи... Мисля за моите студенти, че са много интелигенти, умни и будни млади хора, които искат да се занимават с това, което им харесва и това, което мога да направя, е да бъда в помощ на всеки един от тях с оглед на неговите индивидуални предпочитания, търсения и етап на развитие към момента. Естествено, непрекъснато им се караме. Но в това е смисълът – да критикуваме.

Това, което ги различава от нас навремето е, че те живеят в една коренно променена ситуация на общуване. Днес ние можем да общуваме поне през пет канала на социалното пространство. И става едно такова ужасно разконцентриране. Тези млади хора непрекъснато търкат екранчетата. А в същото време трябва да свършат нещо конкретно или да слушат в часа. И това мен наистина ме дразни, защото се получава общуване на едно по-повърхностно ниво. Маниерът на общуване в интернет с лайкване и хейтване и иконки се пренася неволно и в директното общуване. Това е проблемът на нашето време, не само на студентите.

Кои са изкушенията, които Ви преследват и на които не можете да устоите?

Много са. Не мога да си представя да не се виждам и да не си говоря с хора, които са ми приятни. Да се шегуваме. Знам ли... Изкушението днес пак нищо да не свършиш, да оставиш работата си за утре.... Всеки ден човек се бори с изкушенията си. На такива изкушения – като да си хапнеш и да пийнеш чаша вино с приятели – се поддавам. Все пак изкушенията са за това – да им се отдаваме.


Кой свой навик искате да изкорените?

Да прекъсвам. Понякога прекъсвам хората. Нямам търпение да изслушвам. Струва ми се, че много бързо разбирам за какво говори човекът отсреща и го прекъсвам. Пoсле се оказва, че не съм разбрал за какво сме си говорили. Трябва да съм по-внимателен слушател.

Участвате в журито за новия конкурс за туристическо лого на България. Смятате ли, че страната ни има шансове да се утвърди като туристическа дестинация?

Има, разбира се. Тя според мен си е туристическа дестинация и сега. Като изключим бетонните безобразия, които се направиха на морето и в Банско, ние сме красива страна и непрекъснато ще идват туристи. Мисля, че тази форма на групов туризъм постепенно ще бъде изместена от индивидуалния туризъм. Младите хора обичат да ходят самостоятелно, да си намират хостели, да обикалят не по лъскавите места... Туризмът е важен за страната ни. Има какво да учим като обслужване, но като цяло нещата много се промениха в положителна посока.

_______________________________________________
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - моля, свържете с автора на адрес [email protected].

Още по темата

26/03/2016

Общество

Бесилки в центъра на София (снимки)

11/03/2016

Култура

Как художникът вижда красотата на машините

09/03/2016

Култура

Изкуството сред руините на тютюневия склад в Пловдив (снимки)

02/03/2016

Лица

Драган Милев - Дари, който пожелава на хората да не мислят за пари (снимки)